Филипа Грегъри
Наследството на Болейн (42)

Катрин, Хамптън Корт, март 1540

Сутринта на Великден е и за мен този Великден е щастлив. Толкова мразя Великите пости — защото за какво имам да се покайвам или да съжалявам? Почти за нищо. Но мразех постите още повече тази година, когато те означаваха, че в двора няма да има нито танци, нито музика, с изключение на най-ужасни и мрачни химни и псалми; и — най-лошото от всичко — никакви балове с маски и никакви пиеси. Но за Великден най-сетне ще бъдем весели. Принцеса Мери ще дойде в двора и всички отчаяно искаме да научим какво мисли за новата си мащеха. Вече се смеем в очакване на тази среща, докато кралицата ще се опитва да се държи като майка спрямо едно дете, само с една година по-малко от нея, ще се опитва да й говори на немски, ще се опитва да я насочи към реформираната религия. Ще бъде по-хубаво от пиеса. Казват, че принцеса Мери е много мрачна, тъжна и набожна, докато кралицата е безгрижна и весела в покоите си и е родена и възпитана като лютеранка или привърженичка на идеите на Еразъм, или нещо подобно — във всеки случай, подкрепяща реформирането на Църквата. Затова всички сме се изправили на пръсти, за да виждаме добре от прозореца как принцеса Мери спира с коня си пред двореца, а после всички се разпръсваме като ято пощурели кокошки, за да влезем в покоите на кралицата, преди принцеса Мери да бъде съпроводена нагоре по стълбите. Хвърляме се в столовете из стаята и се опитваме да създадем впечатление, че мълчаливо шием и слушаме проповед, кралицата усмихнато казва: „Палави момичета“, а после на вратата се чука и влиза принцесата, и — каква изненада — с нея е лейди Елизабет, която тя води за ръка.

Всички скачаме от местата си и приклякаме в много внимателни реверанси: трябва да направим на принцеса Мери достатъчно нисък реверанс, за да покажем уважението си към една принцеса от кралското семейство, и да се изправим, преди това да се приеме като проява на уважение и към лейди Елизабет, тъй като тя е само копеле на краля, а може би дори изобщо не е негова дъщеря. Но аз й се усмихвам и й се изплезвам, докато минава покрай мен, защото тя е само едно малко момиченце, бедното малко дребосъче, едва шестгодишна, а освен това ми е братовчедка, но с най-ужасната коса, която можете да си представите, червена като морков. Бих умряла, ако имах такава коса, но това е косата на баща й и сигурно си струва едно дете, чийто произход е съмнителен, да има такава коса.

Кралицата се изправя да поздрави двете си заварени дъщери, целува всяка по двете бузи, а след това ги издърпва в личния си кабинет и затваря вратата под носа на всички ни, сякаш иска да бъде насаме с тях. Така че ние трябва да се шляем и да чакаме отвън, без музика и без вино, и без каквото и да е веселие, и най-лошото от всичко, без никаква представа каква става зад затворената врата. Пристъпвам леко към личния кабинет: но лейди Рочфорд намръщено ме отпраща, а аз повдигам вежда и питам: „Какво?“, сякаш нямам представа, че тя иска да ми попречи да подслушвам.

Само след минути обаче всички чуваме смеха и бъбренето на малката Елизабет и преди да е минал и половин час, те отварят вратата и излизат — Елизабет държи кралицата за ръка, а принцеса Мери, която беше толкова мрачна и тъжна, когато пристигна, се усмихва и изглежда доста поруменяла и хубава. Кралицата ни представя по име една след друга, принцеса Мери се усмихва вежливо на всяка, знаейки, че половината от нас са нейни заклети неприятелки, после, най-сетне, поръчват да донесат освежителни напитки, а кралицата изпраща съобщение на краля, за да го извести, че дъщерите му са пристигнали в двора и са в покоите й.

Сега нещата се подобряват още повече, защото в следващия миг е оповестено пристигането на самия крал и всички мъже влизат заедно с него. Аз правя много нисък реверанс, но той ме подминава, почти без да ме погледне втори път, и отива да поздрави дъщерите си.

Той е много привързан към тях: има в джоба си няколко захаросани сливи за малката лейди Елизабет и говори любезно и внимателно с принцеса Мери. Сяда до кралицата, а тя покрива ръката му със своята и тихо прошепва нещо в ухото му, и те приличат на весело малко семейство, което щеше да е много мило, ако той беше мъдър стар дядо, заобиколен от трите си хубави внучки, както някой почти би могъл да си помисли.

Чувствам се малко обидена и подразнена от всичко това, тъй като никой не ми обръща ни най-малко внимание, а после Томас Кълпепър — на когото не съм простила дори и за миг — се приближава до мен, целува ми ръка и казва:

— Братовчедке.

— О, мастър Кълпепър — възкликвам, сякаш съм изненадана да го видя. — Тук ли сте?

— Къде другаде бих могъл да бъда? Има ли по-красиво момиче в стаята?

— Сигурна съм, че не знам — казвам. — Принцеса Мери е красива млада дама.

Той прави гримаса.

— Говоря за момиче, което може да преобърне сърцето на един мъж.

— Не зная къде можете да намерите такова момиче, тъй като не познавам момиче, което може да ви накара да спазите една уговорка за среща — казвам остро.

— Не е възможно още да ми се сърдите — казва той, сякаш това е много чудно. — Не и момиче като вас, което може да има който мъж си пожелае само с едно щракване на пръсти. Не е възможно да се сърдите на такъв незначителен човек като мен, когато бях принуден да бъда далече от вас, макар сърцето ми да се късаше от мисълта да ви изоставя.

Неволно се изсмивам и покривам устата си с ръка, когато кралицата хвърля поглед към мен.

— Сърцето ви никога не се е късало — казвам, — защото вие нямате сърце.

— Късаше се — настоява той. — Направо се раздираше. Но какво можех да сторя? Кралят ми нареди да му прислужвам, но сърцето ми принадлежи на вас. Трябваше да разбия сърцето си и да изпълня дълга си, а сега вие все още отказвате да ми простите.

— Не ви прощавам, защото не вярвам и на една думичка от това — казвам весело. Поглеждам към кралицата и виждам, че сега кралят ни наблюдава. Внимателно извръщам глава малко встрани от Томас Кълпепър и леко се отдръпвам. Не е уместно да изглеждам твърде обвързана с него. Поглеждам крадешком изпод клепките си и наистина кралят ме гледа. Той ме вика с пръст и без да обръщам внимание на Томас Кълпепър, аз пристъпвам към стола на краля.

— Ваше величество?

— Предлагам да потанцуваме. Ще партнирате ли на принцеса Мери? Разбрах от кралицата, че вие сте най-добрата й танцьорка.

Е, сега кой лудува по италиански? Изчервявам се и пламвам от удоволствие и от все сърце ми се иска баба ми да можеше да ме види сега, как самият крал, по препоръка на кралицата, ми нарежда да танцувам.

— Разбира се, ваше величество.

Правя красив реверанс; освен това скромно свеждам очи, тъй като всички ме гледат, и подавам ръка на принцеса Мери. Е, не може да се каже точно, че тя скача нетърпеливо да я поеме: хваща я криво-ляво и отива до центъра на стаята, та двете да оформим първата редица за танца, сякаш не смята за особена чест аз да й бъда партньорка. При вида на мрачното й лице леко отмятам глава и викам останалите момичета, които се подреждат в редица зад нас. Музикантите започват да свирят, а ние — да танцуваме.

Кой би си го помислил? Тя е доста добра танцьорка. Движи се грациозно и държи главата си изправена. Краката й изпълняват изящно танцовите стъпки, тя е прекрасно обучена. Леко полюшвам бедра, просто за да се уверя, че кралят, както и всеки друг мъж в стаята, е приковал поглед в мен, но, за да бъда честна, сигурна съм, че половината от тях наблюдават принцесата, която се изчервява, докато танцува, и която вече се усмихва по времето, когато сме приключили с верижната част от танца и момента, в който трябва да преведеш бавно партньора си под арката. Опитвам се да изглеждам изпълнена със скромно удовлетворение от успеха на партньорката си, но се страхувам, че изглеждам така, сякаш съм отхапала лимон. Не мога да се оставя да ме ползват за сравнение с представянето на някого другиго, просто не мога. Това не е в природата ми, просто не искам да бъда на второ място.

Така че ние приключваме с реверанс, а кралят се изправя на крака и се провиква: „Brava! Brava!“, което на латински, на немски или на някакъв друг език е някакво поздравление или ликуване, а аз се усмихвам и се опитвам да изглеждам изпълнена с мълчаливо задоволство, докато той се приближава към нас, хваща принцесата за ръката, целува я по двете бузи и й казва, че е възхитен от нея.

Аз стоя отзад, скромна като цветенце, но позеленяла като стрък трева от завист заради всички похвали, с които обсипват това скучно създание: но после кралят се обръща към мен и се навежда да прошепне в ухото ми: „А вие, скъпа, танцувате като малък ангел. Всеки ваш партньор ще изглежда по-добре дори само защото е до вас. Как мислите, бихте ли танцували някога за мен? Само вие, за мое удоволствие?“

А аз, вдигайки поглед към него, свеждайки клепки надолу, сякаш съм зашеметена от него, възкликвам:

— О, ваше величество! Напълно ще объркам стъпките, ако трябва да танцувам за вас. Ще трябва да ме водят по всяка стъпка от пътя. Ще трябва да ме отведете накъдето искате.

А той казва:

— Красиво малко създание, зная къде бих ви отвел, ако можех.

О, наистина ли? И аз така мисля. Ах вие, палав старец. Не можете да го вдигнете дори заради собствената си съпруга, а пак шепнете на мен.

Кралят се дръпва назад и отвежда принцеса Мери обратно при кралицата, а музикантите подхващат мелодия и младите мъже от двора пристъпват напред към партньорките си. Усещам как една ръка хваща моята и се обръщам със сведени очи, сякаш се стеснявам, че ме канят на танц.

— Няма нужда да се затруднявате толкова заради мен — казва студено чичо ми Норфолк. — Искам да поговоря с вас.

Доста шокирана, че това не е красивият млад Томас Кълпепър, го оставям да ме отведе в единия край на стаята, а там стои лейди Рочфорд, сякаш чака — разбира се, че чака — аз се озовавам между тях двамата, а сърцето ми потъва чак в малките ми танцувални пантофки. Сигурна съм, напълно съм сигурна, че той ще ме изпрати да си вървя у дома, задето флиртувах с краля.

— Какво мислите? — пита той лейди Рочфорд над главата ми.

— Чичо, невинна съм — казвам аз, но никой не ми обръща внимание.

— Възможно е — казва тя.

— Аз бих казал — сигурно — отвръща той.

И двамата ме гледат, сякаш съм приготвен за печене млад лебед, който чака да бъде разрязан от готвача.

— Катрин, вие привлякохте вниманието на краля — казва чичо.

— Не съм направила нищо — изписуквам. — Чичо, кълна се, че съм невинна — ахвам леко, когато чувам гласа си. Мисля си за Ана Болейн, която е изрекла пред него същите тези думи и не е получила милост. — Моля ви… — прошепвам. — Моля ви, умолявам ви… Наистина не съм сторила нищо…

— Говорете по-тихо — казва лейди Рочфорд, като се оглежда бързо наоколо, но никой не ни обръща внимание, никой няма да ме повика, за да се махна оттам.

— Вие сте завладели въображението на краля, сега трябва да завладеете и сърцето му — продължава той, сякаш не съм казала нищо. — Досега се справихте прекрасно: но той е вече доста възрастен и не иска някоя малка блудница, която да седи на коляното му: иска да се влюби; повече му се нрави преследването, отколкото улавянето на плячката. Иска да си мисли, че ухажва момиче с неопетнена репутация.

— Аз съм такава! Наистина съм такава! Неопетнена!

— Трябва да го поощрявате и да го предизвиквате и въпреки това винаги да се отдръпвате.

Чакам. Нямам представа какво иска от мен.

— Накратко, той трябва не просто да ви желае, трябва да се влюби във вас.

— Но защо? — питам аз. — За да ми намери добър съпруг ли?

Чичо се навежда напред, с уста до ухото ми:

— Слушай, глупачко. За да те направи своя съпруга, своя собствена съпруга, следващата кралица на Англия.

Изненаданото ми възклицание е заглушено от лейди Рочфорд, която рязко ме ощипва по опакото на ръката.

— Оу!

— Слушайте чичо си — казва тя. — И не говорете толкова високо.

— Но той е женен за кралицата — промърморвам.

— Пак може да се влюби във вас — казва чичо. — И по-странни неща са се случвали. И той трябва да знае, че сте недокосната девица, малка роза, че сте достатъчно добро момиче, за да бъдете кралица на Англия.

Хвърлям поглед назад към жената, която вече е кралица на Англия. Тя се е навела и се усмихва на лейди Елизабет, която изпълнява малък танц, подскачайки в такт с музиката. Кралят потропва със здравия си крак в ритъм с музиката, дори принцеса Мери изглежда щастлива.

— Може би не тази година, може би не и догодина — казва чичо. — Но вие трябва да поддържате интереса на краля и с почтени усилия да го накарате да се влюби във вас. В продължение на шест години Ана Болейн го поощряваше и го отблъскваше и той непрекъснато се връщаше, а тя започна, когато той беше влюбен в съпругата си. Това не е работа за един ден, това е шедьовър, това ще бъде делото на живота ви. Не бива да му правите дори и най-малък намек, че може да ви направи своя любовница. Той трябва да се отнася почтително с вас, Катрин, сякаш сте млада дама, подходяща единствено за женитба. Можете ли да направите това?

— Не знам — казвам. — Той е крал. Нима и без друго не са му известни мислите на всички? Нима Бог не му казва това?

— Господ да ни е на помощ, това момиче е пълна идиотка — промърморва чичо. — Катрин, той е мъж като всеки друг, само че сега, на стари години, е по-мнителен и по-отмъстителен от повечето. Радвал се е на по-лек живот от другите, бездействал е през всичките си дни. Където и да отиде, е бил посрещан любезно, никой не му е отказвал нищо, откакто се отърва от Катерина Арагонска. Свикнал е да налага волята си във всичко. Това е човек, на когото трябва да се възхищавате, човек, свикнал да му угаждат. Трябва да го накарате да смята, че вие сте специална — той е заобиколен от жени, които си дават вид, че го обожават. Вие трябва да правите нещо специално. Трябва да го възбуждате и въпреки това да не му позволявате да ви докосне. Това искам от вас. Можете да получите нови рокли и помощта на лейди Рочфорд, но това е, което искам. Можете ли да го направите?

— Мога да опитам — казвам колебливо. — Но какво ще стане после? След като той се влюби и е възбуден, но ми вярва? Какво ще стане тогава? Едва ли мога, докато съм на служба при кралицата, да му кажа, че се надявам да стана кралица.

— Оставете това на мен — казва той. — Изпълнете ролята си, а аз ще изпълня своята. Бъдете каквато сте, но малко по… С малко повече топлота. Искам от вас да го поощрявате.

Поколебавам се. Копнея да кажа „да“, копнея за подаръците, с които ще се сдобия и за това, как всички ще говорят само за мен, ако забележат, че привличам погледа на краля. Но Ана Болейн, моята братовчедка, племенницата на този човек, трябва също да е чувствала това. Може би той е давал и на нея съвсем същите съвети, а вижте докъде я доведе това. Не знам колко голяма роля е изиграл, за да помогне за възкачването й на трона, нито дали е помогнал тя да стигне до ешафода. Не знам дали ще се грижи за мен по-добре, отколкото се е погрижил за нея.

— Ами ако не мога да го направя? — питам аз. — Ами ако нещо се обърка?

Той се навежда и ми се усмихва:

— Да не искате да ми кажете, че дори за миг изпитвате съмнения, че можете да накарате всеки мъж да се влюби във вас?

Опитвам се да запазя сериозно изражение: но собствената ми суетност ми идва в повече и аз отвръщам на усмивката му:

— Всъщност не — казвам.