Филипа Грегъри
Наследството на Болейн (73)

Джейн Болейн, Хамптън Корт, Коледата на 1540

Това ще бъде Коледата на Катрин, най-щастливата Коледа, която е преживявала. Домакинството и прислугата й са подменени, обслужват я най-важните дами в страната, а нейни приятелки са най-лошите момичета, лудували някога в спално помещение. Тя притежава собствени земи, има хиляди арендатори, притежава скъпоценности, на които биха завидели и маврите, а сега трябва да прекара най-щастливата Коледа в живота си и на нас ни е наредено да я направим такава.

Кралят е отпочинал и ободрен, развълнуван при мисълта за ослепителното празненство, което ще покаже на света, че той е страстният и пламенен съпруг на млада и хубава съпруга. Краткият скандал заради любовната история на племенницата му е забравен, тя е затворена под ключ в Сионското абатство, а любовникът й избяга. Кити Хауърд обвинява всички освен себе си за разпуснатостта, която цари в покоите й, и всичко е простено. Нищо няма да помрачи тази Коледа за новобрачните.

Но на хубавото лице мигом се появява нацупена гримаса. Принцеса Мери идва в двора, както й е наредено, и подвива коляно пред новата си мащеха, но когато се изправя, на лицето й няма усмивка. Принцеса Мери явно не се впечатлява от момиче, по-младо от нея с девет години, и изглежда, не може да нагласи устните си така, че да нарече с думата „майко“ едно глупаво, суетно дете, когато тази изпълнена с обич титла някога принадлежеше на най-чудесната кралица в Европа. Принцеса Мери, която винаги е била високообразовано и сериозно момиче, дете на църквата, дете на Испания, не може да преглътне мисълта за по-младо от нея момиче, което гордо е кацнало на майчиния й престол подобно на невръстно кукувиче, и скача, за да се впусне в танц в мига, в който някой го покани. Принцеса Мери срещна за първи път Кити Хауърд миналата пролет, когато тя беше най-суетното, най-глупаво момиче на служба при кралицата. Как да повярва, че сега самата тази малка лудетина е кралица? Ако беше Празникът на мнимия крал^[1], принцеса Мери би се разсмяла. Но този недоразвит образ на кралска особа не е забавен, когато се представя всеки ден. Тя не се смее.

Дворът е станал весел, както казват някои, или разюздан, както казват други. Аз казвам, че ако оставиш една млада глупачка да се разпорежда сама с домакинството си и й кажеш да прави каквото й се харесва, ще станеш свидетел на експлозия от флиртове, прелюбодейство, преструвки, неморално поведение, пиянство, непочтеност и явен разврат. И точно това виждаме. Принцеса Мери върви сред нас като моралистка през пазар, пълен с глупаци. Не вижда нищо, което може да й хареса.

Малката нацупена гримаса подсказва на краля, че невръстната му съпруга е недоволна и затова той отвежда дъщеря си настрана и й казва да внимава с държанието си, ако изобщо иска за нея да има място в двора. Принцеса Мери, която е понасяла и по-лоши неща от това, преглъща думите си и не бърза да отговори. Не казва нищо против момичето-кралица, просто я наблюдава, както една угрижена млада жена би наблюдавала мръсен бълбукащ поток. В тъмния поглед на Мери има нещо, от което Катрин започва да изглежда неистинска, като малък смеещ се призрак.

Малката Кити Хауърд, уви, не подобрява поведението си в резултат на важното си положение. Но никой, с изключение на обожаващия я съпруг, не е и мислил, че това ще стане. Чичо й, херцогът, строго следи поведението й сред хората и разчита на мен да я наблюдавам, когато сме насаме. Неведнъж я е викал в покоите си, за да й изнесе гневна проповед за приличието и поведението, което се очаква от една кралица. Тя избухва в сълзите на разкаяние, които й е толкова лесно да извика в очите си. А той, облекчен, че — за разлика от Ана — тя не спори, или не му изтъква безсрамно в отговор собственото му поведение, нито дава за пример изисканите маниери във френския двор, нито пък му се присмива в лицето, си мисли, че работата е свършена. Но още на другата седмица в покоите на кралицата има игра на гоненица, в която младите придворни преследват момичетата навсякъде из покоите на кралицата, а също и из собствената й спалня, като ги замерват с възглавници, а кралицата е в центъра на всичко това, крещи и танцува върху леглото и раздава награди в турнира по бой с възглавници. Така че какво трябва да се направи?

Никоя сила на земята не би могла да превърне Катрин Хауърд в разумна жена, защото няма никаква основа за работа. Липсва й образование или обучение, и дори здрав разум. Бог знае какво си е мислила, че прави с младите хора в дома си херцогинята. Пращала е Катрин на уроци по музика — където я е целувал учителят по музика, — но така и не я научила да чете, пише или смята. Това дете не знае езици, не може да чете ноти — въпреки ухажванията на Хенри Манокс — може да пее с тъничко гласче, умее да танцува като блудница, учи се да язди. Какво още? Не, нищо повече. Това е всичко.

Тя има достатъчно ум в главата, за да задоволи един мъж, а някои от късните й нощни лудории в Норфолк Хаус са я научили на шепа порочни хитринки. Слава Богу, тя се заема да задоволи краля и постига невероятен успех. Той си е втълпил, че тя е съвършено момиче. В неговите очи тя е заместила дъщерята, която никога не е обичал, девствената годеница, която първо е била жена на брат му, съпругата, в която никога не е бил сигурен. За мъж, който има две свои дъщери и се е женил и споделил легло с четири жени, той определено има много неизпълнени блянове. Катрин ще бъде тази, която най-сетне ще го направи щастлив, и той прави всичко, за да убеди себе си, че тя е момичето, което може да го направи.

Херцогът ме вика в покоите си всяка седмица: не оставя на случайността нищо, свързано с това момиче от рода Хауърд, след като е изгубил контрол с предишните две момичета Болейн.

— Тя прилично ли се държи? — пита той рязко.

Кимвам.

— Забавлява се буйно с момичетата в покоите си, но когато е сред хора, не казва нищо и не прави нищо, на което можете сериозно да възразите.

Той изсумтява:

— Няма значение дали аз възразявам. Има ли нещо, на което кралят би могъл да възрази?

Правя пауза. Кой знае на какво би могъл да възрази кралят?

— Тя не е направила нищо, с което да опозори висшето си призвание — казвам предпазливо.

Той ме поглежда гневно изпод яростно свитите си вежди:

— Не ми говорете с превземки — студено казва той. — Не ви държа тук, за да ми разправяте гатанки. Прави ли тя нещо, което би могло да ми причини тревоги?

— Харесала си е един от приближените придворни на краля — казвам аз. — Нищо не се е случило между тях, само си разменят влажни погледи.

Той се намръщва:

— Кралят видял ли е?

— Не. Става въпрос за Томас Кълпепър, един от неговите любимци. Заслепен е от привързаността си към тях двамата. Нарежда им да танцуват заедно, казва, че са съвършена двойка.

— Виждал съм ги — той кимва. — Неизбежно е да се случи. Наблюдавайте я и се погрижете тя никога да не остава насаме с него. Но едно петнайсетгодишно момиче ще се влюби, и то определено не в съпруг на четирийсет и девет години. Тепърва ни предстои да я следим с години. Нещо друго?

Поколебавам се:

— Алчна е — казвам искрено. — Всеки път, когато кралят дойде да се храни, тя го моли за нещо. Той мрази това. Всички знаят, че той мрази това. Все още не го мрази у нея. Но колко време още тя може да продължава да го моли за място за този или онзи братовчед, или пък за този или онзи приятел? Или да иска някакъв подарък?

Херцогът си отбелязва нещо кратко на листа пред себе си.

— Съгласен съм — казва той. — Тя ще получи посланическия пост във Франция за Уилям, а след това ще й кажа да не иска нищо повече. Още нещо?

— Момичетата, които е назначила в покоите си — казвам. — Момичетата от Норфолк Хаус и Хоршам.

— Да?

— Те се държат непочтително с нея — казвам без заобикалки. — И аз не мога да ги контролирам. Те са глупави момичета, винаги е в ход някаква афера с един или друг млад мъж, все някоя от тях се измъква навън или се опитва да го вмъкне тайно вътре.

— Да го вмъкне тайно вътре? — настойчиво пита той, внезапно застанал нащрек.

— Да — казвам. — Нищо не може да накърни репутацията на кралицата, когато кралят спи в леглото й. Но да кажем, че той е уморен или болен и пропусне една нощ, и враговете й разберат, че по задните стълби се промъква някакъв младеж. Кой ще да каже, че той идва да види Агнес Рестуолд, а не самата кралица?

— Тя има врагове — казва той замислено. — В кралството няма нито един привърженик на реформираната църква или лютеран, който не би се зарадвал да я види опозорена и изпаднала в немилост. Вече шушукат против нея.

— Вие вероятно знаете повече от мен.

— А съществуват и всички наши врагове. Всяко семейство в Англия ще се радва да види как тя пада, а ние биваме повлечени заедно с нея. Винаги е било така. Аз бях готов да дам всичко, за да видя Джейн Сиймор опозорена от скандал. Кралят винаги пълни домакинството си с приятелите на съпругите си. Сега ние отново сме във възход, и враговете ни се събират.

— Ако не настояваме да имаме всичко…

— Аз ще стана глава на съдебната и изпълнителната власт на Севера, каквото и да ми струва — изръмжава раздразнено той.

— Да, но после?

— Нима не проумявате? — Внезапно той ми се нахвърля. — Кралят е човек, който има фаворити и съперници. Когато е женен за съпруга испанка, ние тръгваме на война с Франция. Когато е женен за някоя Болейн, унищожава манастирите, а с тях — и папата. Когато е женен за една Сиймор, ние, Хауърдови, трябва да пълзим и да прибираме падналите под масата трохи. Когато е женен за тази жена Клев, всички сме като роби на Томас Кромуел, който е уредил брака. Сега пак дойде нашето време. Нашето момиче е на английския престол, в състояние сме да отмъкнем всичко, което може да бъде отнесено.

— Но ако всички са наши врагове? — изказвам предположение аз. — Ако нашата алчност ни превърне във врагове на всички други?

Той оголва жълтите си зъби в отправена към мен усмивка:

— Всички останали винаги са наши врагове — казва той. — Но точно сега ние печелим.