Филипа Грегъри
Наследството на Болейн (36)

Джейн Болейн, Хамптън Корт, март 1540

Отново съм в старите си покои в Хамптън Корт и понякога, когато отивам от градината в покоите на кралицата, ми се струва, че времето е спряло и аз все още съм изпълнена с надежди годеница, зълва ми е на престола на Англия и очаква първото си дете, съпругът ми току-що е удостоен с титлата лорд Рочфорд, а племенникът ми ще бъде следващият крал на Англия.

Понякога, когато спирам за миг край някой от широките прозорци и поглеждам надолу към простиращата се към реката градина, почти ми се струва, че ще видя как Ана и Джордж вървят по настланите с чакъл пътеки, хванати под ръка, доближили глави. Струва ми се, че отново мога да ги наблюдавам, както ги наблюдавах постоянно тогава, и да виждам неговите малки жестове на привързаност, ръката му в долната част на болящия я гръб, главата й, докосваща рамото му. Когато чакаше дете, тя имаше навика да се обляга на него, за да й е удобно, и той винаги беше нежен с нея, сестрата, която може би носеше в утробата си следващия крал на Англия. Но когато аз бях бременна с моето дете, течаха последните ни месеци заедно, а той никога не вземаше ръката ми, нито ми съчувстваше за умората. Никога не слагаше ръка върху растящия ми корем, за да усети движенията на бебето, никога не ме подканваше да се облегна на него. Сега ми липсват толкова много неща, които никога не правехме заедно. Не бих могла да съм изпълнена с повече скръб заради загубата му, ако бракът ни беше щастлив. Между нас останаха недовършени и неизречени толкова много неща; а сега вече нищо не може да се промени. След смъртта му аз отпратих неговия син. Отглеждат го приятели на рода Хауърд и той ще влезе в лоното на църквата: нямам амбиции за него. Аз изгубих голямото наследство на Болейн, което трупах за него, и фамилното му име не може да му донесе никакви облаги, единствено позор. Когато изгубих тях двамата, Ана и Джордж, изгубих всичко.

Негова светлост херцогът на Норфолк се завърна от мисията си във Франция и с часове разговаря на четири очи с краля. Той се ползва с най-висше благоволение, всеки може да види, че е донесъл на краля добри новини от Париж. Ако не бях успяла да видя издигането на нашето семейство в наперената походка на мъжете от нашия род, в станалото по-властно и по-надменно поведение на нашия съюзник архиепископ Гардинър, в появата на броеници и разпятия по коланите и шиите, щях да го видя в упадъка на привържениците на реформата: в зле прикритото лошо настроение на Томас Кромуел, в мълчаливата вглъбеност на архиепископ Кранмър, в начина, по който се опитват да се срещнат с краля и не успяват да си издействат разговор с него. Ако разчитам правилно знаците, тогава нашите хора, Хауърдови и папистите, отново са във възход. Ние имаме вярата си, имаме традициите си, а нашето момиче привлича погледа на краля. Томас Кромуел изцеди богатствата на църквата, не може да предложи на краля нищо повече, а неговото момиче, кралицата, може и да научи английски, но не може да се научи да флиртува. Ако бях неутрална придворна, щях да намеря начин да се сприятеля с херцога на Норфолк и да взема неговата страна.

Той ме вика в покоите си. Тръгвам към него по познатите коридори: изпод краката ми се носи мирисът на лавандула и розмарин от нахвърляните по пода билки, светлината от реката прониква косо през големите прозорци и сякаш техните призраци тичат точно пред мен, надолу по облицованата с дърво галерия, сякаш полата й току-що с едно бързо движение се е изгубила от поглед, зад ъгъла, сякаш още чувам безгрижния смях на съпруга си в огрения от слънцето въздух. Ако се забързам малко, ще ги настигна — и така дори сега всичко е същото както преди. Винаги ми се струваше, че само да можех да вървя малко по-бързо, щях да ги настигна и да науча тайните, които споделят.

Забързвам се против волята си, но когато свивам зад ъгъла, облицованият с ламперия коридор е пуст, с изключение на стражите на Хауърдови пред вратата, а те не са видели призраци. Изгубих двамата, както ги губех и преди. И в смъртта, както и приживе, те са твърде бързи за мен. Не ме почакаха, никога не са ме искали при себе си. Стражите почукват, отварят ми със замах вратата и аз влизам.

— Как е кралицата? — пита рязко херцогът от мястото си зад една маса и се налага да си спомня, че става дума за нова кралица, а не нашата обичана, влудяваща Ана.

— Тя е в добро настроение и изглежда добре — казвам аз. — Но никога няма да бъде красавица, каквато беше нашето момиче.

— Спал ли е с нея?

Това е грубо, но предполагам, че е уморен от пътуването и няма време за любезности.

— Не. Доколкото мога да разбера, все още е неспособен.

Настъпва продължителна пауза, докато той се надига от стола си и отива до прозореца да погледне навън. Спомням си мига, в който стояхме тук преди, когато той ме попита за Ана и Джордж, когато погледна навън през прозореца и ги видя да вървят по настланите с чакъл пътеки надолу към реката. Питам се дали още ги вижда, дори сега, както ги виждам аз. Тогава той ме попита дали завиждам на Ана, дали бих била готова да действам срещу нея. Каза, че бих могла да спася съпруга си, излагайки на опасност нея. Попита ме дали обичам Джордж повече от нея. Попита ме дали ще ми бъде много тежко, ако тя умре.

Следващият му въпрос променя хода на спомените, които ми се иска да можех да забравя:

— Мислите ли, че е възможно той да е… — прави пауза. — Урочасан?

Урочасан ли? Почти не мога да повярвам на това, което чувам. Сериозно ли херцогът намеква, че кралят е импотентен в резултат на проклятие, на някакво заклинание? Разбира се, законът на страната гласи, че импотентността у един здрав мъж може да бъде предизвикана единствено от действие на вещица; но в действителния живот всички знаят, че болестта или старостта могат да предизвикат немощ у един мъж, а кралят е ужасно дебел, почти парализиран от болки и не е здрав както телесно, така и душевно. Урочасване? Последния път, когато кралят се обяви за жертва на урочасване, жената, която обвини, беше зълва ми Ана, която отиде на дръвника, виновна в магьосничество, като доказателството беше импотентността на краля с нея и нейната страст към други мъже.

— Невъзможно е да мислите, че кралицата… — замлъквам насред изречението. — Никой не би могъл да мисли, че тази кралица… че още една кралица… — предположението е толкова абсурдно и толкова опасно, че не мога дори да го облека в думи. — Страната няма да подкрепи… никой няма да го повярва… не и отново… — замлъквам насред изречението. — Той не може да продължава да прави това…

— Нищо не мисля. Но ако той е лишен от мъжественост, тогава някой трябва да го е урочасал. Кой би могъл да бъде, ако не тя?

Мълча. Ако херцогът събира доказателства, че кралицата е урочасала съпруга си, тя все едно е осъдена да умре.

— В момента той не изпитва желание към кралицата — започвам аз. — Но няма нищо повече от това. Желанието може да дойде. В края на краищата той не е млад човек, не е здрав човек.

Той кимва. Опитвам се да преценя какво иска да чуе.

— И изпитва желание към други — продължавам.

— А, това доказва обвинението — казва мазно той. — Възможно е той да е урочасан само когато ляга с кралицата, така че да не може да бъде мъж с нея, за да не може да даде на Англия син и наследник.

— Щом казвате — съгласявам се. Безцелно е да казвам, че е далеч по-вероятно, тъй като е стар и често болен, той да не изпитва някогашната страст; и само една малка блудница като Катрин Хауърд с нейните трикове и обаяние да може да го възбуди.

— Следователно кой би могъл да го урочаса? — настоява той.

Свивам рамене. Когото и да назова, трябва да се сбогува с всички, защото бъде ли обвинен в магьосничество срещу краля, това означава смърт. Не може да съществува доказателство за невинност и да се пледира за невинност; по силата на новите закони всяко предателско намерение, всяка мисъл, е толкова тежко престъпление, колкото и самото деяние. Крал Хенри е прокарал закон, забраняващ на неговия народ да мисли, и неговият народ не дръзва да помисли, че той греши.

— Не знам кой би сторил подобно зло — казвам твърдо. — Не мога да си представя.

— Кралицата разговаря ли с лютерани?

— Не, никога — това е вярно, тя изключително много внимава да се съобразява с английските порядки и посещава католическата литургия според правилата на архиепископ Кранмър, сякаш е още една Джейн Сиймор, родена да служи.

— Среща ли се с паписти?

Зашеметена съм от този въпрос. Та това момиче е от Клев, от земята, която най-силно подкрепя реформата. Възпитана е да смята папистите за земни въплъщения на Сатаната.

— Разбира се, че не! Тя е родена и възпитана като протестантка, протестантската клика я доведе тук, как би могла да общува с паписти?

— Лейди Лайл близка ли е с нея?

Бързият поглед, който хвърлям към лицето му, му показва колко съм потресена.

— Трябва да бъдем готови, трябва да бъдем подготвени. Враговете ни са навсякъде — предупреждава ме той.

— Лично кралят назначи лейди Лайл в домакинството й, а Ан Басет, нейната дъщеря, е една от неговите любимки — казвам аз. — Не разполагам с доказателства срещу лейди Лайл. — Защото такива няма и никога не би могло да има.

— А може би лейди Саутхамптън?

— Лейди Саутхамптън? — повтарям невярващо.

— Да.

— Не ми е известно нищо и срещу лейди Саутхамптън — казвам.

Той кимва. И двамата знаем, че доказателства, особено за магьосничество и урочасване, не е трудно да се скалъпят. Започва се с шушукане, следва обвинение, а след това — дъжд от лъжи, после — показен процес и накрая — присъда. Правено е преди, за да бъде отърван кралят от нежелана съпруга, от жена, която може да бъде изпратена на дръвника, без семейството й да си помръдне дори пръста, за да я спаси.

Той кимва, а аз чакам дълго в мълчалив ужас, мислейки си, че той може да ми нареди да скалъпя доказателство, което ще доведе до смъртта на една невинна жена, мислейки си какво мога да кажа, ако той поиска такова ужасно нещо от мен. Надявайки се, че мога да намеря смелост да му откажа, знаейки, че няма да го направя. Но той не казва нищо, затова правя реверанс и тръгвам към вратата: може би е приключил с мен.

— Той ще намери доказателства за заговор — предсказва той, когато ръката ми е вече върху месинговото резе.

— Знаете, че той ще намери доказателства срещу нея.

Изведнъж замръзвам:

— Бог да й е на помощ.

— Той ще открие доказателства, че папистите или лютераните са внедрили в дома му вещица, за да го лиши от мъжественост.

Опитвам се да запазя равнодушно изражение, но това е такова нещастие за кралицата и навярно толкова опасно за мен, че при спокойните думи на чичо усещам как у мен се надига паника.

— По-добре е за нас, ако той назове като предатели лютераните — напомня ми той. — А не онези, които са на наша страна.

— Да — съгласявам се.

— Или, ако не желае смъртта й, той ще получи развод на основание, че тя е била обвързана с предишен брачен договор; ако това не успее, той ще получи развод на основание, че не е изпитвал желание към нея и затова не е дал съгласието си за сватбата.

— Той каза „да“ пред свидетели — прошепвам аз. — Всички бяхме там.

— В себе си, в душата си, не се е съгласил — казва ми той.

— О — млъквам за миг. — Така ли казва сега?

— Да. Но ако тя отрече, че е била обвързана с предишен предбрачен договор, тогава той все още може да заяви, че не е в състояние да консумира брака, защото направената му от неговите врагове магия действа в негова вреда.

— Папистите ли? — питам.

— Паписти като нейния приятел лорд Лайл.

Ахвам.

— Значи той ще бъде обвинен?

— Възможно е.

— Или лютераните? — прошепвам.

— Лютерани като Томас Кромуел.

Лицето ми му показва колко съм потресена.

— Сега той е лютеран?

Той се усмихва:

— Кралят вярва в каквото пожелае — казва той мазно. — Бог ще го насочи към мъдро решение.

— Но кой според него го е лишил от мъжката му сила? Коя е вещицата?

Това е най-важният въпрос, особено за една жена. Това винаги е най-важното, което една жена трябва да знае. Коя ще бъде нарочена за вещица?

— Имате ли котка? — пита усмихнато той.

Чувствам как се вледенявам от ужас, сякаш дъхът ми е сняг.

— Аз? — повтарям. — Аз?

Херцогът се смее:

— О, не гледайте така, лейди Рочфорд. Никой няма да ви обвини, докато сте под моя закрила. Освен това вие нямате котка, нали? Нямате скрит фамилиар^[1]? Нито восъчни кукли? Не ходите на среднощни вещерски сборища?

— Не се шегувайте — казвам неуверено. — Не е смешно.

Изведнъж той се опомня и става сериозен.

— Права сте, не е. Е, коя е вещицата, която лишава краля от мъжественост?

— Не знам. Никоя от придворните дами на кралицата. Никоя от нас.

— Може би е самата кралица? — тихо предполага той.

— Брат й би я защитил — изпелтечвам. — Дори и да нямате нужда от него като съюзник, дори да сте се върнали от Франция с обещание за дружба от французите, със сигурност не можете да рискувате да си навлечете враждебността на брат й. Той би могъл да вдигне протестантската лига на война срещу нас.

Той свива рамене:

— Мисля, ще откриете, че той може и да не я защити. А аз наистина съм осигурил приятелството на Франция, каквото и да последва.

— Поздравявам ви. Но кралицата е сестра на херцога на Клев. Не може да бъде обявена за вещица, удушена от някой селски ковач и погребана на кръстопът с пронизано с кол сърце.

Той разперва ръце, сякаш няма нищо общо с тези решения.

— Не знам. Аз просто служа на негово величество. Ще трябва да видим. Но трябва да я наблюдавате внимателно.

— Трябва да я следя дали не се занимава с магьосничество? — Не мога да сдържа неверието в гласа си.

— Да следите за доказателства — казва той. — Ако кралят иска доказателства за каквото и да било, тогава ние, Хауърдови, ще му ги дадем — той прави пауза. — Нали?

Мълча.

— Както сме правили винаги — той очаква съгласието ми. — Нали?

— Да, милорд.