Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Тюдорите (5)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Boleyn Inheritance, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,4 (× 50 гласа)

Информация

Сканиране
Диан Жон (2012 г.)
Разпознаване и корекция
Dave (2012 г.)

Издание:

Филипа Грегъри. Наследството на Болейн

Английска, първо издание

Превод: Деница Райкова

Редактор: Елица Тодорова

Художник: Христо Хаджитанев

ИК „Еднорог“, 2008 г.

ISBN: 978-954-365-042-2

История

  1. — Добавяне

Ана, дворецът Уестминстър, юни 1540

Брат ми най-сетне изпрати документите, които показват, че наистина никога не съм била омъжена, преди да дойда в Англия, че сватбата ми с краля е била първият ми брак и този брак е действителен, както зная аз, както знаят всички. Документите пристигнаха с пратеник днес, но моят посланик не може да ги представи. Кралският съвет заседава почти непрекъснато и не можем да разберем какво обсъждат. След като настояваха да получат този документ, сега те не желаят да си направят труда дори да го видят и не мога да предположа какво означава това ново безразличие.

Бог знае какво смятат да правят с мен: изпитвам ужас, че ще ме обвинят в някакво позорно провинение и ще умра в тази далечна страна, а майка ми ще вярва, че дъщеря и е умряла като блудница.

Знам, че се задава страшна беда, заради опасността, която застигна приятелите ми. Лорд Лайл, който ме посрещна така любезно в Кале, е арестуван и никой не може да ми каже в какво е обвинен. Съпругата му изчезна от покоите ми, без да се сбогува. Не дойде да ме помоли да се застъпя за него. Това трябва да означава или че той ще умре, без да има процес срещу него — мили Боже, може би вече е мъртъв, — или че тя знае, че аз нямам влияние пред краля. И в двата случая положението е катастрофално и за него, и за мен. Никой не може да ми каже къде се крие лейди Лайл, а аз честно казано, се боя да попитам. Ако съпругът й е обвинен в държавна измяна, тогава всичко, което говори, че той е бил мой приятел, ще натежи срещу мен.

Тяхната дъщеря, Ан Басет, все още е на служба при мен, но твърди, че е болна, и не става от леглото. Исках да я видя, но лейди Рочфорд казва, че за момичето е по-безопасно да бъде оставено само. Затова вратата на спалнята й е затворена, а капаците на прозорците в стаята й са спуснати. Не се осмелявам да попитам дали тя представлява опасност за мен, или аз за нея.

Изпратих да повикат Томас Кромуел, който, ако не друго, поне се ползва с благоволението на краля, откакто само преди няколко седмици му беше дадена титлата граф на Есекс. Поне Томас Кромуел трябва да остане мой приятел, докато жените от моето домакинство шушукат, прикрили уста с длани, и всички в двора са в очакване на някакво нещастие. Но до този момент милорд Кромуел не ми е изпратил отговор. Някой наистина трябва да ми каже какво става.

Иска ми се да бяхме отново в Хамптън Корт. Днес е горещо и се чувствам хваната натясно като исландски сокол в претъпкана клетка, бял сокол, който почти не е от този свят: птица, бяла като зимните снегове и родена да бъде свободна на студени, диви места. Бих могла да си пожелая да съм отново в Кале или дори Дувър, когато пред мен се простираше пътят към Лондон и към бъдещето ми като кралица на Англия и бях изпълнена с надежда. Иска ми се да съм почти навсякъде другаде, само не и тук, загледана през малките оградени с оловни рамки стъкла на прозорците към яркосиньото небе, питайки се защо моят приятел лорд Лайл е в Тауър и защо моят поддръжник Томас Кромуел не отговаря на настоятелната ми молба да дойде веднага при мен. Нима не може да дойде и да ми каже защо съветът заседава почти тайно с цели дни? Нима не може да дойде и да ми каже защо лейди Лайл изчезна и защо съпругът й е арестуван? Със сигурност ще дойде скоро, нали?

Вратата се отваря и аз се сепвам, очаквайки Кромуел: но не е той, нито негов пратеник, а малката Катрин Хауърд, с бледо лице и трагично изражение. Преметнала е през ръката си пътническото си наметало и щом го виждам, усещам да ме залива вълна от гадене, породено от неподправен ужас. Малката Кити е арестувана, тя също е обвинена в някакво престъпление. Бързо отивам при нея и хващам ръцете й.

— Кити! Какво има? Какво е обвинението?

— В безопасност съм — прошепва тя едва чуто. — Всичко е наред. В безопасност съм. Просто трябва да си отида за малко у дома, при баба.

— Но защо? Какво казват, че си направила?

Малкото й личице е сгърчено от тревога.

— Вече няма да бъда ваша придворна дама.

— Няма ли?

— Не. Дойдох да се сбогувам.

— Какво сте направили? — възкликвам. Със сигурност това момиче, още почти дете, не може да е извършило някакво престъпление, нали? Най-лошото, на което е способна Катрин Хауърд, е суетност и склонност към флиртове, а този двор не наказва подобни грехове. — Няма да им позволя да ви отведат. Аз защитавам вас. Аз знам, че сте добро момиче. В какво ви обвиняват?

— Не съм направила нищо — казва тя. — Но те ми казват, че за мен е по-добре да съм далече от двора, докато става всичко това.

— Кое всичко? О, Кити, кажете ми бързо какво знаете.

Тя ме повиква да се приближа и аз се навеждам, за да може да прошепне в ухото ми:

— Ана, искам да кажа, ваша светлост, най-скъпа кралице. Томас Кромуел е арестуван за държавна измяна.

— За държавна измяна? Кромуел?

— Шшт, тихо. Да.

— Какво е направил?

— Замислил е заедно с лорд Лайл и папистите заговор за омагьосването на краля.

Умът ми препуска шеметно и не разбирам напълно какво казва тя.

— Какво? Какво значи това?

— Томас Кромуел е направил заклинание — казва тя.

Когато вижда, че все още не разбирам думата, тя внимателно хваща лицето ми и го навежда, за да може отново да шепне в ухото ми:

— Томас Кромуел е прибягнал до услугите на вещица — казва тя тихо, без никаква промяна в тона на гласа си. — Томас Кромуел е наел вещица, за да унищожи негово величество краля.

Тя се обляга назад, за да види дали сега я разбирам, и ужасът, изписан на лицето ми, й казва, че това е така.

— Сигурни ли са, че това е вярно?

Тя кимва.

— Коя е вещицата? — прошепвам. — Какво е направила?

— Направила е на краля заклинание, за да бъде лишен от мъжество — казва тя. — Проклела е краля, за да няма син от вас.

— Коя е вещицата? — запитвам настойчиво. — Коя е вещицата на Томас Кромуел? Коя е лишила краля от мъжественост? Коя казват, че е?

Дребното лице на Катрин е изпито от страх:

— Ана, ваша светлост, моя най-скъпа кралице, какво бихте казали, ако заявят, че това сте вие?

 

 

Живея почти откъсната от света, като излизам от покоите си само за да се храня в присъствието на придворните, когато се опитвам да изглеждам спокойна и ведра или още по-добре, невинна. Разпитват Томас Кромуел и арестите продължават, още мъже са обвинени в измяна срещу краля, обвинени, че са наели вещица да унищожи мъжествеността му. Разгъва се цяла мрежа от заговорници. Казват, че лорд Лайл е бил в центъра на заговора в Кале, помогнал е на папистите и на членовете на фамилията Поул, които отдавна искат да си възвърнат престола от Тюдорите. Заместникът му в командването на крепостта избяга в Рим да служи под заповедите на кардинал Поул, което доказва вината му. Казват, че лорд Лайл и неговите съучастници са използвали помощта на вещица, за да се погрижат бракът на краля с мен да не е плодовит и да не доведе до създаването на нов наследник на неговата реформирана религия. Но в същото време се твърди, че Томас Кромуел е помагал на лютераните, на реформаторите, на евангелистите. Твърди се, че ме е довел в страната, за да се омъжа за краля, и е наредил на някоя вещица да лиши краля от мъжественост, за да може той да постави на престола собственото си потомство. Но коя е вещицата? — пита се дворът. Коя е вещицата, която е била в приятелски отношения с лорд Лайл и е доведена в Англия от Томас Кромуел? Коя е вещицата? Към коя жена сочат и двата злокобни кошмара? Попитайте отново: коя жена е доведена в Англия от Томас Кромуел, но е в приятелски отношения с лорд Лайл? Очевидно има само една жена.

Само една жена, доведена в Англия от Томас Кромуел, сприятелила се с лорд Лайл, лишавайки краля от мъжественост, така че да е импотентен в брачната си нощ и във всички нощи след това.

Още никой не е назовал вещицата, но събират доказателства.

Заминаването на принцеса Мери е ускорено и аз успявам да остана насаме с нея само за миг, докато чакаме да доведат конете от конюшните.

— Знаете, че не съм виновна в никакво прегрешение — казвам й под прикритието на глъчката от тичащите наоколо слуги и на стражите й, които викат да доведат конете им. — Каквото й да чуете в бъдеще за мен, моля ви, повярвайте ми: невинна съм.

— Разбира се — казва тя с равен тон, без да ме погледне. Тя е дъщеря на Хенри, дълго се е учила да не издава мислите и чувствата си. — Ще се моля за вас всеки ден. Ще се моля всички да видят невинността ви, както я виждам аз.

— Сигурна съм, че и лорд Лайл е невинен — казвам аз.

— Несъмнено — отвръща тя със същия рязък тон.

— Мога ли да го спася? Вие можете ли?

— Не.

— Принцеса Мери, в името на вашата вяра, кажете ми: нищо ли не може да се направи?

Тя рискува да ми хвърли кос поглед.

— Нищо, скъпа Ана. Нищо не може да се направи, освен да си мълчим и да се молим за по-добри времена.

— Ще ми отговорите ли на един въпрос?

Тя се оглежда наоколо и вижда, че конете й още ги няма. Хваща ме за ръката и се отдалечаваме малко към конюшнята, сякаш проверяваме колко ще се забавят.

— Какъв въпрос?

— Кои са семейство Поул? И защо кралят се бои от папистите, след като ги е победил толкова отдавна?

— Семейство Поул са наследници на династията Плантагенет от рода Йорк, според някои — истинските наследници на английския престол — казва тя. — Лейди Маргарет Поул беше най-вярната приятелка на майка ми, самата тя ми беше като майка, изцяло предана е на трона. Сега кралят я е затворил в Тауър, заедно с всички от семейството й, които успя да залови. Обвинени са в държавна измяна, но всички знаят, че не са извършили друго престъпление освен факта, че принадлежат към рода на Плантагенетите. Кралят толкова се страхува за трона си, че според мен няма да допусне това семейство да живее. Двамата внуци на лейди Маргарет, две малки момчета, също са в Тауър, Бог да им е на помощ. Тя, моята най-скъпа лейди Маргарет, няма да бъде оставена жива. Други от семейството са в изгнание, никога не могат да се върнат у дома.

— Те паписти ли са? — питам.

— Да — казва тя тихо. — Такива са. Един от тях, Реджиналд, е кардинал. Някои биха казали, че те са истинските крале, носещи истинската вяра на Англия. Но това ще бъде държавна измяна и изричането му ще бъде наказано със смърт.

— А защо кралят се бои от папистите толкова много? Мислех, че Англия е приела реформираната вяра? Смятах, че папистите са сразени?

Принцеса Мери поклаща глава:

— Не. Мисля, че по-малко от половината население приветства промените и мнозина искат връщането на старите обичаи. Когато кралят отхвърли върховенството на папата и разруши манастирите, в северната част на страната въстанаха много хора, решени да защитят църквата и светите домове. Нарекоха това Похода на Милосърдието, и потеглиха под знамето с петте рани на Иисус Христос. Кралят изпрати начело на армията срещу тях най-жестокия мъж в кралството и той се боеше от тях толкова много, че свика преговори, заговори със сладки думи и им обеща помилване и свикване на парламент.

— Кой беше той? — Но вече знам отговора.

— Томас Хауърд, херцог на Норфолк.

— А помилването?

— Щом армията беше разпусната, той обезглави водачите и обеси последователите им. — Тя говори толкова равнодушно, сякаш се оплаква, че каруцата с багажа е лошо натоварена. — Обеща парламент и помилване, позовавайки се на свещената дума на краля. Кралят също даде дума, закле се в честта си. Тази клетва не значеше нищо.

— Значи са победени?

— Ами той обеси седемдесет монаси на покривните греди на собственото им абатство — казва тя горчиво. — Така че те няма отново да се опълчат срещу него. Но не, мисля, че истинската вяра никога няма да бъде победена.

Тя ме хваща и се обръщаме, така че отново вървим към вратата. Тя се усмихва и кимва на някого, който й извиква: „добър път“, но аз не успявам също да се усмихна.

— Кралят се бои от собствения си народ — казва тя. — Бои се от съперници. Бои се дори от мен. Той е мой баща и все пак понякога ми се струва, че е почти полудял от недоверие. За него всеки от страховете му, колкото и глупав да е, е истински. Ако дори само си въобразява, че лорд Лайл го е предал, тогава лорд Лайл е мъртъв. Ако някой намекне, че затрудненията му с вас са част от заговор, то вие сте в най-страшна опасност. Ако можете да избягате, трябва да го направите. Той не може да различи страха от истината. Не може да отличи кошмарите от действителността.

— Аз съм кралица на Англия — казвам. — Не могат да ме обвинят в магьосничество.

Тя за първи път се обръща с лице към мен.

— Това няма да ви спаси — казва тя. — Това не спаси Ана Болейн. Обвиниха я в магьосничество, намериха доказателства и я признаха за виновна. Тя беше кралица точно толкова, колкото и вие. — Внезапно тя се засмива, сякаш съм казала нещо смешно, и виждам, че няколко от моите дами са излезли от залата и ни наблюдават. Аз също се засмивам, но съм сигурна, че всички могат да доловят страха в гласа ми. Тя ме хваща за ръката. — Ако някой ме попита за какво сме си говорили, когато сме излезли навън и после обратно на стълбите, ще кажа, че съм се оплаквала, че ще закъснея, и съм се страхувала, че ще се уморя.

— Да — съгласявам се, но съм толкова уплашена, че треперя, сякаш замръзвам от студ. — Ще кажа, че сте искали да проверите кога ще бъдат готови.

Принцеса Мери притиска ръката ми.

— Баща ми промени законите на тази страна — казва тя. — Сега дори само да помислиш нещо лошо за краля, това е държавна измяна, наказуема със смърт. Не бива да казвате нищо, не бива да правите нищо. Сега дори собствените ви съкровени и тайни мисли са равни на измяна.

— Аз съм кралица — държа упорито на своето аз.

— Чуйте ме — казва тя рязко. — Той промени и процеса на правораздаване. Не е нужно човек да бъде осъден от истински съд. Може да бъде осъден на смърт по силата на кралски указ за поставяне извън закона и лишаване от граждански права. Това не е нищо повече от заповед на краля, подкрепена от неговия парламент. А членовете на парламента никога не отказват да го подкрепят. Кралица или просякиня, ако кралят иска смъртта ви, сега той трябва само да я заповяда. Дори не е нужно да подписва заповедта за екзекуцията, трябва само да сложи печат.

Откривам, че съм стиснала челюсти, за да попреча на зъбите си да затракат.

— Какво смятате, че трябва да сторя?

— Да се махнете — казва тя. — Да се махнете, преди да е дошъл да ви отведе.

 

 

След като тя си отива, се чувствам така, сякаш и последната ми приятелка е напуснала двора. Връщам се в покоите си и моите дами приготвят маса за игра на карти. Оставям ги да започнат играта, а след това повиквам посланика си и го завеждам в прозоречната ниша, където не могат да ни подслушат, за да го попитам дали някой го е разпитвал за мен. Той казва, че не: всички го пренебрегват и го изолират, сякаш е чумав. Питам го дали може да наеме или да купи два бързи коня и да ги държи извън стените на замъка, в случай че внезапно ми потрябват. Той казва, че няма пари да наеме или да купи коне, а и във всеки случай кралят е поставил на вратите ми стражи, които пазят денонощно. Мъжете, за които смятах, че са там, за да се грижат да съм в безопасност, да отварят вратите на приемната ми, да оповестяват пристигането на гостите ми, сега са мои тъмничари.

Много се страхувам. Опитвам се да се моля, но дори думите на молитвите са истински капан. Не мога да създавам впечатление, че се превръщам в папистка, в привърженичка на същия този папа, на чиято страна сега се твърди, че е лорд Лайл; и въпреки това не трябва да изглежда, че се придържам към религията на брат си: подозира се, че лютераните са част от заговора на Кромуел за унищожаването на краля.

Когато виждам краля, се опитвам да се държа пред него приятно и спокойно. Не смея да го предизвиквам, нито дори да изтъквам невинността си. Най-плашещо от всичко е поведението му спрямо мен, което сега е дружелюбно и приятелско, сякаш сме познати, които скоро ще се разделят, след като за кратко са пътували заедно. Той се държи, сякаш времето, което сме прекарали заедно, е било приятен кратък период, който сега съвсем естествено отива към края си.

Зная, че той няма да се сбогува с мен. Принцеса Мери ме предупреди за това. Безсмислено е да чакам момента, в който той ще ми каже, че ще ми бъде отправено обвинение. Знам, че съвсем скоро някоя вечер, когато стана от масата за вечеря, направя му реверанс и той много вежливо ми целуне ръка, ще го видя за последен път. Може би когато изляза от залата, следвана от дамите си, ще открия покоите си пълни с войници, а дрехите си — вече опаковани, скъпоценностите ми — вече върнати в съкровищницата. Пътуването от двореца Уестминстър до Тауър е кратко: ще ме отведат по реката в мрака, аз ще вляза през шлюза и ще свърша на дръвника на Тауър Грийн.

Посланикът писа на брат ми да му съобщи, че съм изпълнена с отчаян страх; но аз не се надявам на отговор. Уилям няма да има нищо против да се поболея от страх, а когато научат за обвиненията срещу мен, вече ще е твърде късно да ме спасят. А може би Уилям дори няма да помисли да ме спаси. Той позволи тази опасност да ме застигне, трябва да ме е мразел повече, отколкото съм предполагала.

Ако някой трябва да ме спасява, то това трябва да бъда самата аз. Но как може една жена да се спаси от обвинението в магьосничество? Ако Хенри заяви пред света, че е импотентен, защото аз съм го лишила от мъжественост, как мога аз да докажа, че истината е различна? Ако той каже на света, че може да легне с Катрин Хауърд, но не и с мен, тогава обвинението му ще е доказано, а отричането от моя страна ще бъде просто още един пример за сатанинско лукавство. Една жена не може да докаже невинността си, когато срещу нея свидетелства мъж. Ако Хенри иска да бъда удушена като вещица, тогава нищо не може да се направи. Той е заявил, че лейди Ана Болейн е вещица, и тя е умряла заради това. Той така и не се е сбогувал с нея, а я е обичал страстно. Просто един ден са дошли да я отведат.

Сега чакам да дойдат и да отведат мен.