Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Тюдорите (5)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Boleyn Inheritance, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,4 (× 50 гласа)

Информация

Сканиране
Диан Жон (2012 г.)
Разпознаване и корекция
Dave (2012 г.)

Издание:

Филипа Грегъри. Наследството на Болейн

Английска, първо издание

Превод: Деница Райкова

Редактор: Елица Тодорова

Художник: Христо Хаджитанев

ИК „Еднорог“, 2008 г.

ISBN: 978-954-365-042-2

История

  1. — Добавяне

Катрин, Норфолк Хаус, Ламбет, ноември 1539

— Ще те наричам своя съпруга.

— А аз ще те наричам свой съпруг.

Толкова е тъмно, че не мога да го видя как се усмихва, но усещам извитите му устни, когато ме целува отново.

— Ще ти купя пръстен и можеш да го носиш на верижка на шията си и да го държиш скрит.

— Аз ще ти дам кадифена шапчица, избродирана с перли.

Той се засмива.

— За Бога, пазете тишина и ни оставете да поспим! — казва някой ядосано от друг край на спалното помещение. Вероятно е Джоан Булмър, на която липсват същите тези целувки, които сега обсипват моите устни, клепачите ми, ушите, шията, гърдите ми, всяка частица от тялото ми. Ще й липсва любовникът, който някога беше неин, а сега е мой.

— Да отида ли да я целуна за лека нощ? — прошепва той.

— Шшшшт — сгълчавам го аз и възпирам отговора му със собствените си устни.

Намираме се в сънливия унес, обхванал ни, след като сме се любили, чаршафите са усукани около нас, дрехите и бельото са се оплели в едно, цяла съм покрита с мириса на косата, на тялото му, на потта му. Франсис Деръм е мой, както се зарекох, че ще бъде.

— Знаеш, че ако се вречем в брак пред Бога и аз ти дам пръстен, това е също толкова истинска женитба, както ако се венчаем в църква, нали? — пита сериозно той.

Заспивам. Ръката му милва корема ми. Усещам как се размърдвам и въздишам, и разтварям крака, за да подканя отново топлото му докосване.

— Да — казвам, като имам предвид, че приемам докосването му.

Той винаги е толкова искрен, че сега ме разбира погрешно.

— Тогава ще го направим ли? Ще се оженим ли тайно и ще бъдем ли заедно: а след като натрупам богатство, можем да кажем на всички и да живеем заедно като съпруг и съпруга?

— Да, да. — Започвам да стена леко от удоволствие: не мисля за нищо друго, освен за движението на умелите му пръсти. — О, да.

На сутринта той трябва да си грабне набързо дрехите и да бяга, преди прислужницата на почитаемата ми баба да пристигне шумно и тържествено да отключи вратата на спалнята ни. Той се измъква светкавично само минути преди да чуем тежките й стъпки по стълбите: но Едуард Уолдгрейв тръгва твърде късно и трябва да се свие под леглото на Мери и да се надява, че провесилите се чаршафи ще го скрият.

— Весели сте тази сутрин — казва подозрително мистрес Франкс, докато ние потискаме кикота си. — Който рано сутрин се във смях залива, преди пладне горки сълзи ще пролива.

— Това е езическо суеверие — казва Мери Ласълс, която е винаги благочестива. — И тези момичета нямат никаква причина да се смеят, ако съвестта им е чиста.

Придаваме си възможно най-сериозни изражения и тръгваме след нея надолу по стълбите към параклиса за литургията. Франсис е в параклиса, на колене, красив като ангел. Той ме поглежда през стаята и сърцето ми се преобръща. Толкова е прекрасно, че е влюбен в мен.

След като службата свършва и всички бързат да отидат на закуска, аз спирам до скамейката, за да оправя връзките на обувката си, и виждам, че той отново се е отпуснал на колене, сякаш потънал в молитва. Свещеникът бавно духва свещите, за да ги изгаси, прибира вещите си, отправя се с клатушкаща се походка надолу по пътеката между скамейките и ние оставаме сами.

Франсис прекосява параклиса, идва до мен и ми подава ръка. Мигът е прелестно тържествен, по-хубав, отколкото в която и да е пиеса. Иска ми се да можех да видя как изглеждаме двамата, особено моето сериозно лице.

— Катрин, ще се омъжиш ли за мен? — изрича той.

Чувствам се толкова пораснала. Именно аз съм тази, която прави това: поемам контрола над съдбата си. Този брак не е уреден за мен от баба ми, нито пък от баща ми. Никой никога не се е интересувал от мен, те са ме забравили, затворена в тази къща. Но аз сама избрах своя съпруг, аз ще градя сама бъдещето си. Аз съм като братовчедка си Мери Болейн, която се омъжи тайно за човек, когото никой не харесваше, а после прибра цялото наследство на рода Болейн.

— Да — казвам аз, — ще се омъжа. — Аз съм като братовчедка ми, кралица Ана, която се стремеше към най-високопоставения брак в страната, когато никой не смяташе, че това може да бъде постигнато. — Да, ще се омъжа — казвам аз.

Не знам какво точно има предвид той с „женитба“. Мисля, че има предвид, че ще имам пръстен, който да нося на верижка, който мога да покажа на останалите момичета, и че ще се обречем един на друг. Но за моя изненада той ме повежда нагоре по пътеката между скамейките към олтара. За миг се поколебавам, не знам какво иска да направи той, а нямам особена слабост към молитвите. Ако не побързаме, ще закъснеем за закуска, а аз обичам хляба, когато е още топъл, току-що изваден от пещите. Но после разбирам, че разиграваме венчавката си. Толкова ми се иска да си бях облякла най-хубавата рокля тази сутрин, но сега вече е твърде късно.

— Аз, Франсис Деръм, вземам теб, Катрин Хауърд, за своя законна съпруга — казва той твърдо.

Вдигам поглед към него и му се усмихвам. Само да си бях сложила най-хубавата шапчица, щях да бъда напълно щастлива.

— Сега ти го кажи — подканва ме той.

— Аз, Катрин Хауърд, вземам теб, Франсис Деръм, за свой законен съпруг — отговарям послушно.

Той се навежда и ме целува. Чувствам как при докосването му коленете ми се подкосяват, единственото ми желание е тази целувка да продължи цяла вечност. Вече се питам дали ако се шмугнем в оградената от високи стени скамейка на почитаемата ми баба, не можем да стигнем малко по-далече. Но той спира.

— Разбираш, че сега сме женени, нали? — иска да се увери той.

— Това е нашата сватба, така ли?

— Да.

Изкисквам се:

— Но аз съм само на четиринайсет.

— Това няма значение, ти ми даде дума пред Бога. — Много сериозно, той пъха ръка в джоба на жилетката си и измъква кесия: — Тук има сто лири — казва тържествено той. — Ще ти ги поверя за съхранение, а през новата година ще замина за Ирландия и ще натрупам богатство, за да мога да се върна у дома и открито да те обявя за своя невяста.

Кесията е тежка, той е спестил за нас цяло състояние. Толкова е вълнуващо.

— Значи аз трябва да пазя парите на сигурно място?

— Да, като моя добра съпруга.

Това е толкова прекрасно, че аз разтърсвам леко кесията и чувам как монетите прозвънтяват. Мога да я сложа в празното си ковчеже за накити.

— Ще ти бъда толкова добра съпруга! Направо ще се изненадаш!

— Да. Запомни какво ти казах. Това е истинска венчавка пред Бога. Вече сме мъж и жена.

— О, да. А след като натрупаш богатство, можем наистина да се оженим, нали? С нова рокля и всичко останало?

Франсис се намръщва за миг.

— Разбираш ли наистина? — пита той. — Зная, че си млада, Катрин, но трябва да разбереш това. Вече сме женени. Бракът ни е законен и обвързващ. Не можем да се оженим отново. Това е всичко. Ние току-що го направихме. Бракът между двама души пред Божиите очи е също толкова обвързващ, колкото и един брак, удостоверен с подпис върху брачния договор. Вече си моя съпруга. Женени сме в Божиите очи и по законите на страната. Ако някой те пита, ти си моя съпруга, моя законна съпруга. Разбираш ли?

— Естествено, че разбирам — отвръщам припряно. Не искам да изглеждам глупава. — Естествено, че разбирам. Казвам само, че бих искала нова рокля, когато кажем на всички.

Той се засмива, сякаш съм казала нещо забавно, взема ме отново в прегръдките си, целува ме в основата на шията и заравя лице във врата ми.

— Ще ти купя синя копринена рокля, мистрес Деръм — обещава ми той.

Затварям очи от удоволствие:

— Зелена — казвам. — В зеления цвят на династията Тюдор. Кралят най-много обича зеления цвят.