Филипа Грегъри
Наследството на Болейн (91)

Катрин, замъкът Линкълн, август 1541

Опасявах се, че ще е ужасно скучно и досадно — да пътуваме из страната, докато хората излизат да ни зяпат и да произнасят обръщения, доказващи предаността им, на всеки пазарен кръстопът, а кралят седи с важно изражение в залата на всяко кметство, докато аз стискам зъби, за да сдържа прозявката си, и през това време охранени градски съветници в тоги се обръщат към него на латински — поне предполагам, че е латински. Томас се държи много невъзпитано и се кълне, че това е етиопски, защото сме се изгубили и сме в Африка — но всъщност е безкрайно забавно. Речите наистина са ужасно скучни, но веднага след като приключат, има живи картини или танци, угощение или пикник или нещо от този род, и да си кралица по време на обиколката е много по-забавно, отколкото да си кралица в двора, защото през няколко дни се местим в нов замък или къща и нямам време да се отегча.

Тук, в Линкълн, кралят нареди аз и всичките ми дами да се обличаме в линкълнско зелено и когато влязохме в града, гледката беше като в представление на жива картина. Самият крал беше в тъмнозелено, преметнал през рамо лък и колчан със стрели, и кривнал наперено шапка с перо.

— Той кого изобразява — Робин Худ или Шеруудската гора? — прошепна ми Томас Кълпепър и аз трябваше да притисна ръкавиците към устата си, за да заглуша смеха си.

Където и да отидем, там неизменно е и Том Кълпепър — привлича погледа ми и ме кара да се кикотя, така че дори по време на най-отегчителните обръщения и речи в някакъв момент усещам погледа му върху себе си. А кралят е много по-добре по отношение както на здравето, така и на настроението си, което е облекчение за всички ни. Много се разгневи от бунта на север, но сега той, изглежда, е потушен, и разбира се, той обезглави горката графиня Солсбъри, което много ме разстрои тогава, но сега всички лоши хора са победени или мъртви и ние отново можем да спим спокойно в леглата си, казва ми той. Казва ми, че е сключил с императора съюз срещу краля на Франция, който ще ни защити от Франция — сега те са наши врагове, voila! — и това също е хубаво нещо.

Не бива да си губя времето да тъжа за графинята, защото все пак тя беше много стара, по-стара от баба ми. Но най-хубавото от всичко е, че когато стигнем до Йорк, ще се срещнем с шотландския двор и с племенника на краля, шотландския крал Джеймс. Кралят очаква това с нетърпение, а аз също, защото ще има голяма среща на двете страни и двубои, и турнири, и английските рицари със сигурност ще победят, защото ние имаме най-храбрите мъже и най-добрите бойци. Том Кълпепър ще носи новите си доспехи, а аз ще бъда Кралица на турнира, с новите си завеси на кралската ложа, и нямам търпение да видя турнира.

Упражнявала съм всичко. Упражнявах се да слизам по стъпалата, за да вляза в ложата и да се обръщам, за да се усмихна. Упражнявах се да седя в ложата и упражнявах изражението на достойна кралица, което ще си придавам, когато хората ме приветстват възторжено. Упражнявах се също и как ще се надвесвам през парапета на ложата и ще връчвам наградите.

— Все едно да се упражнявате как да дишате — казва грубо Джоан Булмър.

— Обичам да правя нещата както трябва — казвам. — Всички ще ме гледат. Искам да го направя както трябва.

В турнира ще участват повече от сто английски рицари и мисля, че всеки един от тях е молил за благоволението ми. Томас Кълпепър се възползва от благоприятната възможност да дойде в залата ми за аудиенции в замъка Линкълн, да коленичи пред мен и да ме попита дали може да бъде мой рицар.

— Кралят ли ви заповяда да ме попитате? — казвам аз, знаейки много добре, че не е така.

Той проявява благоприличието да сведе очи, сякаш е смутен.

— Това е моя собствена молба, родена от собственото ми развълнувано сърце — казва той.

— Не винаги сте толкова смирен — казвам аз. Мисля си за една много силна целувка, и как ръката му се беше вкопчила в задника ми, сякаш искаше да ме повдигне върху члена си точно там, в галерията, преди да тръгнем от Хамптън Корт.

Той вдига поглед към мен — бърз, тъмен поглед — и разбирам, че и той си мисли за това.

— Понякога дръзвам да се надявам.

— Определено се държите като изпълнен с надежда човек — казвам.

Той се изкикотва и свежда глава. Доближавам ръкавиците си до устните, за да ги захапя, така че да не се разсмея на глас.

— Познавам своята любима и своята кралица — казва сериозно той. — Сърцето ми започва да бие по-бързо дори когато тя само мине покрай мен.

— О, Томас — прошепвам.

Това е толкова възхитително, че ми се иска да можеше да продължи цял ден. Една от моите дами идва към нас и си помислям, че ще ни прекъсне, но лейди Рочфорд й казва нещо и отвлича вниманието й и тя спира.

— Винаги трябва да ви подминавам — казвам аз. — Никога не мога да спра при вас за толкова дълго, колкото бих искала.

— Знам — казва той и под ласкателния закачлив тон прозира истинско съжаление. Долавям го. — Знам. Но трябва да ви видя тази вечер, трябва да ви докосна.

Наистина не смея да отвърна на това: думите му са твърде страстни и макар че в покоите ми сме заобиколени само от прислужниците ми, знам, че желанието, което изпитвам към него, сигурно просто струи като пламък от лицето ми.

— Питайте лейди Рочфорд — прошепвам. — Тя ще намери начин. — На висок глас казвам: — Както и да е, не мога да ви удостоя с благоволението си. Ще трябва да попитам краля кого предпочита той.

— Можете да си задържите благоволението, ако ме дарите само с една усмивка, докато излизам на арената — казва той. — Казват, че шотландците са страховити бойци, едри мъже с яки коне. Кажете, че ще ме наблюдавате и ще се надявате да не бъда повален от копието на някой шотландец.

Това е толкова трогателно, че почти ми идва да се разплача.

— Аз винаги ви гледам, знаете го. Винаги съм ви гледала как се състезавате в турнирите, и винаги съм се молила за вашата безопасност.

— Аз също ви наблюдавам — казва той, толкова тихо, че едва го чувам. — Наблюдавам ви, изпълнен с такова желание, Катрин, любов моя.

Виждам, че всички ме гледат. Малко несигурно се изправям на крака и той също се изправя.

— Можете да яздите с мен утре — казвам, сякаш това не ме вълнува особено. — Отиваме на лов утре сутрин преди литургията.

Той се покланя и отстъпва назад и когато се обръща да си върви, аз леко ахвам от ужас, защото там на прага, подобно на призрак, толкова приличащ на призрак, че за миг наистина го помислям за такъв — стои Франсис Деръм. Моят Франсис, моят първи любим, се появи на прага ми в елегантна пелерина, хубаво палто и красива шапка, сякаш се е подредил направо чудесно, и така красив, както беше и преди толкова много време, когато си играехме на съпруг и съпруга в леглото ми в Ламбет.

— Господин Деръм — казвам много ясно и отчетливо, за да му дам със сигурност да разбере, че вече не си говорим на малко име.

Той го разбира достатъчно добре, защото се отпуска на едно коляно.

— Ваша светлост — казва той. В ръката си държи писмо и ми го подава. — Вашата почитаема баба, херцогинята, ми нареди да дойда при вас и да ви донеса това писмо.

Кимвам на пажа си и оставям Франсис да види, че не си давам труд да направя дори трите крачки, необходими, за да си взема писмата. Момчето взема писмото от Франсис и ми го подава, но аз съм твърде важна, за да се наведа. Без да поглеждам към него, виждам Томас Кълпепър, застанал сковано като някаква чапла, как стои отстрани и гневно гледа към Франсис.

Отварям писмото на херцогинята. То представлява ужасни грозни драсканици, защото тя почти не умее да пише, а тъй като аз пък почти не умея да чета, кореспонденцията ни е в жалко състояние. Потърсвам с поглед лейди Рочфорд и тя в миг се озовава до мен.

— Какво пише тя? — Подавам й писмото.

Тя го прочита бързо и тъй като гледам към лицето й, а не към страницата, виждам как някакво странно изражение трепва бързо в очите й. Сякаш играе карти и току-що е видяла как на партньора й се падат карти от добър цвят. Почти е развеселена.

— Тя ви пише, за да ви напомни за този благородник, Франсис Деръм, който е бил на служба в нейното домакинство по времето, когато сте били там.

Трябва да се възхитя на овладяното й лице, което сега е напълно безизразно, като се има предвид, че тя знае какво е означавал Франсис за мен, и аз — за него, защото й разказах всичко за него, когато бях просто една нищо и никаква придворна дама, а тя беше далеч по-важна почетна дама на кралица Ана. А като се замисля сега, тъй като в онези дни половината от почетните ми дами също ми бяха приятелки и другарки, те всички знаят, че Франсис и аз, които сега се гледаме така вежливо в очите, някога се озовавахме заедно голи в леглото ми всяка нощ, когато той успееше да се промъкне в спалнята на момичетата. Агнес Рестуолд издава лек задавен кикот и аз я стрелвам с поглед, който й подсказва да си държи глупавата уста затворена. Джоан Булмър, която беше спала с него преди мен, е напълно захласната.

— О, да — казвам аз, схванала намека на лейди Рочфорд, обръщам се и се усмихвам на Франсис, сякаш сме отдавнашни познати. Чувствам как погледът на Томас Кълпепър бързо се спира върху мен и обхожда останалите, и си помислям, че по-късно ще трябва да му обясня и обяснението ми няма да му хареса.

— Тя препоръчва той да постъпи на служба при вас и ви моли да го вземете като свой личен секретар.

— Да — казвам аз: не ми идва на ум какво да направя. — Разбира се.

Обръщам се към Франсис:

— Нейна светлост баба ми препоръчва да ви взема на служба. — Наистина не проумявам какъв интерес има тя да го настанява в домакинството ми. И не мога да разбера за какво й е да настоява той да е толкова близо до мен, когато самата тя ме удряше с юмрук по ухото и ме наричаше похотлива развратница заради това, че го допусках в спалнята, когато бях момиче в нейното домакинство. — Задължен сте й.

— Така е — казва той.

Навеждам се към лейди Рочфорд.

— Назначете го — прошепва ми тя кратко. — Така казва баба ви.

— И така, за да изпълня волята на баба си, аз се радвам да ви приветствам с добре дошъл в своя двор — завършвам.

Той се изправя на крака. Такъв красив млад мъж е. Наистина не мога да се обвинявам, задето го обичах, когато бях момиче. Обръща глава и ми се усмихва, сякаш сега се стеснява от мен.

— Благодаря ви, ваша светлост — казва той. — Ще ви служа предано. От сърце и душа.

Поднасям му ръката си за целувка и когато той се приближава, долавям мириса на кожата му, този съблазнителен мирис, който някога познавах толкова добре. Това беше мирисът на първия ми любим, той означаваше всичко за мен. Та аз пазех ризата му под възглавницата си, за да мога да заравям лице в нея, когато заспивам, и да го сънувам. Тогава обожавах Франсис Деръм, само че от все сърце и душа желая да не ми се бе наложило да го срещам отново сега.

Той се навежда над ръката ми и устните му, докосващи връхчетата на пръстите ми, са толкова меки и податливи, колкото си ги спомням върху устата си. Навеждам се напред:

— Ще трябва да бъдете много дискретен, докато сте на служба при мен — казвам. — Сега аз съм кралицата и по мой адрес не трябва да има клюки, нито за това, което става сега, нито за миналото.

— Аз ви принадлежа с цялото си сърце и душа — казва той, и аз усещам онази вероломна, предателска, неустоима тръпка на желание. Той още ме обича, сигурно още ме обича, иначе защо ще постъпва на служба при мен? И макар да се разделихме с лошо, аз си спомням докосването му и напълно спиращата дъха ми възбуда от целувките му и как голото му бедро се плъзна между моите, когато той дойде за първи път в леглото ми, и постоянната настойчивост на страстта му, на която никога не можех да устоя.

— Внимавайте какви думи изричате — казвам аз, а той ми се усмихва, сякаш знае какво си мисля също така добре, както и аз.

— Внимавайте какво си спомняте — казва той.