Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Тюдорите (5)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Boleyn Inheritance, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,4 (× 50 гласа)

Информация

Сканиране
Диан Жон (2012 г.)
Разпознаване и корекция
Dave (2012 г.)

Издание:

Филипа Грегъри. Наследството на Болейн

Английска, първо издание

Превод: Деница Райкова

Редактор: Елица Тодорова

Художник: Христо Хаджитанев

ИК „Еднорог“, 2008 г.

ISBN: 978-954-365-042-2

История

  1. — Добавяне

Джейн Болейн, Хамптън Корт, октомври 1540

Кралят влиза с отривиста крачка в личните й покои, рязко извърта глава към нас, трите почетни дами, и казва: „Вън!“, сякаш сме кучета, на които може да дава заповеди. Побягваме от покоите изплашени, като бити кучета, позабавяме се пред полузатворената врата и чуваме ужасяващия тътен на кралския гняв. Кралят, станал от леглото едва преди половин ден, знае всичко и е изключително недоволен.

Може би лейди Маргарет си е мислила, че Катрин ще се застъпи за тях, преди да бъдат разкрити, и че тя може да бъде достатъчно убедителна. Може би влюбените са си мислили, че кралят, надигащ се от постелята си след боледуването, отдавайки се отново на собствената си радост, породена от обичта към съпругата му, ще е склонен да прощава на други влюбени, на други влюбени от рода Хауърд. За жалост грешат. Кралят изрича това, което мисли, кратко и без заобикалки, а после излиза сърдито от стаята й. След като той излиза, Катрин изтичва, пребледняла като якичката си, обляна в сълзи, и казва, че кралят подозира интриги и заговори и липса на целомъдрие в двора на своята роза и я обвинява.

— Какво да правя? — настоява тя. — Той пита дали не мога да ги контролирам дамите си. Откъде да знам как да ги контролирам? Как да заповядвам на собствената му племенница? Тя е дъщеря на кралицата на Шотландия, има кралска кръв и е с шест години по-възрастна от мен. Защо изобщо би ме послушала? Какво мога да направя? Той казва, че е разочарован от мен и че ще я накаже, казва, че те двамата ще се изправят пред изключителното му неодобрение. Какво мога да направя?

— Нищо — казвам й. — Не можете да направите нищо, за да я спасите. — Какво може да е по-лесно за разбиране от това?

— Не мога да допусна собственият ми брат да бъде изпратен в Тауър.

Тя казва това, без да мисли, на жената, на мен, която видя собствения си съпруг да отива в Тауър.

— Виждала съм да се случват и по-лоши неща — казвам сухо.

— О, тогава — да — тя махва пренебрежително с ръка и двайсет диаманта улавят светлината и с блясъка си прогонват техните призраци — на Ана и Джордж, които отидоха в Тауър, без някой да каже и дума, за да ги спаси. — Станалото тогава няма значение! Какво ще кажете за сега? Става дума за лейди Маргарет, моя приятелка, и за Чарлс, родния ми брат. Те ще очакват да ги спася.

— Ако дори само признаете, че сте знаели за тяхната връзка, може да се озовете в Тауър също като тях — предупреждавам я. — Сега той е против тази връзка, по-добре да се преструвате, че не сте знаели нищо за това. Защо не можете да разберете? Защо трябва лейди Маргарет да е толкова глупава? Повереницата на краля не може да раздава благоволението си на когото пожелае. А съпругата на краля не може да сложи собствения си брат в леглото с кралска особа. Всички го знаем. Това беше риск, огромен и безразсъден риск, и се провали. Лейди Маргарет трябва да е луда, та да рискува живота си за това. Ще бъде лудост да го оправдавате.

— Но ако е влюбена?

— Заслужава ли си да умреш от любов?

Това спира краткото й романтично излияние. Тя потръпва леко.

— Не, никога. Разбира се, че не. Но кралят не може да я обезглави за това, че се е влюбила в мъж от добро семейство и се е омъжила за него, нали?

— Не — казвам колебливо. — Той ще обезглави любимия й, затова по-добре да се сбогувате с брат си и да се погрижите да не говорите с него никога повече, освен ако не искате кралят да си помисли, че участвате в заговор да го изместите и замените с някой от рода Хауърд.

При тези думи тя пребледнява като платно:

— Той никога не би ме изпратил в Тауър — прошепва тя. — Вие винаги мислите за това. Вечно натяквате за това. То се е случило само веднъж, на една съпруга. Никога повече няма да се повтори. Той ме обожава.

— Той обича племенницата си и въпреки това ще я изпрати в Сион, където тя ще е като затворничка и сърцето й ще е сломено, а любовника й — в Тауър и оттам на смърт — предричам. — Кралят може и да ви обича, но му е омразна мисълта другите да правят каквото желаят. Кралят може и да ви обича, но иска вие да сте като малка ледена кралица. Ако във вашите покои се върши нещо нецеломъдрено, той ще обвини вас и ще накаже вас за това. Кралят може и да ви обича, но по-скоро би предпочел да ви види мъртва в краката си, отколкото да допусне издигането на съперническа фамилия с кралска кръв. Помислете си за семейство Поул — затворени в Тауър до живот. Помислете си за Маргарет Поул, прекарваща там година след година, невинна като светица и по-стара от баба ви, и въпреки това затворена за цял живот. Бихте ли искали да видите как и Хауърдови изминават този път?

— Това е кошмар за мен! — избухва тя: горкото малко момиче, с побеляло лице, така, както е окичена с диамантите си. — Става въпрос за родния ми брат. Аз съм кралица. Трябва да съм в състояние да го спася. Единственото, което е направил, е, че се е влюбил. Чичо ще научи за това. Той ще спаси Чарлс.

— Чичо ви отсъства от двора — казвам сухо. — Изненадващо е заминал за Кенингхол. Не можете да се свържете с него навреме.

— Какво знае той за това?

— Нищо — казвам аз. — Ще откриете, че той не знае нищо по този въпрос. Ще откриете, че ако кралят го попита, той ще е потресен до дън душа дори само при предположението за това. Ще трябва да се откажете от брат си. Не можете да го спасите. Ако кралят се е отвърнал от него, то Чарлс е мъртъв. Знам го. Именно аз го знам със сигурност.

— Не сте оставили собствения си съпруг да отиде на смърт, без да кажете и дума. Не сте позволили на краля да нареди смъртта му, без да поискате милост за него! — нарежда тя, без да знае нищо, наистина нищичко.

Не казвам: „О, напротив, направих го. Толкова се страхувах тогава. Толкова се страхувах за себе си“. Не казвам: „О, напротив, направих го, и то по много по-ужасни причини, отколкото някога ще бъдете в състояние да си представите.“ Вместо това казвам:

— Няма значение какво съм направила или не съм направила. Ще трябва да се сбогувате с брат си и да се надявате нещо да отвлече вниманието на краля от смъртната присъда, а ако ли не, ще трябва да си го спомняте само в молитвите си.

— Каква полза има от това? — настоява тя еретично. — Ако Бог е винаги на страната на краля? Ако волята на краля е Божия воля? Каква полза има да се молим на Бог, когато в Англия кралят е Бог?

— Тихо — казвам на мига. — Ще трябва да се научите да живеете без брат си, както аз трябваше да се науча да живея без съпруга си, без зълва си. Кралят се отвърна от нас, Джордж влезе в Тауър и излезе оттам без глава. И аз трябваше да се науча как да понеса това. Както ще трябва да сторите и вие.

— Не е правилно — войнствено казва тя.

Хващам китките й и я държа така, както бих държала прислужница, която се каня да накажа за глупостта й.

— Разберете следното — казвам сурово: — такава е волята на краля. И не съществува човек, достатъчно силен да му се опълчи. Нито дори чичо ви, нито архиепископът, нито самият папа. Кралят прави каквото иска. Вашата работа е да се погрижите той никога да не отвърне лице от вас, от нас.