Филипа Грегъри
Наследството на Болейн (53)

Джейн Болейн, дворецът Уестминстър, 7 юли 1540

От Ричмънд влизаме в Лондон с кралска баржа. Всичко е великолепно подготвено за нас, кралят не щади усилия да се погрижи да се чувстваме удобно. Три сме: лейди Рутланд, Катерина Еджкъм и аз: три женски юди, дошли да изпълнят дълга си. Заедно с нас в ролята на наш придружител е лорд Саутхамптън, който сигурно смята, че се налага да възстанови някакви свои позиции пред краля, тъй като именно той посрещна Ана Клев в Англия и каза, че тя е хубава, весела и достойна за кралица. С него са лорд Одли и херцогът на Съфолк, нетърпеливи да изиграят ролите си и да угодничат. Те ще дадат своите показания срещу нея пред следствието, след като ние дадем нашите.

Катерина Еджкъм е нервна: твърди, че не знае какво трябва да каже, страхува се, че някой от духовниците ще я подложи на кръстосан разпит и ще я подмами да каже каквото не трябва; за Бога, неволно би могла да изрече дори истината, ако я принудят — няма ли това да е ужасно! Но аз съм спокойна и безгрижна като някоя стара заядлива продавачка на риба, която корми скумрия.

— Дори няма да ги видите — предричам. — Няма да ви подложат на кръстосан разпит. Кой би поискал потвърждение на лъжите ви? И без друго никой от тях няма да иска истината, и без друго никой няма да каже нищо в нейна защита. Предполагам, че дори няма да ви се наложи да говорите. Всичко ще бъде написано от други вместо от нас, ние само ще трябва да го подпишем.

— Но какво, ако там пише… ако я назовават… — тя млъква насред изречението и поглежда надолу по реката. Твърде изплашена е дори да изрече думата „вещица“.

— За какво ви е дори да го четете? — питам аз. — Какво значение има какво пише над подписа ви? Съгласили сте се да го подпишете, нали? А не да го четете.

— Но аз не бих искала да й навредя с показанията си — казва тя. Лигла такава.

Повдигам вежди, но не казвам нищо. Не е нужно. Всички знаем, че потеглихме с кралската баржа в прекрасен летен ден, за да ни откарат нагоре по реката да унищожим една млада жена, която не е сторила нищо лошо.

— И вие ли просто подписахте нещо? Когато… преди — пита тя предпазливо.

— Не — казвам аз. Усещам в устата си солен вкус на жлъчка, толкова силен, че ми се иска да се изплюя настрани в зелената, бърза вода. — Не. За Ана и съпруга ми нещата не бяха организирани толкова добре. Виждате ли как ставаме по-добри в провеждането на такива церемонии? Тогава трябваше да се явя в съда пред всички тях и да се закълна върху Библията и да дам показания. Трябваше да застана пред съда и да кажа каквото имах да кажа срещу съпруга си и сестра му. Трябваше да застана лице в лице с него и да го кажа.

Тя потръпва леко:

— Трябва да е било ужасно.

— Беше — казвам кратко.

— Сигурно сте се опасявали от най-лошото.

— Знаех, че моят живот ще бъде спасен — казвам остро. — И предполагам, че точно затова сте тук днес също като мен и лейди Рутланд. Ако Ана Клев бъде призната за виновна и умре, тогава поне ние няма да умрем заедно с нея.

— Но какво ще кажат, че е направила? — пита Катерина.

— О, това ще трябва да го кажем ние — изсмивам се рязко. — Ние ще бъдем нейни обвинители. Ние ще отправим обвинението и ще потвърдим под клетва показанията. Ние сме тези, които ще кажат какво е направила. Те само ще кажат, че тя трябва да умре заради това. А ние съвсем скоро ще открием какво е нейното престъпление.

Слава Богу, слава Богу, не трябва да подписвам нищо, което да я обвинява за импотентността на краля. Не трябва да давам показания, че тя му е направила заклинание или го е омагьосала, или е легнала с половин дузина мъже, или че тайно е родила чудовище. Този път не трябва да казвам нищо подобно. Всички подписваме едни и същи показания, в които се твърди единствено, че тя ни е казала, че всяка нощ си е лягала с него като девица, и всяка сутрин е ставала пак като девица, и че от онова, което ни е казала, е било ясно, че е толкова глупава, та изобщо не е проумяла, че в това има нещо нередно. Предполага се, че сме я осведомили, че за да бъдеш съпруга, е нужно нещо повече от целувка за лека нощ и благословия на сутринта; от нас се очаква да сме й казали, че по този начин няма да зачене и роди син; и се предполага тя да е казала, че е напълно удовлетворена да не знае нищо повече. Предполага се, че целият този приятелски разговор се е състоял в стаята й, между нас четирите, проведен на гладък английски, без нито миг колебание и запъване и без преводач.

Откривам херцога, преди баржата да ни върне в Ричмънд.

— Те си дават сметка, че тя не говори така, нали? — казвам аз. — Че не е възможно този разговор, за който всички се заклехме, че се е състоял, да се е провел наистина? Всеки, който е бил в покоите на кралицата, веднага ще разбере, че това е лъжа. В действителност ние се мъчим да говорим, използвайки малкото думи, които тя знае, и повтаряме нещата по половин дузина пъти, преди да се разберем помежду си. И всеки, който я познава, би трябвало да знае, че тя никога не би говорила за това с всички ни наведнъж. Прекалено е скромна.

— Няма значение — казва важно той. — Трябваха им показания, в които да се твърди, че тя е девица, каквато е била винаги. Нищо повече.

За първи път от седмици си помислям, че може и да я пощадят.

— Значи той смята просто да я отстрани? — питам. Почти не смея да се надявам. — Значи няма да я обвини, че го е лишила от мъжественост?

— Ще се отърве от нея — казва той. — Вашите показания, дадени днес, ще послужат, за да покажат, че тя е изключително лъжлива и лукава вещица.

Ахвам.

— По какъв начин съм я уличила като вещица?

— Написали сте, че тя знае, че той е лишен от мъжественост, а дори в покоите си със собствените си придворни дами се е преструвала, че няма и понятие какво става между един мъж и неговата съпруга. Както и сама казвате, кой би повярвал на твърдението й? Кой говори по този начин? Коя жена, попаднала в леглото на един крал, може да знае толкова малко? Коя жена на света е толкова невежа? Явно тя лъже, съвсем явно е, че тя крие някакъв заговор. Явно тя е вещица.

— Но… но… мислех, че целта на тези показания е да докажат, че тя е невинна? — пелтеча аз. — Девица, която не знае нищичко?

— Именно — казва херцогът. Позволява си бегла мрачна усмивка. — Точно това е най-хубавото. Вие, и трите най-уважавани нейни придворни дами, потвърдихте под клетва показания, които доказват, че тя е или невинна като самата Дева Мария, или надарена с по-дълбоко лукавство от вещицата Хеката^[1]. Могат да се използват и в единия, и в другия смисъл, точно както иска кралят. Добра работа свършихте днес, Джейн Болейн. Доволен съм от вас.

Отивам при баржата, без да кажа нищо повече, няма какво да кажа. Веднъж той ми даде своите напътствия и навярно трябваше да послушам съпруга си Джордж, а не чичо му. Ако Джордж беше тук с мен сега, навярно щеше да ме посъветва да отида тихомълком при кралицата и да й кажа да бяга. Навярно той щеше да каже, че любовта и верността са по-важни от това да си извоюваш място в двора. Навярно щеше да каже, че е по-важно човек да удържи думата, дадена пред тези, които обича, отколкото да угоди на краля. Но сега Джордж не е с мен. Той вече никога няма да ми каже, че вярва в любовта. Трябва да живея без него; до края на живота си ще трябва да живея без него.

Връщаме се в Ричмънд. Приливът е започнал и ми се иска баржата да се движи по-бавно, а не да бърза да ни отведе у дома в двореца, където тя ще чака да ни зърне и ще изглежда толкова бледа.

— Какво направихме? — печално пита Катерина Еджкъм. Тя гледа към красивите кули на двореца Ричмънд, знаейки, че ще трябва да се изправим лице в лице с кралица Ана, че искреният й поглед ще се мести от едната от нас към другата и че тя ще разбере, че целта на това отнело ни целия ден весело пътуване до Лондон е била да дадем показания срещу нея.

— Направихме това, което трябваше. Може да сме й спасили живота — казвам решително.

— Както спасихте зълва си ли? Както спасихте съпруга си? — пита ме тя, с изострен от злоба глас.

Извръщам глава от нея.

— Никога не говоря за това — казвам. — Никога дори не мисля за това.