Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Тюдорите (5)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Boleyn Inheritance, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,4 (× 50 гласа)

Информация

Сканиране
Диан Жон (2012 г.)
Разпознаване и корекция
Dave (2012 г.)

Издание:

Филипа Грегъри. Наследството на Болейн

Английска, първо издание

Превод: Деница Райкова

Редактор: Елица Тодорова

Художник: Христо Хаджитанев

ИК „Еднорог“, 2008 г.

ISBN: 978-954-365-042-2

История

  1. — Добавяне

Катрин, дворецът Уайтхол, февруари 1540

Реша с четка дългите светли коси на кралицата, докато тя седи пред посребреното си огледало. Тя гледа отражението си, но очите й са напълно безизразни, изобщо не вижда лицето си. Само си представете! Да имаш такова прекрасно огледало, то да ти предоставя съвършено отражение, и да не се гледаш! Струва ми се, че съм прекарала целия си живот в опити да зърна отражението си в сребърни подноси и късчета стъкло, дори навеждайки се над кладенеца в Хоршам, но ето че тя седи пред съвършено изработено огледало, а не е омагьосана от отражението си. Наистина, тя е изключително чудата. Зад гърба й аз се възхищавам на движението на ръкава на роклята си, докато ръцете ми се движат нагоре-надолу. Навеждам се леко, за да видя лицето си, и накланям глава настрани, за да видя как светлината улавя бузата ми, после я накланям на другата страна. Опитвам се да се усмихна леко, после повдигам вежди, сякаш съм изненадана.

Поглеждам надолу и откривам, че тя ме наблюдава, затова се изкикотвам, а тя се усмихва.

— Вие сте хубаво момиче, Катрин Хауърд — казва тя.

Изпърхвам с клепки към отразените ни образи.

— Благодаря ви — казвам аз.

— Аз не съм — казва тя.

Едно от смущаващите неща в неумението й да се изразява е, че прави тези ужасно прями изявления и не можеш да определиш точно как е редно да отвърнеш. Разбира се, тя не е толкова хубава като мен, но от друга страна, има прекрасна коса, гъста и лъскава, и има приятно лице и хубава, чиста кожа и наистина много красиви очи. И би трябвало да запомни, че почти никоя друга в двора не е толкова хубава като мен, така че тя не трябва да се упреква за това.

Тя не притежава какъвто и да било чар, но това е отчасти защото е толкова скована. Не умее да танцува, не може да пее, не може да бъбри. Учим я да играе карти и всичко останало, като танци, музика и пеене, от което тя няма абсолютно никакво понятие: но иначе тя е ужасно скучна. А в този двор съчетаната със скучност доброта не се зачита особено. Всъщност изобщо не се зачита.

— Хубава коса — казвам любезно.

Тя посочва към сложената на масата пред нея шапчица, която е толкова огромна и тежка.

— Не хубаво — казва тя.

— Не — съгласявам се с нея. — Много лошо. Искате да опитате моята? — едно от наистина странните неща при опитите за разговор с кралица Ана е, че започваш да говориш като нея. Правя го пред момичетата вечер, когато се предполага, че спим. — Спете сега — казвам в тъмнината и всички се заливаме в писклив смях.

Тя е доволна от това предложение.

— Вашата шапчица? Да.

Изваждам иглите, повдигам шапчицата и я свалям от главата си. Хвърлям бърз поглед на отражението си в огледалото, докато шапчицата ми се смъква и косата ми се спуска тежко надолу. Напомня ми за скъпия Франсис Деръм, който някога обичаше да сваля шапчицата ми и да допира лице до разпуснатите ми коси. Когато за първи път в живота си се виждам как правя това в хубаво огледало, отразяващо истинската ми външност, разбирам колко съблазнителна съм му се струвала. Наистина, не мога да виня краля, задето ме гледа така, не мога да виня и Джон Бересби или новия паж на лорд Сиймор. На вечерята снощи Томас Кълпепър не можеше да откъсне очи от мен. Наистина, аз изглеждам необикновено добре, откакто дойдох в двора, и изглежда, с всеки изминал ден ставам по-хубава.

Внимателно й подавам шапчицата и когато тя я поема, заставам зад нея, за да прибера назад косата й, докато тя поставя шапчицата на главата си.

Изглежда безкрайно по-добре: дори тя го вижда. Без тежката квадратна немска шапчица, обгръщаща като рамка лицето й, прихлупена като керемида на покрив върху челото й, лицето й изведнъж става по-кръгло и по-хубаво.

Но после смъква хубавата ми шапчица напред, така че тя почти покрива веждите й, точно както носеше новата си френска шапчица на турнира. Изглежда доста нелепо. Леко изцъквам с език от раздразнение и побутвам шапчицата, така че отново да застане назад на главата й, а след това пускам напред няколко вълнисти кичура коса, за да й покажа колко е лъскава и гъста.

Тя печално поклаща глава и отново дръпва шапчицата напред, пъхвайки под нея прекрасната си коса, така че да не се вижда.

— По-добре е така — казва тя.

— Не толкова хубаво, не толкова хубаво! Трябва да я носите дръпната назад. Назад! — възкликвам.

Тя ми се усмихва, когато повишавам глас.

— Твърде френско — е всичко, което казва.

Думите й ме принуждават да млъкна. Предполагам, че е права. Последният начин, по който една кралица на Англия би се осмелила да изглежда, е твърде френски. Французите са абсолютното олицетворение на нескромността и безнравствеността, а сред предишните кралици на Англия, получили образование във Франция, с типично френско поведение, беше моята братовчедка Ана Болейн, която въведе френската шапчица в Англия и я свали само за да положи главата си на дръвника. Кралица Джейн носеше шапчица в английски стил като тържество на скромността. Тя наподобява немската шапчица, доста ужасна, само малко по-светла и леко извита, и именно това носят повечето дами сега. Не и аз: аз нося френска шапчица и я нося толкова килната назад, колкото се осмелявам, и тя ми отива, би отивала също и на кралицата.

— Носихте я на турнира и никой не падна мъртъв — убеждавам я аз. — Вие сте кралицата. Правете каквото ви харесва.

Тя кима.

— Може би — казва тя. — Кралят харесва това?

Всъщност, да, той харесва тази шапчица, но само защото под нея е моето лице. Той е такъв изкуфял старец, че сигурно щеше да ме хареса, дори ако носех на главата си шапка на шут и танцувах наоколо в пъстри дрехи, размахвайки свински мехур със звънчета.

— Харесва го достатъчно — казвам безгрижно.

— Той харесва кралица Джейн? — пита тя.

— Да. Харесваше я. А тя носеше ужасна шапчица, като вашата.

— Той идва в леглото й?

В името на всички светци, не знам накъде отива този разговор, но ми се иска лейди Рочфорд да беше тук.

— Не знам, тогава не бях в двора — казвам. — Наистина, живеех с баба си. Бях още момиче. Бихте могли да попитате лейди Рочфорд или някоя от старите дами. Питайте лейди Рочфорд.

— Той целува ме за лека нощ — внезапно казва тя.

— Това е хубаво — казвам немощно.

— Той целува ме за добро утро.

— О.

— Това всичко.

Оглеждам се из празната стая за преобличане. Обикновено тук би трябвало да има половин дузина прислужници, не знам къде може да са се дянали всичките. Понякога те просто изчезват някъде: наистина няма по-големи безделници от тези момичета. Разбирам защо дразня всички толкова много. Но сега наистина имам нужда от помощ с това смущаващо признание, а тук няма жива душа.

— О — казвам немощно.

— Само това: целувка, лека нощ, а после целувка, добро утро.

Кимвам. Къде са тези лениви развратници?

— Няма повече — казва тя, сякаш съм толкова глупава, че не разбирам наистина катастрофалната новина, която ми съобщава.

Кимам отново. От цялата си душа искам да влезе някой. Който и да е. Точно в този миг бих се зарадвала да видя дори Ан Басет.

— Той не може да направи нищо повече — казва тя безцеремонно.

Виждам как нагоре по лицето й плъзва червенина: бедното създание се изчервява от смущение. Изведнъж преставам да се чувствам неловко и изпитвам огромно съжаление към нея: наистина, за кралицата е толкова мъчително да ми каже това, колкото и за мен да го чуя. Всъщност сигурно й е по-трудно да го каже, отколкото на мен — да го чуя, тъй като на нея й се налага да ми каже, че съпругът й не я желае, а тя не знае какво да направи по въпроса. И тя е много стеснителна, много смирена и скромна жена, а Бог е свидетел, че аз не съм.

Очите й се наливат със сълзи, докато бузите й почервеняват. Бедното същество, мисля си. Бедното, бедното същество. Представете си съпругът ви да е някакъв грозен старец и да не е в състояние да свърши работа. Нямаше ли да е наистина отвратително? Благодаря на Бога, че съм свободна сама да избирам любимите си, а Франсис беше толкова млад и с толкова хлъзгава кожа като на змия и ме държеше будна по цяла нощ с неудържимата си страст. Но тя е принудена да бъде с един болен старец и ще трябва да намери начин да му помогне.

— Целувате ли го? — питам аз.

— Не — казва тя кратко.

— Или… — с ръка, леко стисната в юмрук на нивото на слабините, имитирам галещо движение: тя знае достатъчно добре какво имам предвид.

— Не! — възкликва тя, истински потресена. — Мили Боже, не.

— Е, трябва да правите това — казвам й откровено. — И му позволете да ви вижда, оставете свещите запалени. Измъкнете се от леглото и се разсъблечете — правя лек жест, за да й покажа как трябва да остави долната си риза да се смъкне леко от раменете й, да се плъзне надолу по гърдите й. Извръщам се от нея и поглеждам през рамо с лека усмивка, навеждам се бавно, все още усмихвайки се през рамо. Знам, че никой мъж не може да устои на това.

— Спрете — казва тя. — Не хубаво.

— Много хубаво — казвам твърдо. — Трябва да се прави. Трябва да имате бебе.

Тя обръща лице на една страна, после на друга като хванато в капан нещастно животно.

— Трябва да има бебе — повтаря тя.

Показвам й с жестове как да разтвори ризата си, с галещо движение прокарвам ръка надолу от гърдите към вагината си. Затварям очи и въздишам, сякаш завладяна от огромно удоволствие.

— Ето така. Направете това. Оставете го да гледа.

Тя ме поглежда: сериозното й лице е много мрачно.

— Не мога — тихо казва тя. — Катрин, не мога да направя нищо такова.

— Защо не? Ако ще помогне? Ако ще помогне на краля?

— Твърде френско — казва печално тя. — Твърде френско.