Джейн Болейн, Рочестър, навечерието на Нова година, 1539
Лейди Браун нарежда на момичетата да си лягат с такъв гръмък рев, все едно е началник на стражата. Те са превъзбудени и сред тях Катрин Хауърд е в центъра на всичко, по-буйна от всяка от тях, истинска Майска кралица[1]. Отново и отново повтаря и показва как заговорила на краля, как му хвърляла погледи крадешком изпод клепките си, как го помолила, като красив непознат, новодошъл в двора, да покани лейди Ана за танците, докато всички се опияняват от собствения си смях.
Лейди Браун не се смее, лицето й е като буреносен облак, затова припряно изпращам момичетата да си лягат и им казвам, че всичките са големи глупачки и че ще направят по-добре да подражават на своята господарка, лейди Ана, и да покажат подобаващо достойнство, вместо да подражават на свободното и дръзко поведение на Катрин Хауърд. Те се шмугват в леглата си две по две като красиви ангели, ние духаме свещта, оставяме ги в тъмнината и заключваме вратата. Едва сме се отдалечили, когато ги чуваме да шушукат, но няма сила на земята, която може да накара момичетата да се държат добре, и ние дори не опитваме.
— Разтревожена ли сте, лейди Браун? — питам внимателно.
Тя се поколебава: копнее да се довери на някого, а аз съм тук до нея и съм известна с дискретността си.
— Това е неприятна история — казва тя унило. — О, в крайна сметка всичко мина доста приятно, с танците и песните, а лейди Ана се съвзе доста бързо, след като й обяснихте; но това е лоша, много лоша работа.
— Кралят ли? — питам аз.
Тя кимва и стисва здраво устни, сякаш за да се възпре да не каже нещо повече.
— Уморена съм — казвам аз. — Ще изпием ли заедно по чаша топъл ейл, преди да си легнем? Сър Антъни ще остане тук тази вечер, нали?
— Бог знае, че той ще се присъедини към мен в покоите ми чак след часове — казва тя непредпазливо. — Съмнявам се дали някой от обкръжението на краля ще спи тази вечер.
— О? — казвам. Влизам преди нея в залата за аудиенции. Останалите дами са си легнали, огънят догаря, но до огнището е сложена кана с ейл и половин дузина халби. Наливам питие за двете ни. — Неприятности?
Тя сяда в стола си и се навежда напред, за да шепне:
— Негова светлост съпругът ми казва, че кралят се заклел да не се ожени за нея.
— Не!
— Така е. Така е. Той се кълне в това. Казва, че не може да я хареса.
Тя отпива голяма глътка от ейла и ме поглежда над ръба на халбата.
— Лейди Браун, трябва да сте разбрали погрешно…
— Научих го от съпруга си същата тази вечер. Кралят го сграбчил за яката, едва ли не за гърлото, веднага щом сме се оттеглили, и казал, че в мига, в който видял лейди Ана, бил парализиран от ужас, и че не видял в нея нищо от онова, което са му казали.
— Наистина ли е казал това?
— Точно тези думи.
— Но той изглеждаше толкова щастлив, когато си тръгнахме!
— Беше истински щастлив точно толкова, колкото Катрин Хауърд беше наистина в неведение кой е той. Той е щастлив жених точно толкова, колкото тя е невинно дете. Тук всички сме актьори, но кралят няма да играе ролята на нетърпелив жених.
— Трябва да го направи, те са сгодени и договорът е подписан.
— Той казва, че не я харесва. Не може да я хареса, така казва и обвинява мъжете, уредили този брак за него.
Трябва да отнеса тази новина на херцога: той трябва да бъде предупреден, преди кралят да се върне в Лондон.
— Обвинява мъжете, уредили брака?
— И тези, довели я при него. Разярен е.
— Той ще обвини Томас Кромуел — предричам тихо.
— Вероятно.
— Но какво ще стане с лейди Ана? Той не може да я отхвърли, нали?
— Говори се, че има пречка за встъпване в брак — казва тя. — И именно затова сър Антъни и никой от останалите няма да спят изобщо тази вечер. Благородниците от Клев е трябвало да донесат копие от споразумение, в което се казва, че някакъв предишен брачен договор е бил анулиран. Тъй като те не разполагат с него, навярно ще има основания да се твърди, че бракът не може да се състои, и че не е законен.
— Не отново — казвам аз, забравила за миг предпазливостта. — Не и същото възражение, което изложи срещу кралица Катерина! Всички ще изглеждаме като глупаци!
Тя кимва:
— Да, така е. Но е по-добре за нея, ако сега бъде обявено, че има пречка за осъществяването на брака и тя бъде благополучно върната у дома, отколкото да остане и да се омъжи за неприятел. Познавате краля, той никога няма да й прости, че го е заплюла, след като я е целунал.
Не казвам нищо. Подобни размишления са опасни.
— Брат й трябва да е глупак — казвам. — Не я очаква нищо добро, ако той не е подсигурил безопасността й.
— Не бих искала да съм на нейно място тази вечер — казва лейди Браун. — Знаете, аз никога не съм смятала, че тя може да удовлетвори краля, и казах това на съпруга си. Но той беше уверен; убеждава ме, че съюзът с Клев е жизненоважен, че трябва да бъдем защитени от Франция и Испания, трябва да бъдем защитени от католическите сили. Има паписти, готови да потеглят на поход срещу нас от всяко кътче на Европа; тук, в Англия, има паписти, готови да убият краля в собственото му легло. Трябва да подкрепим привържениците на реформата. Брат й е начело на протестантските херцози и принцове: в това е нашето бъдеще. Казвам: „Да, милорд, но тя няма да се понрави на краля. Помнете ми думите: тя няма да му се понрави“. И тогава влиза кралят, готов да се впусне в изящно ухажване, а тя го отблъсква от себе си, сякаш той е някакъв пиян търговец.
— Той не приличаше много на крал в онзи миг.
Няма да изрека друго освен тази предпазлива оценка.
— Не беше в най-доброто си състояние — казва тя, толкова предпазливо, колкото и аз. И двете сме съгласни с невъзможния за изричане факт, че нашият красив принц се е превърнал в противен, грозен стар човек, и за първи път всички видяхме това.
— Трябва да си лягам — казва тя и оставя чашата си. Непоносима й е дори мисълта за разложението на принца, когото обожавахме.
— Аз също.
Оставям я да си отиде в стаята и изчаквам, докато чуя как вратата й се затваря, после тихо отивам в голямата зала, където, видимо почти мъртво пиян, седи мъж в ливреята на рода Хауърд. Повиквам го със свит показалец и той тихо се надига и се отдалечава от останалите.
— Идете при негова светлост херцога — казвам му тихо, с уста, допряна до ухото му. — Вървете веднага и го намерете, преди да се срещне с краля.
Той кима: веднага разбира.
— Кажете му, само и единствено на него, че кралят не харесва лейди Ана, че ще се опита да обяви брачния договор за недействителен и че обвинява хората, уредили този брак и е готов да обвини всеки, който настоява, че бракът е валиден.
Мъжът кима отново. Мисля усилено дали имам да добавя нещо.
— Това е всичко — не е нужно да напомням на един от най-опитните и безскрупулни мъже в Англия, че този брак беше замислен и вдъхновен от нашия съперник Томас Кромуел. Че това е големият ни шанс да опозорим Кромуел, както опозорихме Улси преди него. Че ако Кромуел бъде повален, кралят ще има нужда от съветник и кой е по-подходящ от неговия главнокомандващ? Норфолк.
— Вървете веднага и се доберете до херцога, преди да се срещне с краля — казвам отново. — Негова светлост не трябва да се среща с краля, без да е предупреден.
Мъжът се покланя и излиза веднага от стаята, без да се сбогува с другарите си по чашка. Ако се съди по бързата му походка, е напълно трезвен.
Отивам в стаята си. Моята другарка по легло за тази вечер, една от другите почетни дами, вече спи, преметнала ръка към моята страна от леглото. Внимателно повдигам ръката й и я плъзвам между топлите чаршафи. Не заспивам веднага. Лежа в тишината и я слушам как диша до мен. Мисля си за тази клета млада жена, лейди Ана, и за невинното й лице и прямия й поглед. Питам се дали е възможно лейди Браун да е права и животът на тази млада жена да е в опасност просто защото е нежеланата от краля съпруга.
Разбира се, че не. Лейди Браун със сигурност преувеличава. Тази млада жена е дъщеря на немски херцог, тя има влиятелен брат, който ще я защити. Кралят се нуждае от съюза, който тя му носи. Но после си спомням, че този брат я е оставил да дойде в Англия точно без онзи къс хартия, който би подсигурил брака й, и се питам как е възможно да е толкова безотговорен спрямо нея, че да я изпрати толкова далече на толкова опасно място без закрила.
