Филипа Грегъри
Наследството на Болейн (86)

Катрин, Хамптън Корт, април 1541

Пролет е. Никога преди в живота си не съм забелязвала така ясно някой сезон: но тази година слънцето е толкова ярко, а птичите песни — толкова шумни, че се будя в зори и лежа дълго будна; всеки инч от кожата ми е като коприна, устните — влажни, а сърцето ми тупти от желание. Избива ме на смях без причина, иска ми се да раздавам на дамите си дребни подаръци, за да ги направя щастливи. Искам да танцувам, искам да тичам надолу по дългите алеи, да се въртя вихрено в дъното на градината, да рухвам на тревата и да усещам лекия аромат на игликите. Искам да яздя по цял ден, да танцувам по цяла нощ и да пръскам на хазарт богатството на краля. Имам огромен апетит, вкусвам всички блюда, които се поднасят на кралската трапеза, а след това изпращам най-хубавите, възможно най-хубавите, на една или друга маса, но никога, никога, на неговата.

Имам си една тайна: тази тайна е толкова голяма, та в някои дни ми се струва, че едва дишам, защото тя изгаря езика ми и напира да бъде изречена. В някои дни е като гъделичкане, от което ме избива на смях. Всеки ден, всеки ден и нощ, тя е като топлото, неспирно пулсиране на страстта.

Знае я един човек — само един. Той ме гледа по време на литургията, когато надничам през балкона на предназначената за кралицата ложа и го виждам отдолу. Бавно, много бавно, главата му се обръща, сякаш чувства прикования ми върху него поглед, той вдига очи, отправя ми онази усмивка — същата, която се заражда в сините му очи, а после се придвижва към създадената му за целувки уста, след което бързо ми намигва дръзко. Защото знае тайната.

Когато яздим, конят му идва редом до моя в групата на ловците, а голата му ръка докосва леко ръкавицата ми и докосването му сякаш ме опарва. Тогава не смея дори да го погледна, той си позволява само това, това съвсем леко докосване, просто за да ми покаже, че знае тайната: той също знае тайната.

А когато танцуваме и стъпките на танца ни събират и сключваме ръце, и трябва, както е по правилата на танца, да се погледнем в очите, докато обикаляме, ние свеждаме очи или извръщаме погледи, или си даваме вид, че сме напълно безразлични един към друг. Защото не смеем да бъдем твърде близо един до друг, аз не смея да приближа лицето си твърде много до неговото, не смея да погледна очите му, топлата му уста, изкусителната му усмивка.

Когато ми целува ръка, преди да си тръгне от покоите ми, той не докосва с устни пръстите ми, а само дъхва върху тях. Това е изключително необичайно усещане, изключително завладяващо чувство. Чувствам единствено топлината на дъха му. Докато държи внимателно пръстите ми, той сигурно чувства как при това едва доловимо докосване те се раздвижват като тревата на уханна ливада под полъха на ветрец.

А каква е тази тайна, която ме буди в зори и ме кара неспирно да потрепвам като заек чак до мрак, докато пръстите ми отново потръпнат от топлия му дъх? Това е такава тайна, че никога не я назовавам дори и пред себе си. Това е тайна. Това е тайна. Прегръщам я и я притискам до себе си в тъмнината на нощта, когато крал Хенри най-сетне е заспал и мога да намеря малко местенце в леглото, което да не е затоплено от туловището му или наситено с вонята на раната му, после оформям в ума си думите, но не ги прошепвам дори пред себе си: „Имам си тайна“.

Придърпвам възглавницата надолу към себе си, отмятам кичур коса от лицето си, притискам буза към възглавницата. Готова съм за сън. Затварям очи: „Имам си една тайна“.