Филипа Грегъри
Наследството на Болейн (22)

Джейн Болейн, двореца Гринич, 3 януари 1540

— Ваша светлост, господин херцог — казвам, и се покланям много ниско.

Намираме се в апартаментите на Хауърдови в двореца Гринич — поредица красиви стаи, отварящи се една към друга, почти толкова просторни и красиви като личните покои на кралицата. Веднъж отседнах тук заедно с Джордж, когато бяхме младоженци, и си спомням изгледа над реката и светлината призори, когато се събудих толкова влюбена и чух шума от крилата на прелитащите над нас лебеди, спускащи се към реката на огромните си скърцащи криле.

— А, лейди Рочфорд — казва негова светлост херцогът, с приятелско изражение върху набразденото от бръчки лице. — Имам нужда от вас.

Чакам.

— Вие сте в приятелски отношения с лейди Ана, разбирате се добре, нали?

— Доколкото ми е възможно — казвам предпазливо. — Поне засега тя говори съвсем малко английски, но положих големи усилия да говоря с нея и мисля, че тя ме харесва.

— Би ли ви се доверила?

— Мисля, че предпочита да говори със спътниците си от Клев. Но понякога ме пита разни неща за Англия. Мисля, че ми има доверие.

Той се обръща към прозореца и почуква с нокът по жълтите си зъби. Жълтеникавото му лице е замислено и намръщено.

— Има затруднение — бавно казва той.

Чакам.

— Както научихте, наистина са я изпратили без нужните документи — казва той. — Като дете е била сгодена за Франсоа, синът на херцога на Лотарингия и кралят трябва да се убеди, че този годеж е бил анулиран и отменен, преди да предприеме каквито и да е по-нататъшни действия.

— Тя не е свободна да се омъжи? — запитвам удивено. — След като договорите са подписани и тя дойде чак дотук, и кралят я приветства като своя годеница? След като всички граждани на Лондон я поздравиха като своята нова кралица?

— Възможно е — казва той небрежно.

Напълно невъзможно е, но не е моя работа да го казвам.

— Кой твърди, че е възможно тя да не е свободна да се омъжи?

— Кралят се бои да действа. Съвестта го тревожи.

Замълчавам: не мога да мисля достатъчно бързо, за да открия някакъв смисъл в изреченото. Този крал се ожени за жената на собствения си брат, а след това я отхвърли, защото обяви дългогодишния им, сключен за цял живот брак за недействителен. Този крал изпрати Ана Болейн на дръвника по свое собствено решение, вслушвайки се единствено в Божиите напътствия. Ясно е, че този крал не би се разколебал от решението си да се ожени за една жена само защото някакъв германски посланик не е имал под ръка подходящия къс хартия. После си спомням мига, в който тя го изблъска настрани, и изражението му, когато се отдръпна от нея в Рочестър.

— Значи е вярно. Той не я харесва. Не може да й прости начина, по който се отнесе към него в Рочестър. Ще намери начин да се измъкне от този брак. Отново ще обяви, че е съществувал предишен договор — един поглед към мрачното лице на херцога ми подсказва, че съм предположила правилно, и почти ми идва да се засмея на този нов обрат в комедията на крал Хенри. — Той не я харесва и ще я изпрати у дома.

— Ако тя признае, че е била вече обвързана с предварителен договор, може да се върне у дома, без да бъде опозорена, и кралят ще бъде свободен — казва тихо херцогът.

— Но тя го харесва — казвам аз. — Във всеки случай, тя го харесва достатъчно. И не може да се върне у дома. Никоя жена с поне малко разум не би се върнала отново у дома. Да се върнеш, за да бъдеш третирана като нищожество в Клев, когато можеш да бъдеш кралица на Англия? Тя никога не би пожелала това. Кой ще се ожени за нея, ако той я отблъсне? Кой би могъл да се ожени за нея, ако той обяви, че вече е обвързана с договор? Животът й ще приключи.

— Би могла да се освободи от предишното обещание за брак — казва той разумно.

— Съществува ли такова?

Той свива рамене:

— Почти със сигурност не.

Замислям се за миг:

— Тогава как може да бъде освободена от нещо, което не съществува?

Той се усмихва:

— Този въпрос трябва да решат германците. Тя може да бъде изпратена у дома против волята си, ако не съдейства.

— Дори кралят не би могъл да я отвлече със сила и да я изхвърли от кралството.

— Ако може да бъда подмамена да каже, че е съществувал предварителен брачен договор. — Гласът му е като шумолене на коприна. — Ако тя сама признае, че не е свободна да се омъжи…

Кимвам. Започвам да разбирам каква полза ще има той от мен.

— Кралят ще бъде изключително благодарен на онзи, който може да му каже, че е изтръгнал признание от нея. А жената, съобщила му съдържанието на подобно признание, ще бъде възнаградена с най-висшето му благоволение. И с моето.

— Аз съм на вашите заповеди — казвам, за да си дам време да помисля. — Но не мога да я накарам да излъже. Ако тя знае, че е свободна да се омъжи, тогава трябва да е луда, за да твърди друго. А ако аз заявя, че е казала друго, тя трябва само да го отрече. Тогава нейната дума ще бъде противопоставена на моята и отново се връщаме към истината. — Млъквам, когато ме осенява едно опасение. — Милорд, предполагам, че не съществува възможност за някакво обвинение?

— Какво обвинение?

— В някакво престъпление — казвам нервно.

— Да не искате да кажете, че тя може да бъде обвинена в държавна измяна?

Кимвам. Няма да изрека сама тази дума. Иска ми се да можеше никога повече да не чуя тази дума. Тя води до Тауър Грийн и дръвника на палача. Тя отне любовта на живота ми. Тя сложи завинаги край на живота, който водехме.

— Как е възможно да бъде измяна? — пита ме той, сякаш не живеем в опасен свят, където всичко може да бъде държавна измяна.

— Законът се промени толкова много, че да бъдеш невинен вече не е никаква защита.

Той рязко поклаща глава:

— И без друго не е възможно той да я обвини. В същия този миг кралят на Франция приема в Париж императора на Свещената Римска империя. Възможно е да планират съвместно нападение върху нас в същата тази минута, докато ние тук си говорим. Не можем да направим нищо, което би могло да предизвика недоволството на Клев. Трябва да бъдем в съюз с протестантските владетели, иначе рискуваме да се изправим сами срещу Испания и Франция, обединили се срещу нас. Ако английските паписти се вдигнат отново на бунт, както преди, с нас ще е свършено. Тя трябва по своя воля да признае, че е сгодена за друг, и да си отиде у дома, така че да останем без годеница, но да запазим съюза. Или ако някой я подмами да направи признание, това ще бъде достатъчно убедително. Но ако тя упорства в твърдението си, че е свободна да се омъжи, и настоява за брак, тогава кралят ще трябва да го направи. Не можем да нанесем оскърбление на брат й.

— Независимо дали на краля му харесва, или не?

— Макар мисълта за това да му е омразна, макар да мрази човека, измислил този план, дори да мрази и нея.

Поколебавам се за миг:

— Ако той я мрази и въпреки това се ожени за нея, той ще намери начин да се отърве от нея по-късно — мисля на глас.

Херцогът не казва нищо, но миглите покриват тъмните му очи.

— О, та кой ли може да предскаже бъдещето?

— Тя ще се намира в огромна опасност през всеки ден от живота си — предричам аз. — Ако кралят иска да се отърве от нея, скоро ще му хрумне, че Божията воля е да се отърве от нея.

— Изглежда, че обикновено именно по този начин става ясно каква е Божията воля — казва херцогът с вълча усмивка.

— Тогава ще я намери за виновна в някакво престъпление — казвам. Отказвам да произнеса думата „измяна“.

— Ако изобщо ви е грижа за нея, ще я убедите да си върви сега — тихо казва херцогът.

Бавно се отправям обратно към покоите на кралицата. Тя няма да склони да приеме съветите ми, вместо тези на своите посланици, а аз нямам свободата да й кажа какво мисля в действителност. Но ако й бях истинска приятелка, щях да й кажа, че Хенри е мъж, когото не би трябвало да приемеш за съпруг, ако те мрази още преди сватбения ден. Злобата му към жените, които си навлекат гнева му, е смъртоносна. Кой би могъл да знае по-добре от мен?