Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Тюдорите (5)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Boleyn Inheritance, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,4 (× 50 гласа)

Информация

Сканиране
Диан Жон (2012 г.)
Разпознаване и корекция
Dave (2012 г.)

Издание:

Филипа Грегъри. Наследството на Болейн

Английска, първо издание

Превод: Деница Райкова

Редактор: Елица Тодорова

Художник: Христо Хаджитанев

ИК „Еднорог“, 2008 г.

ISBN: 978-954-365-042-2

История

  1. — Добавяне

Ана, Кале, декември 1539

Слава на Бога, вече имаме ясно време, за да прекосим Английско море, след многодневно отлагане. Надявах се, че ще получа писмо от къщи, преди да отплаваме, но макар че трябваше безкрайно да чакаме хубаво време за прекосяването, никой не ми писа. Надявах се, че майка ми ще ми пише: мислех си, че дори и да не й липсвам, може да ми изпрати няколко думи да ме посъветва. Мислех си, че Амелия може би вече се надява да посети Англия и може да ми напише писмо със сестрински поздрав. Тази вечер почти съм готова да се присмея на себе си, като помисля колко ли трябва да съм паднала духом, щом ми се иска писмо от Амелия.

Единственият, в когото бях сигурна, беше брат ми. Бях сигурна, че ще получа писмо от него. С мен той никога не сдържаше гнева си, дори и по време на дългите приготовления за заминаването, и ние се разделихме така, както сме живели цял живот: от моя страна — с примесен с презрение страх от властта му, а от негова — с раздразнение, което не може да изрази гласно. Мислех си, че може би ще ми пише, за да ми възложи дела, които да свърша в английския двор: нали би трябвало да представлявам страната си и нашите интереси? Но с мен пътуват всички тези благородници от Клев: несъмнено той е говорил с тях или им е писал. Трябва да е решил, че аз не съм подходяща да се занимавам с неговите дела.

Мислех си, че във всеки случай ще ми пише, за да изложи правилата за поведението ми. В края на краищата цял живот ми е налагал волята си: не вярвах, че просто ще ме остави да си отида. Но изглежда, че вече съм свободна от него. Вместо да съм щастлива от това, аз се чувствам неловко. Странно е да напускам семейството си, а никой от тях дори да не ми пожелае добър път.

Трябва да опънем платна днес рано сутринта, за да хванем прилива, и аз чакам в покоите си в кралската резиденция лорд Лайл да дойде да ме вземе, когато чувам нещо като спор в залата за аудиенции отвън. За мой късмет преводачката ми от Клев, Лоте, е с мен и при едно кимване от моя страна прекосява тихо стаята, отива до вратата и се заслушва в бързата английска реч. Изражението й е напрегнато, тя се намръщва, а после, когато чува задаващи се стъпки, изтичва обратно и сяда до мен.

Когато влиза в стаята, лорд Лайл се покланя, но лицето му е зачервено. Той приглажда късото си кадифено палто, сякаш за да се овладее.

— Простете, лейди Ана — казва той. — Къщата е обърната нагоре с краката заради приготвянето на багажа. Ще дойда да ви взема след час.

Тя ми превежда шепнешком думите му и аз се покланям и се усмихвам. Той поглежда обратно към вратата.

— Тя чу ли ни? — троснато се обръща той към Лоте, и тя се обръща към мен и ме вижда как кимам. Той се приближава.

— Секретарят Томас Кромуел изповядва вашата религия — казва той тихо. Лоте прошепва немските думи в ухото ми, за да съм сигурна, че съм го разбрала. — Той погрешно е защитавал няколкостотин лютерани в този град, който е под мое управление.

Естествено, разбирам думите, но не и какво означават.

— Те са еретици — казва той. — Те отричат властта на краля като духовен водач, отричат и святото чудо на жертвата на Иисус Христос, отричат, че неговото вино се превръща в кръв. Такова е вярването на англиканската църква. Да се отрича това, е ерес, която се наказва със смърт.

Внимателно слагам длан върху ръката на Лоте. Знам, че това са изключително опасни въпроси, но не знам какво би трябвало да кажа.

— Сам секретарят Кромуел може да бъде обвинен в ерес, ако кралят знаеше, че е дал подслон на тези мъже — казва лорд Лайл. — Казвах на неговия син, Грегъри, че срещу тези мъже би трябвало да се повдигнат обвинения, независимо кой ги закриля. Предупреждавах го, че не мога да си затварям очите, предупреждавах го, че благочестивите англичани мислят, както мисля и аз, че Бог не бива да бъде превръщан в посмешище.

— Не зная нищо за тези английски въпроси — казвам предпазливо. — Желая единствено да бъда напътствана от съпруга си. — За миг се сещам за брат си, който ме натовари със задачата да отклоня съпруга си от тези папистки суеверия и да го въведа в чистото лоно на реформираната църква. Мисля, че ще се наложи отново да го разочаровам.

Лорд Лайл кимва, покланя се и се дръпва назад.

— Простете — казва той. — Не биваше да ви тревожа с това. Просто исках да дам ясно да се разбере, че не одобрявам това, че Томас Кромуел закриля тези хора и че съм изпяло предан на краля и на неговата църква.

Кимвам — какво друго мога да кажа или направя? И той излиза от стаята. Обръщам се към Лоте:

— Това не е напълно вярно — казва много тихо тя. — Той наистина обвини мастър Кромуел, че закриля лютераните, но синът, Грегъри, го обвини, че е таен папист, и каза, че трябва да бъде следен. Те се заплашват взаимно.

— Какво очаква той от мен? — питам троснато. — Едва ли е възможно да смята, че аз мога да отсъдя по подобен въпрос?

Тя изглежда разтревожена:

— Може би да говорите с краля? Да му повлияете?

— Лорд Лайл все едно ми каза, че в неговите очи самата аз съм еретичка. Аз отричам, че виното се превръща в кръв. Всеки, който има поне малко разум, трябва да знае, че такова нещо не може да се случи.

— Наистина ли в Англия екзекутират еретиците? — нервно пита жената.

Кимвам.

— Как?

— Изгарят ги на кладата.

При вида на ужасеното й изражение се каня да обясня, че кралят знае каква е вярата ми и се предполага, че ще сключи съюз с моя изповядващ протестантството брат и неговото обкръжение от протестантски херцози: но на вратата се разнася вик и корабите са готови да потеглят.

— Хайде — казвам с внезапен прилив на дързост. — Нека все пак да заминем, независимо от опасностите. Нищо не може да е по-лошо от Клев.

 

 

Отплаването от английско пристанище с английски кораб сякаш е начало на нов живот. Повечето ми спътници от Клев сега ще ме оставят, затова има още сбогувания, а после се качвам на кораба и потегляме: гребните баржи извеждат корабите на буксир от пристанището и те вдигат платна, улавят вятъра, въжетата заскърцват, корабът ни издига, сякаш ще полети, и сега, в този миг, аз чувствам истински, че съм кралица и отивам в своята страна, като кралица от приказките.

Отивам на носа и се заглеждам настрани към движещата се вода, към гребена от бели вълни върху черното море, и се питам кога ли ще видя моя нов дом, моето кралство, моята Англия. Навсякъде около мен се виждат другите малки светлинки на корабите, които плават заедно с нас. Това е цяла флотилия от кораби, петдесет големи плавателни съда, флотилията на кралицата, и започвам да осъзнавам колко богата и могъща е новата ми родина.

Ще плаваме цял ден: казват, че морето е спокойно, но на мен вълните ми се струват много високи и опасни. Малките кораби изкачват една водна стена, а след това се спускат с издути платна надолу към браздата между вълните. Понякога напълно изгубваме от поглед другите кораби от флотилията. Платната се издуват и плющят, сякаш ще се скъсат, и английските моряци дърпат въжетата, тичат по палубата и богохулстват като безумци. Гледам как се разпуква зората — сиво слънце над сиво море — и чувствам безбрежната вода навсякъде около мен, и дори под мен, после отивам да си почина в каютата си. На някои от дамите им е лошо, но аз се чувствам добре. През част от деня при мен седят лейди Лайл и някои от останалите, сред които и Джейн Болейн. Ще трябва да науча имената на всички. Денят минава бавно: качвам се на палубата, но виждам само корабите около нас: почти докъдето стига погледът ми, се вижда английската флотилия, която ме придружава. Би трябвало да се гордея, че ми се оказва такова внимание, но повече от всичко друго изпитвам неудобство, че съм причина за толкова много тревоги и оживление. Моряците на кораба до един свалят шапки и ми се покланят, всеки път щом изляза от каютата, а две от дамите винаги трябва да ме придружават, дори да е само до носа на кораба. След известно време вече се чувствам дотолкова наблюдавана, толкова неспокойна, че се насилвам да седя неподвижно в каютата си и да гледам надигащите се и спускащи се вълни през малкото прозорче, вместо да създавам неудобства на всички, като се разхождам наоколо.

Първото, което зървам от Англия, е тъмна сянка върху притъмняващите морски води. Вече става късно, когато влизаме в малко пристанище, наречено Дийл, но макар че е тъмно и вали, ме посрещат още повече високопоставени хора. Отвеждат ме да си почина в замъка и да се нахраня, а стотици, наистина стотици хора идват да ми целунат ръка и да ме приветстват с добре дошла в моята страна. Като в мъгла се запознавам с лордове и техните дами, с един епископ, с коменданта на крепостта, с още дами, които ще бъдат на служба в покоите ми, няколко момичета, които ще ми бъдат компаньонки. Явно вече никога в целия си живот няма да бъда сама дори и за миг.

Щом се нахранваме, всички трябва да продължим нататък: има строг план къде ще отсядаме и къде ще се храним, но те много вежливо ме питат дали съм готова да потегля сега. Бързо научавам, че с това всъщност не ме питат дали бих желала да тръгваме. То означава, че според плана трябва да тръгнем сега, и те ме чакат да дам съгласието си.

Така че, макар да е вечер и да съм толкова уморена, че бих дала цяло състояние да си отдъхна тук, аз се качвам в носилката, която брат ми приготви за мен, неохотно давайки съгласието си за такъв разход, лордовете и дамите яхват конете си и поемаме с тропот по пътя в мрака, с войници пред и зад нас, сякаш сме настъпваща армия. Напомням си, че сега съм кралица и че ако това е начинът, по който пътуват и биват обслужвани кралиците, тогава трябва да свикна с това, а не да копнея за тихо легло и хранене без публика, която наблюдава всяко мое движение.

Тази нощ отсядаме в крепостта в Дувър, където пристигаме по тъмно. На другия ден съм толкова изтощена, че едва успявам да се надигна, но половин дузина прислужници държат долната ми риза и роклята ми, четката за коса и шапчицата ми, а зад тях стоят придворни дами, зад които пък са почетните дами, и пристига съобщение от херцога на Съфолк, в което той ме пита дали бих искала да продължа пътуването си към Кентърбъри, след като кажа молитвите си и закуся. От това разбирам, че той няма търпение да тръгнем, и че трябва да побързам да кажа молитвите си и да се нахраня, затова казвам, че ще бъда възхитена и че самата аз нямам търпение да продължа пътя си.

Това е явна лъжа, тъй като вали цяла нощ, а сега дъждът се усилва и започва да се сипе градушка. Но всички предпочитат да вярват, че изгарям от нетърпение да видя краля, моите дами ме загръщат в дрехи възможно най-добре и поемаме по пътя, който наричат Уотлинг Стрийт, към Кентърбъри.

Самият архиепископ, Томас Кранмър, внимателен човек с любезна усмивка, ме посреща на пътя извън града и язди успоредно с носилката ми, докато изминаваме последната половин миля. Взирам се през проливния дъжд: това е бил големият поклоннически път, по който вярващите са отивали до параклиса на свети Томас Бекет в катедралата. Виждам шпила на катедралата много преди да съм видяла дори градските стени: толкова висока и красиво построена е тя, а светлината достига до нея през тъмни облаци, сякаш Бог докосва това свято място. Тук пътят има настилка и всички къщи покрай него са били построени, за да подслоняват поклонниците, които идвали от цяла Европа да се молят в прекрасния параклис в катедралата. Някога — само преди няколко години — това е било едно от най-светите места на тази земя.

Сега всичко е променено. Толкова променено, сякаш са се отрекли от църквата. Майка ми ме предупреди да не коментирам какво сме чули за големите промени, направени от краля, нито пък това, което виждам — колкото и стряскащо да е то. Лично специалните пратеници на краля нахлули в параклиса на великия светец и взели съкровищата, поднасяни там като дарове. Влезли и в хранилищата и осквернили самия саркофаг с тялото на светеца. Говори се, че извадили многострадалното му тяло и го захвърлили на бунището извън градските стени — толкова твърда била решителността им да унищожат това свято място.

Брат ми би казал, че е хубаво, че англичаните са обърнали гръб на суеверието и папистките ритуали, но той не вижда, че къщите за поклонниците са превърнати в бардаци и ханове и че пътищата към Кентърбъри гъмжат от просяци, които нямат къде да отидат. Брат ми не знае, че половината къщи в Кентърбъри са служели като приюти за бедните и болните, че църквата е плащала бедните поклонници да отсядат и да бъдат лекувани там и че монахините и монасите са прекарвали живота си в служба на бедните. Сега нашите войници трябва силом да си проправят път през роптаеща тълпа от хора, търсещи святото убежище, което им е било обещано: но всичко това вече го няма. Внимавам да не казвам нищо, когато нашата процесия минава през големите порти и архиепископът слиза от коня си, за да ме приветства в красива сграда, която явно е била абатство, навярно само до преди месеци. Оглеждам се, докато влизаме в красива зала, където пътниците сигурно са били хранени и поени без заплащане и където са се хранели монасите. Знам, че брат ми иска да отдалеча тази страна още повече от суеверието и папството, но той не е видял какво е унищожено тук в името на реформата.

Прозорците, изработени някога от рисувано стъкло, изобразяващо прекрасни истории, са изпотрошени толкова небрежно, че камъкът е изпочупен, а ажурната им каменна украса е напълно разбита. Ако някое палаво момче бе сторило това с прозорците, щяха да го нашибат с камшик. Високо в сводестия покрив е имало ангелчета и струва ми се, фриз с изображения на светци, избити с чук от някой глупец, който не е ценял нищо. Зная, че е глупаво да се скърби за изображения от камък: но мъжете, сторили това „богоугодно“ дело, не са го сторили по богоугоден начин. Можели са да свалят статуите и след това да оправят стените. Но вместо това те просто са избили с чукове главите им и са оставили безглави телата на ангелчетата. Не мога да проумея как това служи на Божията воля.

Аз съм дъщеря на херцога на Клев, ние се обърнахме срещу папизма и това бе правилно: но не съм виждала подобно безумие преди. Не мога да проумея защо хората биха повярвали, че е по-добър онзи свят, в който нещо красиво е разрушено, а на негово място е оставено нещо разбито и изпотрошено. Тогава ме отвеждат в покоите ми, които явно някога са принадлежали на игумена. Те са новоизмазани и пребоядисани и все още миришат на прясна вар. И тук започвам да осъзнавам истинската причина за религиозната реформа в тази страна. Тази красива постройка и земите, на които е издигната, големите ферми, които й плащат рента, и стадата овце, които я снабдяват с вълна, всички те някога са принадлежали на църквата и на папата. Църквата е била най-крупният земевладелец в Англия. Сега цялото това богатство принадлежи на краля. За първи път осъзнавам, че тук не става въпрос само за почитането на Бог. Навярно това няма нищо общо с Бог. Тук е замесена и човешката алчност.

Навярно донякъде има и суета. Защото Томас Бекет е бил светец, опълчил се срещу тираничен крал на Англия. Тялото му почивало в криптата на тази невероятно пищна катедрала, в саркофаг от злато и скъпоценни камъни, и сам кралят — който наредил разрушаването на този параклис — някога идвал тук да се моли за помощ. Но сега кралят не се нуждае от помощ и в тази страна бунтовниците биват бесени, а всички богатства и красоти трябва да принадлежат на краля. Брат ми би казал, че това е нещо хубаво и че една страна не може да има двама господари.

Уморено сменям роклята си за вечеря, когато чувам нов мощен оръдеен залп и макар че е непрогледно тъмно и е почти полунощ, Джейн Болейн влиза усмихната да ми съобщи, че в голямата зала има стотици хора, дошли да ме приветстват в Кентърбъри.

— Много господа? — питам я аз на надутия си английски.

Тя веднага се усмихва: знае, че се ужасявам от безкрайните представяния.

— Просто искат да ви видят — изрича тя с ясен глас и сочи към очите си. — Само трябва да помахате с ръка. — Тя ми показва ръкомахане и аз се изкисквам на малкото представление, което разиграваме, докато уча нейния език.

Посочвам към прозореца.

— Хубава земя — казвам.

Тя кима:

— Земя на абатството, Божия земя.

— А сега е на краля?

Тя се усмихва криво:

— Сега кралят е глава на църквата, разбирате ли? Цялото богатство — тя се поколебава — цялото духовно богатство на църквата сега е негово.

— И хората са щастливи? — питам аз. Наистина ме измъчва това, че не мога да говоря гладко. — Лошите свещеници вече ги няма?

Тя хвърля поглед към вратата, сякаш да се увери, че не могат да ни подслушат.

— Хората не са щастливи — казва тя. — Хората обичаха параклисите и светците; те не знаят защо свещите са отнесени. Не знаят защо не могат да се молят за помощ. Но не бива да говорите за това с никого освен с мен. Волята на краля е църквата да бъде унищожена.

Кимвам.

— Той е протестант? — питам.

От бързата й усмивка очите й заискряват:

— О, не! — възкликва тя. — Той е какъвто поиска. Той унищожи църквата, за да може да се ожени за зълва ми: тя вярваше в реформата на църквата и кралят вярваше заедно с нея. После я унищожи. Той почти върна църквата към католицизма, отслужването на месата е почти напълно възстановено — но богатството никога няма да върне. Кой знае какво ще направи той в следващия миг? В какво ще повярва?

Разбирам съвсем малко от това, затова се отдръпвам от нея и се заглеждам през прозореца към поройния дъжд и непрогледната тъмнина. От мисълта за крал, който може да решава не само какъв живот ще води народът му, но дори и какъв Бог ще почита този народ, ме побиват тръпки. Това е крал, сринал със земята параклиса на един от най-великите светци в християнския свят, това е крал, превърнал големите манастири на страната си в частни домове. Брат ми много сгреши в заръката си към мен да внуша на този крал правилно мислене. Този крал постъпва, както сам намери за добре, и смея да кажа, че никой не може да го спре или отклони.

— Трябва да вървим на вечеря — внимателно ми казва Джейн Болейн. — Не говорете с никого за тези неща.

— Да — казвам аз и следвана от нея само на една крачка, отварям вратата на личните си покои за тълпите от хора, които ме очакват в залата ми за аудиенции, и отново се изправям пред морето от непознати усмихнати лица.

Толкова съм доволна да се махна от дъжда и тъмнината, че изпивам голяма чаша вино и си хапвам здраво на вечеря, макар че седя сама под балдахин и ми сервират мъже, които застават на едно коляно, докато ми поднасят блюдата. В залата има стотици хора, които се хранят, и още стотици, които надничат на прозорците и вратите, за да ме видят, сякаш съм някакво чудновато животно.

Ще свикна с това — знам, че трябва, и ще свикна. Безсмислено е да бъдеш кралица на Англия и да се смущаваш от слугите. Това откраднато абатство дори не е някой от големите дворци в страната и въпреки това досега не съм виждала друго място, така богато украсено с позлати, картини и гоблени. Питам архиепископа дали това е собственият му дворец, а той се усмихва и казва, че къщата му е наблизо. Това е страна на такива несметни богатства, че е почти невъзможно да си ги представи човек.

Лягам си чак призори, а после отново ставаме рано, за да продължим пътуването си. Но колкото и рано да тръгваме, пак ни трябва цяла вечност да потеглим, защото всеки ден към нас се присъединяват още хора. Архиепископът и цялата му свита, наистина стотици хора, сега пътуват с мен, а през този ден се присъединяват още велики лордове, които ме придружават на влизане в Рочестър. Хората се редят отстрани по улиците, за да ме поздравят, и където и да отида, аз се усмихвам и махам с ръка.

Иска ми се да можех да помня имената на всички, но всеки път, когато спрем някъде, се появява някой богато облечен мъж и се покланя пред мен; лейди Лайл или лейди Саутхамптън или някоя от другите дами прошепва нещо в ухото ми, аз се усмихвам, протягам ръка и се опитвам да запомням нови имена. А и без друго те всички си приличат: до един облечени в скъпо кадифе, със златни верижки и с шапки, украсени с перли или скъпоценни камъни. И те са десетки, стотици на брой: половин Англия е дошла да ми поднесе почитанията си, аз вече не различавам един човек от друг.

Храним се много тържествено в голяма зала и ми представят лейди Браун, която ще отговаря за придворните ми дами. Тя ми представя момичетата по име и аз се усмихвам на безкрайната върволица от девойки на име Катрин, Мери и Елизабет, Ана, Беси и Мадж, всичките елегантни и красиви под малките шапчици, които излагат на показ косите им по начин, който брат ми би порицал като нескромен, всички обути в изискани малки пантофки и всичките ме гледат втренчено, сякаш съм див бял сокол, хвърлен в полог с пилета. Особено лейди Браун се взира смутено в мен и аз повиквам Лоте и я моля да каже на лейди Браун на английски, че се надявам тя да ме съветва относно дрехите ми и английската мода и предпочитания, когато стигнем в Лондон. Когато Лоте й предава съобщението ми, лейди Браун се изчервява, извръща очи и престава да се взира в мен, а аз се опасявам, че тя наистина мисли, че облеклото ми е много странно и че съм грозна.