Филипа Грегъри
Наследството на Болейн (87)

Ана, дворецът Ричмънд, май 1541

Моят посланик доктор Харст ми носи най-ужасяващата, най-печалната вест, която вероятно някога ще чуя. Когато ми съобщи, самите думи ме накараха да се разтреперя. Как е могъл кралят да направи подобно нещо? Как е възможно който и да е човек да направи това? Кралят е екзекутирал Маргарет Поул, графинята на Солсбъри. Кралят е наредил смъртта на една невинна, почти седемдесетгодишна жена, без каквато и да е причина. Или поне, ако има причина, тя е същата, която ръководи толкова много от постъпките му: единствено безумната му злоба.

Мили Боже, той се превръща в наистина ужасяващ човек. В малкия си двор тук в Ричмънд аз се загръщам с наметката си, казвам на дамите си, че не е нужно да идват и че двамата с посланика ще се разходим в градината. Искам да се уверя, че никой не може да види страха, изписан на лицето ми. Сега знам със сигурност какво щастие съм имала, че ми се е разминало толкова леко, че съм се измъкнала така успешно. Благодаря на милостивия Господ, че бях пощадена. Имах всички основания да се страхувам от краля като от способен на убийство луд човек. Всички ме предупреждаваха и макар да се страхувах, не знаех колко зъл може да бъде. Тази злоба, тази безумна жестокост спрямо една жена, достатъчно стара да му бъде майка, довереница на баба му, най-скъпа приятелка на съпругата му, кръстница на родната му дъщеря, непорочна като светица жена, която не носеше вина за никакво престъпление — това ми доказва веднъж завинаги, че той е изключително опасен човек.

Да накара да извлекат от леглото й една почти седемдесетгодишна жена и да я обезглавят — и то без причина! Без каквато и да е причина, освен да разбие сърцето на сина й, на семейството й и на онези, които ги обичат. Този крал е чудовище. При все че се усмихва така нежно на малката си невяста, при все че сега е толкова мил и щедър към мен, нека не забравям следното: Хенри Английски е чудовище и тиранин и никой не е в безопасност в неговото кралство. В страната не може да съществува сигурност и безопасност, когато на престола е такъв човек. Трябва да е луд, за да се държи така. Това очевидно е единственият отговор. Той трябва да е луд и аз живея в страна, управлявана от един луд крал, а безопасността ми зависи от неговото благоволение.

Доктор Харст удължава крачките си, за да ме настигне. Крача с големи и бързи крачки, сякаш мога да се махна пеша от това кралство.

— Разстроена сте — казва той.

— Кой не би бил? — оглеждам се бързо наоколо: говорим на немски и не могат да ни разберат, пажът ми е изостанал зад нас. — Защо трябваше кралят да нарежда да екзекутират лейди Поул сега? Той я държеше в Тауър от години. Едва ли е било възможно тя да крои заговор срещу него! Тя от години не е виждала никого другиго освен тъмничарите си, той вече изби половината й семейство и затвори останалите в Тауър.

— Той не смята, че е кроила заговори — тихо казва той. — Но този нов бунт на север цели възстановяването на старата религия, те настояват за завръщането на семейство Поул като крале. Членовете на семейството са предани паписти, и са много обичани: идват от север, те са от кралската фамилия Йорк, династията на Плантагенетите. Те са от старата вяра. Кралят не би търпял никакви съперници. Дори една невинна съперница.

Потръпвам.

— Тогава защо не тръгне на поход срещу севера? — питам настоятелно. — Би могъл да поведе армия, за да срази бунтовниците. Защо да обезглавява една стара дама в Лондон заради техния бунт?

— Казват, че я мрази още откакто застанала на страната на кралица Катерина Арагонска срещу него — казва тихо той. — Когато бил млад, той й се възхищавал и я уважавал, а тя била последната принцеса от династията на Плантагенетите, с повече кралска кръв, отколкото има самият той. Но когато той напуснал кралицата, лейди Поул застанала на нейна страна и се обявила в нейна подкрепа.

— Това е било преди години.

— Той не забравя враговете си.

— Защо не се бие с бунтовниците както преди?

Той снишава глас:

— Казват, че се страхува. Точно както се е страхувал преди. Никога не се е сражавал с тях, предишния път изпратил херцога, Томас Хауърд. Няма да тръгне сам.

Тръгвам с бързи крачки навън и посланикът върви в крак с мен, пажът ми изостава още по-назад.

— Никога няма да бъда наистина в безопасност — казвам, почти на себе си. — Не и докато той е жив.

Той кимва.

— Не можете да вярвате на думата му — казва той кратко. — А обидите ли го, той никога не забравя това.

— Мислите ли, че всичко това — жестът ми обхваща красивия парк, реката, прекрасния дворец — всичко това е само подкуп? Нещо, което да ме накара да си мълча, да накара брат ми да си мълчи, докато кралят направи син на Катрин? А след като тя роди и той я короняса за кралица и знае, че работата е свършена, да ме арестува за държавна измяна или ерес или за каквото друго провинение реши да скалъпи, и да убие и мен?

Посланикът посивява от страх при моето предположение.

— Бог знае. Моля се да не е така. Но не можем да знаем със сигурност — казва той. — Тогава си мислех, че той иска трайно споразумение и трайно приятелство с вас. Но с този крал човек не може да бъде сигурен в нищо. Всъщност възможно е тогава той да е имал предвид истинско приятелство, а утре да промени решението си. Така казват за него всички — че е страшен и непостоянен: никога не знаят в чие лице ще види свой враг. Не можем да му имаме доверие.

— Той е истински кошмар! — избухвам аз. — Готов е да направи всичко, което поиска, може да направи каквото пожелае. Той е опасен. Той е ужасен.

Благоразумният посланик не ме поправя, не казва, че преувеличавам. Кимва, и това ме смразява.

— Ужасен е — съгласява се той. — Този човек всява ужас сред народа си. Слава Богу, че сте далече от него. Господ да е на помощ на младата му съпруга.