Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Тюдорите (5)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Boleyn Inheritance, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,4 (× 50 гласа)

Информация

Сканиране
Диан Жон (2012 г.)
Разпознаване и корекция
Dave (2012 г.)

Издание:

Филипа Грегъри. Наследството на Болейн

Английска, първо издание

Превод: Деница Райкова

Редактор: Елица Тодорова

Художник: Христо Хаджитанев

ИК „Еднорог“, 2008 г.

ISBN: 978-954-365-042-2

История

  1. — Добавяне

Джейн Болейн, Тауър, Лондон, ноември 1541

Изпаднала съм в такъв ужас, че сякаш наистина ще полудея. Непрекъснато ме питат за Катрин и онзи глупак Деръм, и отначало си помислих, че мога да отричам всичко. Не съм била в Ламбет, когато са били любовници, а със сигурност не са били любовници никога след това. Можех да им кажа всичко, което знаех, и то с чиста съвест. Но когато огромната дървена порта се затръшна с трясък зад гърба ми и върху мен се спусна студената сянка на Тауър, почувствах ужас, какъвто не бях познавала никога преди.

Призраците, които ме преследваха от онзи майски ден насам, сега ще ме обсебят. Намирам се там, където са вървели те, изпитвам мразовития хлад на същите стени, чувствам същия ужас, преживявам смъртта им.

Мили Боже, сигурно така се е чувствал той, Джордж, любимият ми Джордж. Сигурно е чул как онази порта се трясва, сигурно е видял как каменната грамада на Тауър препречва небето, сигурно е знаел, че приятелите и враговете му са някъде вътре зад същите тези стени, скъсвайки се да лъжат, за да спасят себе си и да разобличат него. А сега аз съм тук, крачейки, където е крачел той, сега знам какво е чувствал, сега познавам страха, както го е познал той.

Ако Кранмър и хората, които води, за да ме разпитват, не се интересуват от нещо повече от живота на Катрин като момиче, преди да дойде в двора, те разполагат с достатъчно сведения, за да я унищожат, тогава какво още им трябва? Ако се спрат до любовните й истории с Манокс и Деръм, тогава не е нужно аз да им казвам нищо. Тогава дори не я познавах. Това няма нищо общо с мен. Така че не би трябвало да се боя от нищо. Но ако случаят е такъв, тогава защо съм тук?

Стаята е тясна, с настлан с камък под и влажни каменни стени. Стените са осеяни с издълбаните инициали на хора, държани тук преди мен. Няма да търся инициалите „Дж. Б.“ — „Джордж Болейн“: мисля, че ще полудея, ако видя името му. Ще седя тихо до прозореца и ще гледам навън към вътрешния двор отдолу. Няма да търся по стените, опипвайки студения камък в търсене на името „Болейн“, и да докосвам мястото, където го е издълбал. Ще седя тихо тук и ще гледам навън през прозореца.

Не, няма полза от това. Прозорецът гледа към Тауър Грийн, от килията ми се разкрива гледка точно надолу към самото място, на което бе обезглавена Ана въз основа на дадените от мен показания. Не мога да гледам това място, не мога да гледам към яркозелената трева — нима не е по-зелена и тучна, отколкото е редно да бъде тревата през есента? — ако погледна към моравата, със сигурност ще си изгубя ума. Сигурно така се е чувствала тя, когато е чакала, и сигурно е била наясно, че аз знам достатъчно, за да направя така, че да я обезглавят. И сигурно е знаела, че аз ще предпочета да я видя мъртва. Тя знаеше, че ме беше измъчвала, беше ме дразнила и ми се беше присмивала, докато обезумеех от ревност; сигурно се е питала дали ще последвам бесния си гняв, и ще пожелая смъртта й? Тогава разбра. Разбра, че съм дала свидетелски показания срещу тях двамата, че проговорих ясно и ги разобличих, без да изпитам угризения. Е, Господ ми е свидетел, че сега изпитвам угризения.

Имам чувството, че през всичките тези години съм се крила от истината: но беше нужно да се появи този суров мъж, херцогът на Норфолк, за да я изрече пред мен, нужни бяха тези студени стени, за да я направят реална за мен. Ревнувах от Ана и нейната любов към Джордж и от неговата преданост спрямо нея и дадох показания, основаващи се не на онова, което знаех със сигурност, а на онова, което щеше да им навреди най-много. Да ми прости Бог. Аз взех нежността, загрижеността и добротата, които той проявяваше към сестра си, и ги превърнах в нещо мръсно, мрачно и лошо, защото не можех да понеса, че той не беше нито нежен, нито внимателен, нито мил към мен. Станах причина за смъртта му, за да го накажа, че ме е пренебрегвал. А сега, като в някаква стара пиеса, в която боговете са разгневени, съм все така пренебрегната. Никога не съм била по-самотна. Извърших най-големия грях, който може да стори една съпруга, а въпреки това не изпитвам удовлетворение.

Херцогът се оттегли в провинцията: нито Катрин, нито аз ще го видим повече. Познавам го достатъчно добре, за да знам, че единствената му грижа ще е да опази собствената си стара кожа и да спаси обичното си богатство. А кралят има нужда от някой Хауърд, който да предприема походи, да се бие и да извършва екзекуции заради него. Кралят може и да го мрази заради това второ прелюбодеяние, но няма да допусне грешката да загуби едновременно съпруга и военачалник. Бабата на Катрин, херцогинята, може да загуби живота си заради това. Ако успеят да докажат, че тя е знаела, че поверената на грижите й Катрин не е била много повече от една развратница, могат да я обвинят в държавна измяна: защото не е предупредила краля. Ако я познавам добре, сега тя сигурно къса документи, заклева слуги да пазят тайна, прогонва стари арендатори и разчиства покоите си. Може би ще успее да скрие достатъчно, за да се спаси.

Но какво ще стане с мен?

Моят път е ясен. Няма да кажа нищо за Томас Кълпепър, а показанията, които мога да дам относно Франсис Деръм, са, че е бил назначен за секретар на кралицата по молба на баба й, и че между тях не е станало нищо, което да съм видяла. Ако разберат за Томас Кълпепър (а ако потърсят дори само малко, със сигурност ще открият всичко за него), тогава ще знаят всичко. Ако стане така, ще им кажа, че тя е спала с него в Хамптън Корт, когато най-напред кралят се разболя, по време на цялото пътуване на кралския двор, когато тя си мислеше, че чака дете, чак до самия ден, в който всички паднахме на колене и благодарихме на Бог за нея. Че още от първия ден съм знаела, че е развратница, но че тя, а също и херцогът, са ми нареждали, и не съм била свободна да сторя това, което смятах за правилно.

Ето това ще кажа. Тя ще умре заради това, възможно е и херцогът да умре заради това, но аз няма да умра.

Това е всичко, което би трябвало да имам предвид.

Стаята ми гледа на изток, слънцето изгрява сутрин в седем и по това време винаги съм будна, за да го видя как изгрява. Тауър хвърля дълга сянка през светлата трева на моравата, където умря тя, сякаш сочи с мрачен показалец към прозореца ми. Замисля ли се за Ана, прекрасна, бляскава и остроумна, ми се струва, че ще полудея. Тя беше в тези стаи и слезе по тези стълби, излезе на тази поляна (която бих могла да видя, ако отида до прозореца, но аз никога не отивам до прозореца), положи глава на дръвника и умря смело, знаейки, че е била предадена от всички, възползвали се от издигането й. Знаейки, че брат й и приятелите му, малкият кръг от хора, които я обичаха толкова много, са умрели предишния ден, знаейки, че аз съм дала фаталните показания, чичо й е издал смъртната присъда, а кралят я е отпразнувал. Не мога да мисля за това. Трябва да се грижа добре за себе си и да не мисля за това.

Мили Боже, тя знаеше, че съм я предала. Мили Боже, той отиде да умре като предател на ешафода, знаейки, че съм го предала. Може би не си е давал сметка, че съм го направила от любов. Това е най-лошото. Никога няма да разбере, че беше от любов. Това беше такава ужасяваща постъпка, такъв породен от омраза жест, че той никога няма да разбере, че аз го обичах и не можех да понеса да погледне друга жена. Да оставим Ана. Да оставим това, какво означаваше той за нея.

Сядам и се обръщам с лице към стената. Непоносимо ми е да гледам навън през прозореца, непоносимо ми е да проследявам надписите по стените на килията, от страх, че ще открия неговите инициали. Сядам и поставям ръце в скута си. За всеки, който ме наблюдава, аз съм спокойна и овладяна. Аз съм една невинна жена. Аз съм толкова невинна и овладяна, колкото — да кажем — лейди Маргарет Поул, която също беше обезглавена пред моя прозорец. Никога не изрекох и думичка и в нейна защита. Мили Боже, как изобщо мога да дишам въздуха на това място?

Чувам шума от тътренето на множество крака по стълбите. Колко души са необходими според тях? Ключът застъргва в ключалката, вратата се люшва и се отваря. Дразня се колко са бавни. Да не си мислят, че могат да ме уплашат, като разиграват тази заплаха? Тогава те влизат. Двама мъже и стражите. Разпознавам сър Томас Райътсли, но не и писаря. Те се засуетяват наоколо, нагласяват масата, измъкват ми стола, за да седна. Изправям се и се опитвам да изглеждам равнодушна, със сключени ръце. Тогава осъзнавам, че кърша пръсти, и се заставям да остана неподвижна.

— Желаем да ви попитаме за поведението на кралицата в Ламбет, когато е била момиче — казва той. Кимва на писаря, за да му даде знак да записва.

— Не знам нищо за това — казвам аз. — Както ще видите от собствените си архиви, аз бях в провинцията, в Бликлинг Хол, а след това на служба при кралица Ана, на която служих вярно и почтено. Запознах се с Катрин Хауърд едва след като дойде на служба при кралица Ана.

Писарят отбелязва някакъв знак, само един. Виждам го. Ченгелче. Това значи, че те са знаели какво ще кажа, не си заслужава да го записват. Подготвили са се за този разпит. Не бива да вярвам и на една тяхна дума. Те знаят какво искат да кажат и какво искат да отговоря. Трябва да бъда готова. Трябва да се въоръжа срещу тях. Иска ми се да можех да мисля ясно. Иска ми се мислите ми да не бяха толкова объркани. Трябва да бъда спокойна. Трябва да бъда благоразумна.

— Когато кралицата взе Франсис Деръм за свой секретар, вие знаехте ли, че той е неин стар приятел и бивш любовник?

— Не, не знаех нищо за предишния й живот — казвам аз. Писарят прави отметка върху листа. Това също се очаква.

— Когато кралицата ви молеше да водите Томас Кълпепър в стаята й, знаехте ли какви са намеренията й?

Зашеметена съм. Как така само с един скок се прехвърляме от Франсис Деръм на Томас Кълпепър? Откъде знаят за Томас Кълпепър? Какво знаят за Томас Кълпепър? Какво им е казал? Дали вече е на колелото за мъчения, повръщайки от болка и бълвайки истината?

— Никога не ме е молила — казвам аз.

Писарят отбелязва чертичка.

— Знаем, че ви е молила да го водите при нея, знаем също и че е идвал. Сега, за да спасите живота си, ще ни кажете ли какво се случи между Томас Кълпепър и Катрин Хауърд?

Перодръжката на писаря е вдигната и готова да записва. Усещам думите в пресъхналата си уста. Всичко свърши. Тя е загубена, той е мъртъв, аз съм на ръба на предателството: отново.