Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Тюдорите (5)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Boleyn Inheritance, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,4 (× 50 гласа)

Информация

Сканиране
Диан Жон (2012 г.)
Разпознаване и корекция
Dave (2012 г.)

Издание:

Филипа Грегъри. Наследството на Болейн

Английска, първо издание

Превод: Деница Райкова

Редактор: Елица Тодорова

Художник: Христо Хаджитанев

ИК „Еднорог“, 2008 г.

ISBN: 978-954-365-042-2

История

  1. — Добавяне

Катрин, Сионското абатство, февруари 1542

Днес е сутрин като всяка друга — тиха, без нищо за правене, без забавления, без веселие, без компания. Толкова съм отегчена от всичко и от самата себе си, че когато чувам трополенето на крака по пътеката пред прозореца ми, изпитвам огромна наслада при мисълта, че ще се случи нещо — изобщо не ме е грижа какво. Изтичвам като дете към високия прозорец и поглеждам навън, а нагоре по пътеката през градината, идвайки от реката, с маршова стъпка се задава кралски ескорт. Пристигнали са с баржа, вижда се знамето на чичо ми, херцога, виждат се мъжете, облечени в ливреята на неговия дом, а ето го и самия него, с властно и сърдито изражение, както винаги, начело на групата, придружен от половин дузина членове на Частния съвет.

Най-сетне! Най-сетне! Изпълва ме такова облекчение, че при вида им едва не се разплаквам. Това е чичо ми, който се връща при мен! Чичо ми се връща да ми каже какво да правя. Най-сетне ще ме освободят. Най-сетне той дойде да ме вземе и ще ме пуснат на свобода. Предполагам, че чичо сигурно ще ме отведе в някоя от къщите си в провинцията, което няма да е особено забавно, но ще е по-добре, отколкото тук. Или може би ще трябва да замина далече, навярно във Франция. Във Франция ще е чудесно, само дето не мога да говоря френски, или, във всеки случай, знам само „voila!“, но нима почти всички не говорят английски? А ако не говорят, тогава могат да се научат, нали?

Вратата се отваря и влиза отговорникът на моето домакинство. Очите му са пълни със сълзи.

— Мадам — казва той. — Дойдоха да ви отведат.

— Знам! — възкликвам ликуващо. — И не е нужно да опаковате и роклите ми, понеже въобще не ме е грижа дали някога ще ги видя отново. Ще си поръчам нови. Къде отивам?

Вратата се отваря малко по-широко и се появява сам чичо ми, със строго изражение, както и трябва, защото тази сцена очевидно ще бъде много тържествена.

— Ваша светлост? — казвам. Едва се сдържам да не му намигна. Значи се измъкнахме, нали? Ето ни отново — той, със строго изражение, и аз, очакваща да получа заповеди. Той сигурно има някакъв план да ме върне на трона и да ми бъде дадена прошка, преди да е изтекъл и месец. Мислех, че съм в сериозна беда и че той ме е изоставил: но ето го тук, а където и да отиде той, винаги следва успех. Оглеждам хубаво лицето му, докато се изправям с усмивка след реверанса си, и виждам, че той изглежда ужасно мрачен и сериозен, затова аз също си придавам сериозно изражение. Свеждам очи и се опитвам да изглеждам искрено разкаяна. Доста съм бледа от това, че съм била все вътре, и наистина мисля, че със сведени очи и леко нацупени устни сигурно изглеждам като истинска светица.

— Ваша светлост? — изричам с мек, печален тон.

— Нося ви вести за вашата присъда — казва той.

Чакам.

— Парламентът на краля се събра на заседание и прие срещу вас указ за лишаване от граждански права.

Ако знаех какво е това, щях да знам по-добре как да реагирам. При сегашното положение си помислям, че е най-добре просто да разтворя широко очи и да си придам любезно изражение. Предполагам, че този Указ за лишаване от граждански права е нещо като официално опрощение.

— Кралят даде съгласието си.

Да, да, но какво следва от това? Какво означава това за мен?

— Ще бъдете отведена в Тауър и ще бъдете екзекутирана в присъствието на малцина кралски приближени на Тауър Грийн възможно най-скоро. Земите и движимото ви имущество ще ви бъдат отнети в полза на Короната.

Наистина нямам представа за какво говори той. Освен това, благодарение на факта, че той така зле опази дадените ми от краля богатства, сега и без друго не притежавам кой знае колко земи и движимо имущество. Не съм забравила как Томас Сиймор отне собствените ми накити, сякаш още принадлежаха на сестра му.

Херцогът изглежда малко изненадан от мълчанието ми.

— Разбирате ли?

Не казвам нищо, но все още запазвам изражението на светица.

— Катрин! Разбирате ли?

— Не знам какво означава „лишаване от граждански права“ — признавам. Като че ли не е кой знае каква загуба.

Той ме поглежда, сякаш съм малоумна.

— Лишаване от граждански права — поправя ме той. — Това е присъдата. Лишаване от граждански права.

Свивам рамене. Кого го е грижа каква е точната формулировка? Това значи ли, че се връщам в двора?

— Означава, че парламентът ви е осъдил на смърт и кралят е дал съгласието си — казва той тихо. — Присъдата ще бъде изпълнена без съдебен процес. Вие ще умрете, Катрин. Ще бъдете обезглавена на моравата в Тауър.

— Ще умра?

— Да.

— Аз?

— Да.

Поглеждам го. Той сигурно има план.

— Какво трябва да направя? — питам го шепнешком.

— Трябва да признаете греховете си и да помолите за опрощение — казва той бързо.

Изпитвам такова облекчение, че почти ми идва да се разплача. Разбира се, че ще ми простят, ако кажа, че съжалявам.

— Какво трябва да кажа? — настоявам. — Кажете ми точно какво трябва да кажа.

Той изважда навит на руло лист хартия от джоба на жакета си. Той винаги има план. Слава Богу, той винаги има план. Разгъвам свитъка и го поглеждам. Свитъкът е ужасно дълъг. Той ми кимва: очевидно трябва да прочета всичко. Започвам да чета на глас.

В първата част признавам огромното си престъпление срещу краля, срещу всемогъщия Бог и целия английски народ, което, струва ми се, е твърде преувеличено, тъй като аз сторих единствено онова, което стотици други млади жени правят всеки ден, особено когато са омъжени за стари, противни мъже: а в моя случай с мен се отнасяха много неучтиво. Както и да е, прочитам думите върху листа и херцогът кимва, а придружаващите го съветници също кимват, така че очевидно съм казала каквото трябва, и всички са доволни от мен, което винаги е най-доброто положение. Иска ми се да ми беше дал копие от това нещо по-рано, за да се упражнявам. Обичам да правя нещата както трябва, когато ме гледат други хора. Разгъвам свитъка до следващата част и казвам, че умолявам негово величество да не обвинява близките и роднините ми за моето престъпление, а да дари всички тях с безграничната си милост и снизхождение, за да не страдат заради моите грешки.

При тези думи отправям към чичо суров поглед, понеже ми е ясно, че той гледа да се погрижи сам той да не пострада заради моите неприятности. Изражението му е напълно любезно. След това моля краля след смъртта ми да даде дрехите ми на моите прислужници, тъй като нямам какво друго да им дам. Това е толкова тъжно, че откривам, че едва мога да го прочета на глас. Само си представете! Аз, с всичко, което притежавах, сега да нямам нищо за раздаване! Представете си да раздавам дрехите си, защото няма да ги нося никога повече! И колко нелепа е мисълта, че изобщо може да ме е грижа какво ще стане с тези мизерни шест рокли, шест чифта ръкавици, шест фусти и шест френски шапчици без нито един скъпоценен камък по тях, в най-ужасните цветове, които мога да си представя. Мен ако питат, и на клада могат да ги изгорят, не ме е грижа.

Но въпреки роклите и това, че чичо ми спасява собствената си кожа, когато свършвам речта си, вече плача — толкова е тъжна — а всички съветници изглеждат много опечалени и това е една трогателна сцена, за която могат да докладват на краля, и не се съмнявам, че той ще се разчувства при мисълта как съм помолила да простят на останалите и съм раздала малкия си гардероб. Толкова е тъжно, че ме кара да се разплача, макар да знам, че всичко е наужким. Ако смятах, че е вярно, щях да рухна напълно.

Чичо кимва. Направила съм каквото иска и сега е негова работа да убеди краля, че напълно съм се разкаяла и съм готова да умра. Мисля, че това трябва да е единственото, което някой може да поиска. Те всички се разотиват откъдето са дошли, а аз трябва да седя в единствения си стол, облечена в скучната си рокля, и да ги чакам да се върнат и да ми кажат, че тъй като съжалявам толкова много, получавам пълно опрощение.

 

 

Този път чакам баржата. Застанала съм на прозореца още ужасно рано сутринта. Обикновено, тъй като няма за какво да ставам и какво да правя, се опитвам да проспя закуската и да се будя чак за обяд, но днес съм сигурна, че ще дойдат да ми донесат кралската заповед за помилване и искам да съм в най-добрия си вид. Щом се развиделява, позвънявам на прислужницата си да дойде и да ми извади роклите. Хмм, прекрасен избор имам, няма що! Имам една рокля в черно, две в много тъмносиньо, почти черно, една рокля в тъмнозелено, което е почти черно, една рокля в сиво и просто в случай че имам нужда от две, още една черна рокля. Е, какво да облека? Какво да избера? Вземам черната рокля, но я съчетавам с тъмнозелените ръкави и тъмнозелена шапчица, която ще символизира покаянието ми и любовта ми към тъмнозеления цвят, символа на Тюдорите, пред онези, които се интересуват от тези неща. Освен това този цвят прави очите ми да изглеждат красиви, което винаги е добре.

Не знам как ще направят това, а винаги предпочитам да съм подготвена за тези церемонии. Моят иконом винаги ми казваше къде трябва да стоя и как трябва да изглеждам, а и обичам да се упражнявам. Така става, когато те направят кралица, докато си още съвсем млада и всъщност не си възпитана да станеш такава. Но доколкото знам, на никоя кралица досега не са й прощавали за прелюбодеяние и държавна измяна и всичко останало, затова предполагам, че просто ще трябва да измисляме всичко в крачка. Във всеки случай онзи стар вълк чичо ми несъмнено ще ме преведе през всичко това.

До девет сутринта вече съм облечена и чакам, но никой не идва. Изслушвам литургията и закусвам в нацупено мълчание, и все още — нищо. Но после, точно преди обяд, чувам дългоочаквания тропот на крака по камъните на пътеката и се втурвам към прозореца. Виждам квадратната черна шапка на чичо, която се поклаща, докато той върви, жезлите, символ на служебното им положение, в ръцете на останалите членове на съвета, кралският флаг пред тях, втурвам се обратно към мястото си и сядам. Събирам крака, с ръце в скута, и свеждам очи в знак на дълбоко разкаяние.

Те отварят двойните врати и всички влизат вкупом, пременени в най-хубавите си дрехи. Изправям се и правя реверанс на чичо си, както е редно, тъй като той е глава на нашия род, но той вече не ми се покланя като на своя кралица. Изправям се и чакам. Изненадана съм, че не изглежда по-облекчен, задето всичко това е свършило.

— Дойдохме да ви отведем в Тауър — казва той.

Кимвам. Мислех си, че ще отидем в Кенингхол, но може би така е още по-добре: кралят често използва Тауър като свой лондонски дворец, навярно ще се срещна с него там.

— Както желаете, ваша светлост, господин херцог — изричам със сладък глас.

Той изглежда малко изненадан от смирения ми тон. Трябва да положа голямо усилие да не се изкикотя.

— Ще бъдете екзекутирана, Катрин — казва той. — Ще отидете в Тауър като осъдена изменница.

— Изменница ли? — повтарям.

— Казах ви миналия път — казва той нетърпеливо. — Бяхте осъдена по силата на указ за лишаване от граждански права. Казах ви. Разбрахте, че не е нужно срещу вас да се води съдебен процес. Изповядахте греховете си. Срещу тази изповед стои вашето име. Сега дойде време за присъдата.

— Изповядах се, за да получа прошка — изтъквам аз.

Той ми отправя поглед, изпълнен с истинско раздразнение.

— Но вие не получихте прошка — казва той. — Остана единствено произнасянето на присъдата.

— И? — питам с лека дързост в гласа.

Той си поема дълбоко въздух, сякаш за да пропъди раздразнението си.

— Негова светлост даде съгласието си да бъдете умъртвена.

— Вероятно ще ми прости, когато отида в Тауър? — предполагам аз.

За моя нарастваща тревога, той поклаща глава:

— За Бога, момиче, не бъдете такава идиотка! Не можете да се надявате на това. Няма причина да се надявате на това. Когато за първи път научи какво сте направили, той измъкна меча си и каза, че сам ще ви убие. Всичко свърши, Катрин. Трябва да се подготвите за смъртта.

— Това не може да се случи — казвам. — Аз съм само на шестнайсет. Никой не може да ме убие, когато съм само на шестнайсет.

— Могат — студено казва той. — Повярвайте ми, ще го направят.

— Кралят ще ги спре.

— Той сам го пожела.

— Вие ще ги спрете.

Погледът му е студен като на риба върху мраморна плоча.

— Няма.

— Е, някой трябва да ги спре!

Той обръща глава и нарежда:

— Отведете я.

В стаята влизат с маршова стъпка половин дузина мъже — кралската стража, която някога шестваше така красиво пред мен.

— Няма да отида — казвам. Сега вече наистина се страхувам. Изправям се така, че да изглеждам възможно най-висока, и им се намръщвам. — Няма да тръгна. Не можете да ме принудите.

Те се поколебават леко и поглеждат към чичо ми. Той прави бърз и рязък жест с ръка.

— Отведете я — повтаря той.

Обръщам се и изтичвам в личния си кабинет, като затръшвам вратата зад гърба си, но това ги забавя само за миг: те улавят вратата, преди да се затръшне и бързо влизат след мен. Хващам се за една от колоните на леглото и сключвам пръсти около нея.

— Няма да тръгна! — изкрещявам. — Не можете да ме принудите. Не можете да ме докосвате! Аз съм кралица на Англия! Никой не може да ме докосва!

Един от мъжете ме сграбчва за талията. Другият протяга ръка напред и откопчва ръцете ми: щом ръцете ми се освобождават, зашлевявам първия през лицето с цялата си сила и той ме пуска, но трети мъж ме сграбчва отново, а вторият този път ме е хванал за ръцете, така че макар да се боря, той насила ги извива зад гърба ми и чувам как един от ръкавите се къса.

— Пуснете ме! — изпищявам. — Не можете да ме задържате. Аз съм Катрин, кралица на Англия. Не можете да ме докосвате, моята особа е свещена. Пуснете ме!

Чичо стои на прага, лицето му е мрачно като на самия дявол. Кимва на един мъж, застанал до мен, който се навежда и ме сграбчва за краката. Опитвам се да го ритна, но той ме хваща, сякаш съм малко буйстващо жребче, и тримата излизат от стаята, тътрейки крака, като ме държат помежду си. Придворните ми дами се обливат в сълзи, икономът ми е побелял от ужас.

— Не им позволявайте да ме отведат! — изпищявам. Той безмълвно поклаща глава. Виждам, че се е хванал здраво за вратата, за да се закрепи. — Помогнете ми! — изпищявам. — Повикайте… — тогава млъквам насред изречението, защото няма кого да повикат. Моят чичо, настойник и наставник, стои безучастно отстрани, това се върши по негова заповед. Баба ми, сестрите и мащехата ми са арестувани, останалите от семейството трескаво твърдят, че почти не са ме познавали. Никой няма да ме защити и никой никога не ме е обичал освен Франсис Деръм и Том Кълпепър, а те са мъртви.

— Не искам да отида в Тауър! — Вече ридая, едрите им подскачащи крачки, докато ме влачат преметната помежду си като чувал, са ми изкарали въздуха. — Умолявам ви, не ме водете в Тауър. Заведете ме при краля, нека му се помоля. Моля ви, ако той е твърдо решен, тогава ще отида в Тауър, тогава ще умра както трябва, но още не съм готова. Аз съм само на шестнайсет години, още не мога да умра.

Те не казват нищо. Поемат по мостчето към баржата и аз леко се извивам настрани с мисълта, че мога да се хвърля във водата и да избягам, но те имат огромни ръце и ме държат здраво. Мятат ме на пейката в дъното на баржата и почти сядат върху мен, за да ми попречат да помръдна. Държат ме за ръцете и краката, аз вече плача и ги умолявам да ме отведат при краля, а те извръщат погледи нататък към реката, сякаш са глухи.

Чичо ми и съветниците се качват на борда с вид на хора, тръгнали на собственото си погребение.

— Ваша светлост, господин херцог, чуйте ме! — изкрещявам аз, а той ме поглежда, поклаща глава и отива до предната част на баржата, където не може да ме чуе или види.

Сега вече толкова се страхувам, че не мога да спра да плача: сълзите се леят като порой по лицето ми и носът ми тече, а онзи грубиян ме държи за ръцете и дори не мога да си избърша лицето. Усещам студ по мокрите си от сълзите бузи и по устните ми е полепнал противният вкус на сополи, а те не ми позволяват дори да си избърша носа.

— Моля ви — казвам. — Моля ви! — Но никой изобщо не ме слуша.

Баржата се отправя бързо надолу по течението на реката: успели са точно да хванат прилива и гребците обръщат веслата така, че да гребат с плоската им страна, за да се озоват в най-безопасната част на течението при Лондонския мост. Вдигам поглед. Ще ми се да не го бях направила: веднага виждам двете нови глави, две наскоро отсечени глави — Том Кълпепър и Франсис Деръм, като влажни, меки фигури на фантастични създания, с каквито се украсяват водоливниците, с широко отворени усти и оголени зъби: една чайка се мъчи да се закрепи върху тъмната коса на Деръм. Набучили са главите им на копията до ужасните разлагащи се тела на още толкова много хора и птиците ще им изкълват очите и езиците и ще забиват острите си клюнове в ушите им, за да им измъкнат мозъка.

— Моля ви — прошепвам. Дори не знам за какво моля сега. Просто се надявам, че това ще спре. Просто искам то да не се случва. — Моля ви, добри ми господа… моля ви.

Влизаме през шлюза: той безмълвно се вдига, щом пазачите ни виждат да се задаваме, а гребците прибират веслата и нашата лодка се плъзва в дока в тъмната сянка на стената. Комендантът на Тауър, сър Едмънд Уолсингам, е застанал на стъпалата, в очакване да ме поздрави, сякаш пристигам, за да отседна в кралските апартаменти, сякаш още съм кралица, и при това — съвсем нова кралица. Подвижната решетка на крепостната врата се спуска с трясък зад нас, докато веригите я придърпват надолу, повдигат ме, за да ме изнесат от баржата, хващат ме за двете ръце и ме вдигат по стълбите, докато краката ми се запъват.

— Добър ден, лейди Катрин — казва той, любезен както винаги. Но аз не казвам нищо, защото не мога да спра да ридая — кратки задъхани ридания, които идват и си отиват с всяко вдишване и издишване. Поглеждам назад. Чичо ми е застанал на баржата в очакване да ме види как си отивам. Той ще излезе от шлюза като лека лодка, стрелкаща се през бързеите, веднага щом изпълни дълга си. Ще бъде изпълнен с отчаян страх да не би сянката на Тауър да падне върху него. Сигурно ще бърза да се върне при краля, за да го увери, че семейство Хауърд са се отрекли от своето лошо момиче. Аз ще платя цената за амбицията на рода Хауърд, а не той.

Изпищявам: „Чичо!“, но той просто махва с ръка, сякаш за да каже: „Отведете я“, и те го правят. Повеждат ме нагоре по стълбите, покрай Бялата кула на Тауър и през ливадата. Работниците строят платформа на моравата — малка дървена сцена, висока около три стъпки, с издигащи се към нея широки стъпала. Други отделят с ограда пътеките. Мъжете от двете ми страни леко ускоряват ход и извръщат очи, а това напълно ме убеждава, че ешафодът е за мен, а оградата, е за да удържа тълпата, която ще дойде да ме види как умирам.

— Колко души ще дойдат? — питам? Заради леките, подобни на кашлица ридания, ми е трудно да дишам.

— Двеста — казва смутено пазачът. — Няма да допускат простолюдието, само придворни. Като специално благоволение към вас. По заповед на самия крал.

Кимвам: помислям си, че това не е кой знае какво благоволение. Вратата на кулата се отваря пред нас и аз се качвам по тесните каменни стълби, докато единият мъж малко пред мен ме тегли нагоре, а другият ме побутва отзад.

— Мога да вървя — казвам и те пускат ръцете ми, но остават близо до мен. Стаята ми е на първия етаж, големият остъклен прозорец гледа към моравата. В огнището гори огън, до огъня има ниско столче и маса с Библия върху нея, а зад масата има легло.

Мъжете ме пускат и застават до вратата. Двамата с пазача се споглеждаме.

— Ще желаете ли нещо? — пита той.

Разсмивам се с глас на този невероятно нелеп въпрос.

— Какво например? — питам.

Той свива рамене.

— Някакъв деликатес, или духовна утеха?

Поклащам глава. Вече дори не знам дали има Бог, защото ако Хенри е толкова специален в Божиите очи и знае каква е Божията воля, тогава предполагам, че Бог иска аз да умра, но в тесен кръг, като специално благоволение.

— Бих искала да ми донесете дръвника — казвам.

— Дръвника ли, милейди?

— Да, дръвника на палача. Може ли да го донесете тук, в стаята ми?

— Ако желаете… но… за какво ви е?

— Да се упражнявам — казвам нетърпеливо. Прекосявам стаята, отивам до прозореца и поглеждам надолу. Моравата ще е пълна с хора, които се гордееха да са в моя двор, хора, които отчаяно желаеха да ми бъдат приятели. Сега те ще ме гледат как умирам. Ако трябва да го направя, по-добре да го направя както трябва.

Той преглъща. Естествено, той не разбира какво искам да кажа: той е стар човек, ще умре в леглото си, докато приятелите му наблюдават последното му издихание. Но аз ще бъда наблюдавана от стотици критични погледи. Щом трябва да го направя, искам да го направя с достойнство.

— Веднага ще наредя да го донесат — казва той. — А сега желаете ли да видите изповедника си?

Кимвам. Макар че, ако Бог вече знае всичко и вече е решил, че съм толкова лоша, та трябва да умра преди седемнайсетия си рожден ден, е трудно да се разбере каква полза може да има от изповедта.

Той се покланя и излиза от стаята. Войниците се покланят и затварят вратата. Ключът се превърта в ключалката със силно дрънчене. Отивам и поглеждам през прозореца към работниците и ешафода отдолу. Изглежда, че ще свършат до довечера. Може би ще са готови утре.

Налага се двама от тях да внесат дръвника с много сумтене и пуфтене, сякаш е наистина тежък, и с много коси погледи към мен, сякаш съм твърде чудата в желанието си да се упражнявам. Наистина, ако бяха кралици на Англия като мен, която станах такава още като момиче, щяха да знаят каква утеха е да изпълняваш правилно церемониите. В целия свят нищо не е по-лошо от това да не знаеш какво трябва да правиш и да изглеждаш глупаво.

Коленича пред голямото нещо и полагам глава върху него. Не бих казала, че е особено удобно. Опитвам с глава, обърната на една страна, а после — на друга. И в двете посоки положението не се подобрява особено, а гледката и без друго няма да се промени, тъй като на очите ми ще има превръзка, а под превръзката аз ще съм стиснала здраво очи, надявайки се, подобно на дете, че това не се случва. Дървото е гладко, хладно под горещата ми буза.

Предполагам, че наистина трябва да направя това.

Отпускам се назад, сядам на пети и поглеждам проклетото нещо. Всъщност, ако не беше толкова ужасно, можех да се разсмея. През цялото време си мислех, че съм наследила елегантността, красотата и очарованието на рода Болейн, а се оказва, че всичко, което съм наследила, е това — дръвникът, на който умря тя. Това е за мен наследството на Болейн. Voila: дръвникът на палача.