Филипа Грегъри
Наследството на Болейн (45)

Ана, дворецът Уестминстър, април 1540

Смятах, че коронацията ми ще се проведе като част от честванията на Майския празник, но дотогава вече остава по-малко от месец, а никой не е поръчал рокли, нито е планирал реда, по който ще протече коронацията, затова започвам да си мисля, че тя няма да се състои на този майски празник, невъзможно е. В отсъствието на по-добър съветник изчаквам, докато двете с принцеса Мери тръгваме от страничния олтар, посветен на Дева Мария, обратно към двореца, и я питам какво мисли. Започнах да я харесвам все повече и повече и да се доверявам на мнението й. Освен това, тъй като е била детето, а после и изгнаницата на този двор, тя знае по-добре от повечето хора какво е да живееш тук и въпреки това да знаеш, че си отхвърлен и нежелан човек.

При самата дума „коронация“ тя ми хвърля бърз поглед, изпълнен с такава тревога, че не мога да направя и стъпка повече. Замръзвам на място и проплаквам:

— О, какво сте научили?

— Скъпа Ана, не плачете — казва тя бързо. — Извинете. Кралица Ана.

— Аз не плача — показвам й стреснатото си изражение. — Не.

Изведнъж и двете се обръщаме да видим дали някой ни гледа. Така стоят нещата в двора — винаги се озърташ през рамо дали не те дебне шпионин; истината се изрича само шепнешком. Тя пристъпва по-близо до мен и аз я хващам за ръката, промушвам я през моята и вървим заедно.

— Не може да стане на този майски празник, защото ако той смяташе да ви короняса, досега щяхме да сме планирали и подготвили всичко — казва тя. — По време на великите пости и аз самата си го мислех. Но това не е толкова лошо. Това не означава нищо. Кралица Джейн също не беше коронясана. След като тя му роди наследник, той щеше да я короняса, ако беше останала жива. Той ще изчака да му съобщите, че носите дете. Ще изчака да родите дете, после ще се извърши кръщението и след това — вашата коронация.

При тези думи се изчервявам силно и не казвам нищо. Тя хвърля поглед към лицето ми и чака, докато се изкачваме по стълбите, минаваме през залата ми за аудиенции, през личния ми кабинет и влизаме в малката ми стая за почивка, в която никой не влиза без покана. Затварям вратата пред любопитните лица на моите дами и оставаме сами.

— Някаква трудност ли има? — пита тя внимателно и тактично.

— Не и предизвикана от мен.

Тя кимва, но никоя от нас не иска да продължи. И двете сме девици в средата на двайсетте си години, достатъчно възрастни, за да сме стари моми, страхуващи се от загадъчността на мъжкото желание, страхуващи се от властта на краля, и двете — на косъм да изгубим благоволението му.

— Знаете ли, мразя майския празник — внезапно казва тя.

— Мислех, че това е един от най-важните празнични дни в годината?

— О, да, но това е дивашки, езически празник, не е християнски.

Това е част от нейното папистко суеверие, и за миг ми идва да се разсмея, но мрачното изражение на лицето й ме спира.

— Той е просто празник, приветстващ настъпването на пролетта — казвам. — В него няма нищо лошо.

— Това е времето за отхвърляне на старото и за приемане на новото — казва тя. — Такава е традицията и кралят живее напълно според нейните изисквания като някакъв първобитен дивак. Яздеше по време на турнира за един майски празник с любовно послание за Ана Болейн на знамето си, а после пак по време на един майски празник отхвърли майка ми заради лейди Ана. По-малко от пет години след това, дойде и нейният ред: лейди Ана беше новата Кралица на турнира, чиито избраници се биеха за честта й пред кралската й ложа. Но същия този следобед рицарите бяха арестувани, а кралят се отдалечи от нея, без дори да се сбогува, и това беше краят на лейди Ана и последният път, в който тя го видя.

— Не се е сбогувал? — По някаква причина това ми се струва най-ужасното от всичко. Никой не ми беше казал това преди.

Тя поклаща глава:

— Той никога не се сбогува. Когато благоволението му си е отишло, той също си отива бързо. Той така и не се сбогува и с майка ми, тръгна си от нея и тя трябваше да изпрати след него слугите си да му пожелаят късмет и добър път. Той така и не й каза, че няма да се върне. Просто един ден потегли и не се върна повече. Никога не се сбогува с лейди Ана. Тръгна си от турнира на майския празник и изпрати хората си да я арестуват. Всъщност така и не се сбогува дори с кралица Джейн, която умря, раждайки му желания син. Знаеше, че тя се бори за живота си, но не отиде при нея. Остави я да умре сама. Той има жестоко сърце, но не и жестоко лице: не може да понася женски плач, не може да понесе сбогуванията. Смята за по-лесно да извърне сърцето си, да извърне лице, и после просто си тръгва.

Потръпвам леко, отивам до прозорците и проверявам дали са плътно затворени. Трябва да се възпра да не спусна капаците, за да не влиза суровата светлина. Откъм реката повява студен вятър: почти го чувствам как ме смразява, докато стоя тук. Искам да отида в приемната си и да се заобиколя с моите глупави момичета, докато някой паж свири на лютня, а жените се смеят. Искам да съм заобиколена от удобството и утехата на покоите си на кралица, макар да знам, че други три жени са имали нужда от утехата им преди, а сега всичките са мъртви.

— Ако той се настрои против мен, както се е обърнал срещу лейди Ана, няма да има кой да ме предупреди — казвам тихо. — Никой в този двор не ми е приятел, никой дори няма каже мен, че опасност идва.

Принцеса Мери не прави опит да ме успокои.

— Може да стане като с лейди Ана — в слънчев ден, на турнир, а после идват стражите и няма как да избягам?

Лицето й е бледо. Тя кимва:

— Той изпрати херцога на Норфолк срещу мен, за да ми нареди да бъда покорна. Добрият херцог, който ме познаваше от дете и служеше на майка ми предано и с любов, ми каза в лицето, че ако ми бил баща, щял да ме хване за петите и да ми разбие главата в стената — казва тя. — Човек, когото познавам от дете, човек, който знаеше, че съм принцеса с кралска кръв, който беше обичал майка ми като неин най-предан слуга. Той пристигна с благоволението и одобрението на баща ми, по негова заповед, и беше готов да ме отведе в Тауър. Кралят изпрати палача си при мен и го остави да прави каквото пожелае.

Стисвам в шепата си късче от безценния гоблен, сякаш докосването до него може да ме утеши.

— Но аз не съм виновна — казвам. — Не съм направила нищо.

— И аз не бях — отвръща тя. — Нито пък майка ми. Нито кралица Джейн. Може би дори лейди Ана също е била невинна. Всички сме виждали как любовта на краля се превръща в омраза.

— А аз никога не съм я имала — казвам едва чуто на собствения си език. — Щом е могъл да изостави жената, която му е била съпруга шестнайсет години, жена, която е обичал, с каква готовност, колко лесно, може да се отърве от мен — жена, която дори не е и харесвал?

Тя ме поглежда:

— Какво ще стане с вас?

Знам, че лицето ми е мрачно.

— Не зная — казвам искрено. — Предполагам, че ако кралят сключи съюз с Франция и вземе Кити Хауърд за своя любовница, ще ме изпрати у дома.

— Ако не и по-лошо — казва тя много тихо.

Усмихвам се печално:

— Не знам какво може да е по-лошо от дома ми.

— Тауър — казва тя простичко. — По-лошо може да е в Тауър. А после — ешафодът.

Тишината, последвала тези думи, сякаш продължава много дълго. Безмълвно се надигам от стола си и отивам до вратата, извеждаща от приемната ми, а принцесата отстъпва назад, за да ме пусне да мина пред нея. Минаваме мълчаливо през стаята за почивка, и двете вглъбени в собствените си мисли, пристъпваме през малката врата на моите покои и се озоваваме сред голяма глъчка и суетня. От галерията до стаята тичат слуги и носят разни неща. В залата ми за аудиенции се поставя маса за вечеря, и върху нея са поставени златните и сребърните съдове от кралската съкровищница.

— Какво става сега? — питам, объркана.

— Негово величество кралят съобщи, че ще вечеря в покоите ви — лейди Рочфорд излиза забързано напред и прави реверанс.

— Добре — опитвам се гласът ми да звучи така, сякаш съм много доволна, но все още съм изпълнена с ужас при мисълта за омразата на краля, за Тауър и за ешафода. — За мен е чест да приема негово величество при покоите си.

— В покоите си — тихо ме поправя принцеса Мери.

— В покоите си — повтарям.

— Ще се преоблечете ли в друга рокля за вечеря?

— Да. — Виждам, че почетните ми дами вече са облекли най-хубавите си дрехи. Шапчицата на Кити Хауърд е килната толкова назад на главата й, че със същия успех може да мине и съвсем без нея, и тя е цялата окичена със златни верижки, по които висят дребни перли. На ушите й се полюшват диаманти, на шията й има няколко реда перлени нанизи. Трябва да се е сдобила с доста пари отнякъде. Никога преди не съм я виждала да носи нещо повече от тънка златна верижка. Тя ме вижда, че я гледам, и бързо ми прави реверанс, а след това се завърта на място, за да мога да се възхитя на ефекта, създаван от новата рокля от розова коприна с фуста в наситено розово.

— Красива е — казвам аз. — Нова?

— Да — казва тя, а после бързо поглежда встрани като дете, хванато в кражба, и веднага разбирам, че е получила всички тези труфила от краля.

— Да дойда ли да ви помогна да се облечете? — пита тя почти извинително.

Кимвам, а тя и две от другите придворни дами влизат след мен в будоара ми. Роклята ми за вечерята вече е извадена и Катрин изтичва до раклата и изважда бельото ми.

— Толкова фино — казва тя одобрително, като приглажда бялата бродерия върху белите ми долни ризи.

Нахлузвам долната риза и сядам пред огледалото, за да може Катрин да среши косите ми. Тя ме докосва внимателно, докато навива косата ми нагоре и я прибира в позлатена мрежичка, и между нас възниква несъгласие единствено когато тя поставя шапчицата ми прекалено назад на главата. Аз я изправям и тя ми се смее. Виждам лицата ни едно до друго в огледалото, и погледът й, невинен като на дете, без сянка от хитрост или лукавство, среща моя. Обръщам се и заговарям на другите момичета.

— Оставете ни — казвам.

От погледите, които си разменят, докато си тръгват, разбирам, че всички са научили за новите й богатства, всички знаят откъде са се появили тези перли и очакват върху главицата на Кити Хауърд да се стовари буря от ревност.

— Кралят ви харесва — казвам й без заобикалки.

Очите й вече не се усмихват. Тя пристъпва ту на единия от обутите си в розови пантофки малки крака, ту на другия.

— Ваша светлост… — прошепва тя.

— Той не ме харесва — казвам. Знам, че съм прекалено пряма, но не знам нужните думи, за да изрека това като лъжлива англичанка.

Червенината се надига от ниско изрязаното й деколте и облива бузите й.

— Ваша светлост…

— Желаете ли го? — питам аз. Не знам нужните думи, за да замаскирам въпроса в продължителен разговор.

— Не! — възкликва тя на мига, но после свежда глава. — Той е кралят… и чичо ми казва, всъщност, чичо ми заповядва…

— Не сте свободна? — предполагам аз.

Сивите й очи срещат моите:

— Аз съм момиче — казва тя. — Аз съм само едно младо момиче. Не съм свободна.

— Можете ли да откажете да направите каквото искат?

— Не.

Между нас се възцарява мълчание, когато и двете осъзнаваме простата истина, която се изрича. Ние сме две жени, осъзнали, че не могат да контролират света. Ние участваме в тази игра, но не избираме сами ходовете си. Мъжете ни разиграват за собствените си желания. Единственото, което можем да направим, е да се опитаме да оцелеем след онова, което ще последва, каквото и да е то.

— Какво ще стане с мен, ако кралят ви поиска за своя съпруга? — Още докато изричам тромаво думите, осъзнавам, че това е най-важният, неподлежащ на изричане въпрос.

Тя свива рамене:

— Не знам. Не мисля, че някой знае това.

— Дали ще нареди да ме убият? — прошепвам.

За мой ужас тя не се отдръпва стреснато и не възкликва, за да отрече предположението ми. Гледа ме много спокойно.

— Не знам какво ще направи — повтаря тя. — Ваша светлост, не знам какво иска той, нито какво може да направи. Не познавам закона. Не знам какво е способен да стори.

— Той ще ви нареди да застанете на негова страна — изричам с изстинали устни. — Виждам това. Като съпруга или като блудница. Но ще ме изпрати ли в Тауър? Ще нареди ли да ме убият?

— Не знам — казва тя. Прилича на изплашено дете. — Не мога да кажа. Никой не ми казва нищо, освен че трябва да го задоволя. И аз трябва да го направя.