Филипа Грегъри
Наследството на Болейн (74)

Ана, Хамптън Корт, Коледата на 1540

„Ако изобщо трябва да се прави, трябва да се направи с достойнство.“ Това се превърна в мой девиз и когато баржата се задава нагоре срещу течението от Ричмънд, докато мъжете на ладиите и рибарите в малките си лодки докосват почтително шапките си, щом виждат знамето ми, и подвикват: „Бог да благослови кралица Ана“, а понякога и други, не така учтиви насърчителни възгласи от рода на: „Аз щях да те задържа, миличка!“ и „Защо още не си пробвала някой от лодкарите по Темза?“ и дори по-лоши неща от това, аз се усмихвам и махам с ръка, като си повтарям отново: „Ако изобщо трябва да се прави, трябва да се направи с достойнство“.

Кралят не може да се държи с достойнство: всички могат ясно да видят неговия егоизъм и глупост по този въпрос. Посланиците на Испания и Франция сигурно са се смели до прилошаване на огромната му необуздана суетност. От малката Кити Хауърд (кралица Катрин, трябва да запомня, ще запомня да я наричам кралица) не може да се очаква да се държи с достойнство. Със същия успех бих могла да помоля някое кученце да се държи с достойнство. Ако той не я напусне, преди да е изтекла тази година, ако тя не умре при раждане, тя може и да усвои подобаващото на една кралица достойно поведение… може би. Но сега не го владее. Честно казано, тя дори не беше особено добра придворна дама. Тогава обноските й не бяха подобаващи за покоите на кралицата: как изобщо някога ще стане подходяща за трона?

Аз трябва да съм тази, която показва поне малко достойнство, ако не искам ние трите да станем за смях на цялата страна. Ще трябва да вляза в старите си покои в този мой любим дворец като почетна гостенка. Ще трябва да прегъна коляно пред момичето, което сега седи в моя стол, ще трябва да се обръщам към нея с „кралица Катрин“, без да се разсмея или да заплача. Ще трябва да бъда такава, каквато кралят каза, че мога да бъда: негова сестра и негова най-скъпа приятелка.

Както за всички останали, така и за мен е очевидно, че това не ме предпазва от арестуване и обвинение по прищявка на краля. Той арестува собствената си племенница и я затвори в старото абатство Сион. Явно е, че родството с краля не осигурява защита срещу страха, приятелството с краля не е гаранция за безопасност, както човекът, построил същия този дворец, Томас Улси, би могъл да докаже. Но аз, потеглила уверено с гребна лодка нагоре по реката, облечена в най-хубавите си дрехи, сто пъти по-щастлива, откакто кралят отрече брака ни, навярно мога да преживея тези опасни времена, да понеса тази опасна близост и да си изградя в кралството на Хенри живот като неомъжена жена, какъвто явно не можах като съпруга.

Странно е — това плаване в собствената ми баржа с флага на Клев над главата ми. Да пътувам сама, без придворните да ме следват в баржите си и без пред мен да се задава тържествено посрещане, ми напомня, както ми напомня всеки ден, че кралят наистина направи каквото искаше — и все още почти не мога да повярвам, че това е възможно. Бях негова съпруга, а сега съм негова сестра. Има ли друг крал в християнския свят, който може да извърши подобно преображение? Аз бях кралица на Англия, а сега има друга кралица и тя беше моя придворна дама, а сега аз ще бъда нейна. Това е като философският камък, който за миг превръща обикновения метал в злато. Кралят направи онова, което и хиляда алхимици не могат да сторят: превърна обикновен метал в злато. Той превърна тази най-обикновена сред момичетата, Катрин Хауърд, в златна кралица.

Стигаме до брега. Гребците прибират веслата и ги подреждат като пътека, по която да мина, надолу по баржата от топлото си място, сгушена в кожи на кърмата, до мястото, където пажовете и слугите тичат по подвижния мост и се подреждат от двете страни.

И каква чест само! Самият херцог на Норфолк е дошъл на брега да ме посрещне, а също и няколко членове на Тайния съвет — виждам, че повечето от тях са роднини или съюзници на Хауърдови. Поласкана съм от този прием, а по ироничната му усмивка разбирам, че той е толкова развеселен, колкото и аз.

Точно както предсказах, Хауърдови са навсякъде: до лятото равновесието в кралството ще бъде окончателно нарушено. Херцогът не е човек, който би оставил да му се изплъзне благоприятна възможност: той ще се възползва, както би сторил всеки калѐн в битките ветеран. Сега, след като вече завладя височините, скоро ще спечели и войната. Тогава ще видим колко време ще мине, преди да се възцари уплаха в лагера на семейство Сиймор, в лагера на семейство Пърси, сред родовете Пар, Кълпепър и Невил, сред подкрепящите реформата духовници около Кранмър, които бяха свикнали с властта, влиянието и богатството и няма дълго да търпят да бъдат пренебрегвани.

Подават ми ръка да сляза на брега, а херцогът ми се покланя и казва: „Добре дошли в Хамптън Корт, ваша светлост“, сякаш още съм кралица.

— Аз ви благодаря — казвам. — Радвам се, че съм тук. — И двамата сигурно знаем, че това е вярно, защото Бог ми е свидетел, че имаше ден, всъщност няколко дни, когато изобщо не очаквах да видя отново Хамптън Корт. Шлюза на Тауър, където откарват предателите нощем — да. Но Хамптън Корт за коледното празненство? Не.

— Трябва да ви е било студено по време на пътуването — отбелязва той.

Поемам ръката му и тръгваме заедно по голямата пътека към гледащата към реката фасада на двореца, сякаш сме близки приятели.

— Студът не ми пречи — казвам аз.

— Кралица Катрин ви очаква в покоите си.

— Нейно величество е великодушна — казвам аз. Ето: думите са изречени. Нарекох най-глупавата от придворните си дами „Нейно величество“, сякаш е някаква богиня, и то пред чичо й.

— Кралицата е нетърпелива да ви види — казва той. — Липсвахте на всички ни.

Усмихвам се и свеждам очи. Това не е от скромност: правя го, за да се сдържа да не се изсмея на глас. Толкова много липсвах на този човек, та той събираше доказателства, че с магия съм лишила краля от мъжественост — обвинение, което можеше да ме отведе на ешафода, преди някой да успее да ме спаси.

Вдигам поглед.

— Много съм ви благодарна за приятелството — казвам сухо.

Влизаме през градинската врата, между нея и покоите на кралицата се шляят безцелно половин дузина пажове и млади лордове, които някога бяха в моето домакинство, чакат да ми се поклонят и да ме поздравят. По-трогната съм, отколкото се осмелявам да покажа, но когато един млад паж се втурва към мен, коленичи и ми целува ръка, трябва да преглътна сълзите си и да не свеждам глава. Бях тяхна господарка толкова кратко време, само шест месеца, и за мен е трогателно, като си помисля, че все още ги е грижа за мен, макар че друго момиче живее в покоите ми и се възползва от техните услуги.

Херцогът прави гримаса, но не казва нищо. Прекалено предпазлива съм, за да коментирам, затова двамата се държим така, сякаш всички хора на стълбите и в коридорите и изречените шепнешком благословии са нещо съвсем нормално. Той тръгва пред мен към покоите на кралицата и войниците пред двойните врати ги разтварят със замах, когато той им кимва, и изревават: „Нейна светлост, херцогинята на Клев“, и аз влизам.

Тронът е празен. Това е първото ми смущаващо впечатление и за един безумен миг почти си помислям, че всичко е било шега, една от прочутите английски шеги, и херцогът всеки момент ще се обърне към мен и ще каже: „Разбира се, че вие сте кралицата, заемете отново мястото си!“ и всички ще се засмеем, и всичко ще си бъде пак както преди.

Но после виждам, че тронът е празен, защото кралицата е на пода, заиграла се с кълбо прежда и едно котенце, а дамите й се изправят на крака, изпълнени с достойнство, и се покланят, като много внимават поклонът да е точно толкова дълбок, колкото се полага на кралска особа, но маловажна кралска особа, и най-сетне това дете Кити Хауърд вдига поглед, вижда ме, изпищява: „Ваша светлост!“ и се втурва към мен.

Един поглед от страна на чичо й ми подсказва колко нежелан ще бъде всеки знак на близост или привързаност. Снишавам се в толкова дълбок реверанс, колкото бих направила пред самия крал.

— Кралица Катрин — изричам твърдо.

Тонът ми я усмирява, а реверансът ми й напомня, че трябва да изиграем тази сцена пред много шпиони, и тя се заковава на място в своя бяг и колебливо прави лек реверанс.

— Херцогиньо — изрича тя немощно.

Изправям се. Толкова ми се иска да й кажа, че всичко е наред, че можем отново да си бъдем както преди, нещо като сестри, нещо като приятелки, но трябва да изчакаме, докато вратата на стаята се затвори. Трябва да е тайно.

— Поканата ви е чест за мен, ваша светлост — казвам тържествено. — И съм много щастлива да споделя коледното празненство с вас и вашия съпруг, негово величество краля, Бог да го благослови.

Тя се засмива леко и несигурно, а после, когато я поглеждам насърчително, хвърля поглед на чичо си и отвръща:

— Възхитени сме да ви приемем в нашия двор. Моят съпруг кралят ви прегръща като своя сестра, а също и аз.

После тя пристъпва към мен, както явно са й казали да направи, само че това й е изхвръкнало от главата в мига, в който ме е видяла, и ми поднася за целувка царствената си буза.

Херцогът наблюдава това и оповестява:

— Негово величество кралят ми съобщава, че тази вечер ще вечеря тук с вас, двете дами.

— Тогава трябва да го посрещнем добре — казва Катрин. Тя се обръща към лейди Рочфорд и казва: — Херцогинята и аз ще седнем в личния ми кабинет, докато подготвят стаята за вечеря. Ще отидем сами — и после плавно се отправя към моя — всъщност своя — личен кабинет, сякаш й е принадлежал цял живот, и аз откривам, че я следвам по петите.

Щом вратата се затваря зад гърба ни, тя се устремява към мен.

— Мисля, че всичко беше както трябва, нали? — настойчиво пита тя. — Реверансът ви беше прекрасен, благодаря ви.

Усмихвам се.

— Мисля, че всичко беше както трябва.

— Седнете, седнете — подканва ме настоятелно тя. — Можете да седнете в стола си, ще се почувствате по-удобно.

Поколебавам се.

— Не — казвам. — Така не е правилно. Вие седнете в стола, а аз ще седна до вас. В случай че някой влезе.

— И какво, ако влезе?

— Винаги ще ни наблюдават — казвам, търсейки подходящите думи. — Вие винаги ще бъдете наблюдавана. Трябва да внимавате. През цялото време.

Тя клати глава:

— Вие не знаете как се държи той с мен — убеждава ме тя. — Никога не сте го виждали такъв. Мога да поискам всичко. Мога да получа всичко, което пожелая. Всичко на света, което може да ми хрумне да поискам и да получа. Готов е да ми позволи всичко, би ми простил всичко.

— Хубаво — казвам аз и й се усмихвам.

Но дребното й личице не сияе така, както когато си играеше с котенцето.

— Знам, че е хубаво — казва тя колебливо. — Би трябвало да съм най-щастливата жена на света. Като Джейн Сиймор, нали знаете? Нейният девиз беше: „Най-щастливата“.

— Ще трябва да свикнете с живота си като съпруга и кралица на Англия — казвам твърдо. Наистина не искам да слушам жалбите на Катрин Хауърд.

— Ще свикна — казва тя искрено и сериозно. Тя е такова дете, все още се опитва да угоди на всеки, който я упрекне. — Наистина се опитвам, ваша св… — тоест, Ана.