Филипа Грегъри
Наследството на Болейн (5)

Ана, град Клев, ноември 1539

Успях! Аз съм избраната! Аз ще бъда кралица на Англия. Измъкнах се от стягащите ме окови като свободен сокол и ще отлетя. Амелия е притиснала кърпичката си към очите, защото има настинка и се опитва да си дава вид, че плаче при новината за заминаването ми. Тя е лъжкиня. Изобщо няма да й бъде мъчно да ме види как си тръгвам. Далеч по-добре ще й бъде да води живот на единствената останала херцогиня в Клев, отколкото този на моя по-малка сестра. А когато аз сключа брак — и какъв брак само! — шансовете й за добър брачен съюз ще бъдат много по-добри. Майка ми също не изглежда щастлива, но нейната тревога е истинска. От месеци е напрегната. Иска ми се да можех да мисля, че страда, защото ще ме изгуби, но не е така. Поболяла се е от тревога при мисълта колко ще струват на братовата ми хазна това пътуване и дрехите ми за сватбата. Тя е както икономка, така и ковчежник на брат ми. Дори при положение, че Англия се отказва от искането за зестра, тази женитба струва на страната много повече, отколкото майка ми е склонна да плати.

— Дори ако тръбачите излязат безплатно, ще трябва да бъдат нахранени — казва тя раздразнено, сякаш тръбачите са някаква екзотична и скъпа глезотия, за която аз в суетата си съм настояла, а не дадени ми назаем от сестра ми Сибила, която искрено ми написа, че няма да е от полза за нея в Саксония, ако аз потегля към един от най-великите крале в Европа в нещо, което не е много по-различно от обикновена каруца, съпроводена от няколко стражи.

Брат ми не казва почти нищо. Това е огромен триумф за него и голяма стъпка към издигането на неговото херцогство нагоре в света. Той е в съюз с други протестантски принцове и херцози в Германия и те се надяват, че този брак ще подтикне Англия да се присъедини към техния съюз. Ако всички протестантски сили в Европа се обединят, те биха могли да нападнат Франция или земите на Хабсбургите и да разпространят словото на реформацията. Могат да стигнат чак до самия Рим, могат да ограничат властта на папата в собствения му град. Кой знае каква Божия слава може да ни споходи само ако успея да стана добра съпруга на един съпруг, който не е оставал доволен никога преди?

— Трябва да изпълняваш дълга си към Бог, като служиш на съпруга си — казва ми надуто брат ми.

Изчаквам да разбера какво точно иска да каже с това.

— Той приема религията на своите съпруги — казва брат ми. — Когато беше женен за испанска принцеса, сам папата го назова Защитник на вярата. Когато се ожени за лейди Ана Болейн, тя го отведе от суеверието към светлината на реформата. С кралица Джейн отново стана католик и ако тя не беше починала, той със сигурност щеше да се помири с папата. Сега, макар да не е приятел на папата, неговата страна е почти католическа. Би могъл отново да приеме римокатолицизма във всеки момент. Но ако ти го напътстваш, каквото е задължението ти, той ще се обяви за протестантски крал и водач и ще се съюзи с нас.

— Ще опитам най-доброто, на което съм способна — казвам несигурно. — Но аз съм само на двайсет и четири години. Той е мъж на четиридесет и осем и е крал още откакто беше млад. Може и да не ме послуша.

— Знам, че ще изпълниш дълга си — опитва се брат ми да убеди сам себе си, но докато наближава време да замина, той се изпълва с все по-големи съмнения.

— Едва ли се боите за безопасността й? — чувам да му прошепва майка ми, докато вечерта той седи над виното си и се взира в огъня, сякаш иска да прозре бъдещето без мен.

— Ако се държи добре, би трябвало да е в безопасност. Но Бог е свидетел, че той е крал, който е свикнал да прави в собствените си земи всичко, което поиска.

— Имате предвид, със съпругите си? — пита тя шепнешком.

Той неловко свива рамене.

— Тя никога не би му дала повод да се усъмни в нея.

— Трябва да бъде предупредена. Той ще има власт над живота и над смъртта й. Ще може да й причини каквото си пожелае. Ще я контролира изцяло.

Скрита съм в сенките в дъното на стаята и тази издайническа реплика на брат ми ме кара да се усмихна. От тази единствена фраза, най-сетне разбирам какво го е измъчвало през всички тези месеци. Ще му липсвам. Ще му липсвам, както на един господар му липсва някое лениво куче, след като го е удавил в пристъп на гняв. Той е толкова свикнал да ме тормози, да ме изкарва виновна за нещо и да ме измъчва по десетки дребни обикновени начини, че сега, когато си мисли, че друг мъж ще има властта да ми нарежда, тази мисъл го влудява. Ако някога ме беше обичал, щях да нарека това ревност и тя щеше да е лесно разбираема. Но това, което той изпитва към мен, не е обич. По-скоро е като постоянна омраза, която дотолкова се е превърнала в навик за него, че да ме отстрани, както се отстранява болен зъб, няма да бъде облекчение за него.

— Поне в Англия ще имаме полза от нея — казва той злобно. — Тук е повече от безполезна. Тя трябва да го насочи към реформираната религия. Трябва да го накара да се обяви за лютеран. Стига да не провали всичко.

— Как би могла да го провали? — отвръща майка ми. — Трябва само да роди дете от него. За това не се иска голямо умение. Тя е в добро здраве, месечните й течения са редовни и на двайсет и четири е на подходяща възраст за раждане на деца. — Тя се замисля за миг. — Той би трябвало да я пожелае — заявява безпристрастно тя. — Тя е с хубаво телосложение и има хубава осанка. Аз съм се погрижила за това. Той е мъж, който се поддава на похотта и се влюбва от пръв поглед. Вероятно отначало ще изпита от нея огромно плътско удоволствие, та дори и да е само защото е нова за него и е девица.

Брат ми скача от стола си:

— Позор! — възкликва той, бузите му горят не само от топлината на огъня. Всички млъкват, когато го чуват да повишава глас, после бързо извръщат очи, като се опитват да не зяпат. Тихо се надигам от столчето си и отивам в самото дъно на стаята. Ако гневът му се надига, по-добре да се измъквам.

— Синко, нищо лошо не исках да кажа — казва майка ни, бързайки да го усмири. — Само исках да кажа, че вероятно тя ще изпълни дълга си и ще го задоволи…

— Не мога да понеса мисълта тя да… — той млъква на средата на изречението. — Не мога да го преглътна! Тя не трябва да го преследва! — изсъсква той. — Трябва да й кажеш. Тя не трябва да прави нищо, неподобаващо на една девица. Не трябва да прави нищо покварено. Трябва да я предупредите, че тя трябва да бъде преди всичко моя сестра, ваша дъщеря, и едва след това съпруга. Трябва да се държи студено, с достойнство. Не бива да бъде неговата блудница, не бива да играе ролята на някаква безсрамна, алчна…

— Не, не — меко казва майка ми. — Не, разбира се, че не. Тя не е такава, Уилям, милорд, скъпи синко. Вие знаете, че тя е изключително строго възпитана, в страх от Бога и в уважение към по-високопоставените от нея.

— Е, кажете й го отново — изкрещява той. Нищо не може да го укроти: по-добре да се махам. Би излязъл извън себе си от гняв, ако знаеше, че съм го видяла такъв. Слагам ръка зад гърба си и усещам успокояващата топлина на плътния гоблен, който покрива задната стена. Промъквам се покрай него, тъмната ми рокля е почти незабележима в сенките на стаята.

— Видях я, когато онзи художник беше тук — казва той с гъгнив глас. — Перчеше се суетно, излагаше се на показ. Пристегната… със здраво пристегнати… връзки на корсажа. Гърдите й… на показ… опитваше се да изглежда съблазнителна. Тя е способна да извърши грях, майко. Склонна е да проявява… Склонна е към… Нравът й по природа е изпълнен с… — Той не може да изрече думата.

— Не, не — казва внимателно майка ми. — Тя иска единствено да бъде чест за нас.

— … Похот.

Думата е изгубила гневното си звучене, тя пада в тишината на стаята, сякаш може да се отнася за всеки, сякаш може да се отнася за брат ми, а не за мен.

Вече съм на прага, ръката ми леко повдига резето, пръстът на другата ми ръка заглушава изщракването му. Три придворни небрежно се изправят и застават пред мен, за да прикрият оттеглянето ми от двамата до огнището. Вратата се люшва на смазаните си панти и се отваря безшумно. От студеното течение свещите край огнището се олюляват, но брат ми и майка ми се гледат един друг, зашеметени от ужаса на онази дума, и не се обръщат.

— Сигурен ли сте? — чувам я да го пита.

Затварям вратата, преди да чуя отговора му, и бързо и тихо отивам до нашата стая, където момичетата седят будни до огнището заедно със сестра ми и играят карти. Помитат ги бързо от масата, когато отварям рязко вратата и влизам с отсечени крачки вътре, а после, когато виждат, че съм аз, те се засмиват от облекчение, че не са били заловени да играят комар: забранено удоволствие за старите моми в земите на брат ми.

— Лягам си, имам главоболие, не искам да ме безпокоят — заявявам рязко.

Амелия кимва.

— Можеш да опиташ — казва тя многозначително. — Какво си направила сега?

— Нищо — казвам. — Както винаги, нищо.

Минавам бързо през помещението, влизам в личната ни стая, мятам дрехите си в раклата при краката на леглото и скачам в него по долна риза, като издърпвам завесите около леглото и придърпвам нагоре завивките. Потрепервам от студа на чаршафите и чакам заповедта, която знам, че ще дойде.

Само след няколко минути Амелия отваря вратата.

— Трябва да отидеш в покоите на майка ни — казва тя тържествуващо.

— Кажи й, че съм болна. Трябваше да кажеш, че съм си легнала.

— Казах й. Тя каза, че трябва да станеш, да си сложиш някоя наметка и да отидеш. Какво си направила сега?

Намръщвам се на светналото й лице.

— Нищо. — Неохотно се надигам от леглото. — Нищо. Както винаги, не съм направила нищо. — Дръпвам наметалото си от куката зад вратата и завързвам панделките от брадичката до коленете си.

— Да не си му отвърнала дръзко? — настоява ликуващо Амелия. — Защо винаги спориш с него?

Излизам, без да отговоря, минавам през притихналата стая и слизам по стълбите до покоите на майка ми в същата кула, на етажа под нас.

На пръв поглед изглежда, че е сама, но после виждам полузатворената врата към личния й кабинет и не е нужно да го чувам, нито да го виждам. Просто знам, че той е там и наблюдава.

Отначало тя е с гръб към мен, а когато се обръща, виждам, че държи брезовата пръчка в ръката си, а лицето й е сурово.

— Нищо не съм направила — казвам веднага.

Тя въздъхва раздразнено:

— Дете, това ли е благовъзпитаният начин да се влезе в едно помещение?

Свеждам глава:

— Почитаема майко — изричам тихо.

— Недоволна съм от вас — казва тя.

Вдигам очи.

— Съжалявам за това. С какво съм се провинила?

— Вие сте призвана за свещен дълг, трябва да отведете своя съпруг в лоното на реформираната църква.

Кимвам.

— Призвана сте да заемете положение, което изисква голяма почтеност и достойнство, и трябва да си изградите поведение, с което да го заслужите.

Неоспоримо. Отново свеждам глава.

— Вие имате непокорен дух — продължава тя.

Наистина вярно.

— Липсват ви подобаващите качества, нужни за една жена: покорство, послушание, любов към дълга.

Отново вярно.

— И се боя, че имате в себе си покварена жилка — казва тя, много тихо.

— Майко, не и това — казвам толкова тихо, колкото нея. — Това не е вярно.

— Притежавате я. Кралят на Англия няма да търпи покварена съпруга. Кралицата на Англия трябва да бъде жена с напълно неопетнен нрав. Трябва да бъде безукорна.

— Почитаема майко, аз…

— Помислете за това, Ана! — възкликва тя, и поне веднъж долавям истинска нотка на искреност в гласа й. — Помислете за това! Той нареди да екзекутират лейди Ана Болейн за изневяра, обвинявайки я, че е прегрешила с половината двор, като сред любовниците й е бил и родният й брат. Той я направи кралица, а после отново я принизи, без каквато и да е причина или доказателства освен собствената си воля. Той я обвини в кръвосмешение, магьосничество, най-ужасни престъпления. Той е човек, който ужасно се бои за репутацията си, бои се безумно за нея. Следващата кралица на Англия не трябва никога да дава повод за съмнения. Не можем да гарантираме безопасността ви, ако бъде изречена макар и само една дума срещу вас!

— Милейди…

— Целуни пръчката — казва тя, преди да успея да възразя.

Докосвам с устни пръчката, когато тя ми я протяга. Зад вратата на личния й кабинет го чувам да въздиша едва доловимо.

— Хвани се за седалката на стола — заповядва тя.

Навеждам се и хващам здраво двата края на стола.

Деликатно, като дама, която вдига паднала кърпичка, тя подхваща крайчеца на пелерината ми и го повдига над хълбоците ми, а след това повдига нощната ми риза. Задникът ми е гол: ако брат ми реши да погледне през полуотворената врата, може да ме види, изложена на показ като момиче в някой вертеп. Пръчката изсвистява във въздуха, а после идва внезапното болезнено шибване по бедрата ми. Изпищявам, а после прехапвам устна. Отчаяно искам да разбера колко удара ще трябва да изтърпя. Стисвам зъби и чакам следващия. Пръчката изсъсква във въздуха, а после идва режещата болка като рана от сабя, нанесена в безчестен дуел. Два. Звукът на следващия идва твърде бързо, за да мога да се подготвя, и аз отново изпищявам, сълзите внезапно избиват в очите ми, горещи и бързи като кръв.

— Изправи се, Ана — казва тя хладно и смъква надолу ризата и пелерината ми.

Сълзите се леят като порой по лицето ми, чувам се как хълцам като дете.

— Иди в стаята си и чети Библията — казва тя. — Помисли си най-вече за кралското си призвание. Ти трябва да си като жената на Цезар, Ана. Жената на Цезар^[1].

Трябва да й направя реверанс. Мъчителното движение предизвиква нова вълна на болка и аз изхленчвам като бито кученце. Отивам до вратата и я отварям. Вятърът избива дръжката на вратата от ръката ми и, блъсната от силния порив, вътрешната врата към личния й кабинет неочаквано се разтваря широко. В сянката стои брат ми, лицето му е така изопнато и напрегнато, сякаш той е бил подложен на ударите на брезовата пръчка, устните му са здраво стиснати, сякаш за да се сдържи да не извика. За един ужасен миг очите ни се срещат и когато ме поглежда, на лицето му е изписана отчаяна нужда. Свеждам очи. Извръщам се от него, сякаш не съм го видяла, сякаш съм сляпа за него. Каквото и да иска от мен, знам, че не искам да го чуя. Излизам тромаво от стаята, ризата ми залепва към кръвта по задната част на бедрата ми. Отчаяно искам да се махна от тях двамата.