Стивън Бакстър
Война на световете (99) (Изтреблението)

Послепис и благодарности

Като авторитетно и достъпно издание на романа на Уелс препоръчвам изданието на „Пингуин Класикс“ (2005) под редакцията на Патрик Париндър. Номерата на страниците, посочени тук, са взети от въпросното издание, за правописа на имената и за други детайли от езиково естество също съм разчитал на него. Ползвах също литературната критика на Дейвид Хюз и Хари Гедулд (1993) и на Леон Стоувър (2001). Черпил съм от десетилетни проучвания върху творчеството на Уелс, като се започне с основополагащия труд на Бърнард Бергонци „Ранният Х. Дж. Уелс“ (1961) и се мине през „Сенки от бъдещето“ на Патрик Париндър (1995) и „Ранната проза на Х. Дж. Уелс“ на Стивън Маклийн (2009). Колкото до биографиите на самия Уелс, препоръчвам достъпния труд на Майкъл Фут „Х. Дж. — Историята на г-н Уелс“ (1995). В добавка, докато пишех тази книга, присъствах на три вдъхновяващи семинара на Обществото на Уелс на теми: „Уелс и Първата световна война“ в университета в Даръм през септември 2014-а, „Уелс и Форд Мадокс Форд“ в Кингс Колидж, Лондон, септември 2015-а, и една международна конференция в Уокинг през юли 2016-а.

Що се отнася до самата „Война на световете“, наскоро излезе „биография на книгата“ от Питър Бек със заглавие „Война на световете — от Х. Дж. Уелс до Орсън Уелс, Джеф Уейн, Стивън Спилбърг и отвъд“ (2016) и аз съм дълбоко благодарен на професор Бек за подробния прочит на текста. „Приказка за следващата велика война“ (1995) на И. Ф. Кларк е чудесна антология и анализ на романите за предстояща война, оказали влияние върху книгата на Уелс. Относно любовта на Уелс към Лондон вижте „Моят личен град — фантастичният Лондон на Х. Дж. Уелс“ от Х. Елбер-Авирам в „Уелсианецът“ №38, 2015. (В нашата реалност римският амфитеатър в Лондон е открит едва през осемдесетте години на двайсети век.) Есето на Патрик Париндър „Доколко можем да вярваме на разказвача във «Война на световете»?“ („Фаундейшън“ №77, 1999) ме насърчи да се вгледам в този сложен герой. Вижте също „Ничия земя“ на Ерик Дж. Лийд (1979) относно посттравматичния шок.

Отличен анализ на вътрешната хронология, бойните действия и стратегия в книгата на Уелс може да бъде намерен в три статии на Томас Гангейл и Мерилин Дъдли-Раули в „Уелсианецът“, списанието на Обществото на Уелс (№29, 2006; №30, 2007; №31, 2008). За целите на своята книга аз приех дата през юни 1907-а за първото марсианско нашествие. Гангейл и Дъдли-Раули показват, че тази дата е най-добрата, предвид астрономическите податки, дадени от Уелс, но истината е, че оригиналният текст е неясен по този въпрос и редакторите на двете критически работи, цитирани по-горе, стигат до различни заключения.

Относно часовото време — преместването на часовника с един час напред през лятото е въведено през 1916-а в Германия като мярка за пестене на гориво през Първата световна война и тази практика скоро се разпространила в Британия и други части на света. В този роман, където Първата световна не се е водила по познатия ни от историята начин, аз приех, че преместването на часовника не се е случило, затова посочените в книгата часове са според Гринуичкия меридиан (точно като в книгата на Уелс, където събитията предхождат въвеждането на лятното часово време), а времето в други части на света е съобразено с тази часова зона.

Научният консенсус от края на деветнайсети век относно еволюцията на Слънчевата система е в основата на „Война на световете“ и продължението на романа се развива в свят, където тези теории остават валидни, най-вече „небуларната хипотеза“ за формирането на Слънчевата система, за която споменава Уелс (с. 7), така, както е развита от Кант (1724–1804) и Лаплас (1749–1827). В действителност Максуел (1831–1879) повдига унищожителни възражения срещу тази теория, базирани върху дистрибуцията на ъгловия момент между слънцето и планетите.

Междувременно, идеята, че слънцето изстива, е била застъпвана от лорд Келвин (1824–1907), да речем. Колкото до самите планети, оставих Марс такъв, какъвто го е описал Уелс в книгата си и какъвто са си го представяли Лоуъл и други, например в книгите на Лоуъл „Марс“ (1895) и „Марс и неговите канали“ (1906). (В действителност астрономът Джовани Скиапарели, върху чиито грешно интерпретирани наблюдения стъпва теорията за каналите на Марс, умира през 1910-а.) „Географии на Марс“ от К. Мария Д. Лейн (2011) се оказа полезно четиво за културния фон и влиянието на марсианските хипотези, изказани от Лоуъл. „Подгизналата“ Венера е същата, каквато Сванте Архениус описва в „Съдбата на звездите“ (1918). След двайсетте години на двайсети век спектроскопски и други данни хвърлят сянка на съмнение върху идеята, че тези светове наподобяват Земята, а космическите сонди след шейсетте години доказват неоспоримо, че въпросните планети са крайно негостоприемни.

Що се отнася до самите марсианци, в описанието им се водих от идеите, залегнали в едно ранно есе на Уелс „Човекът от милионната година“ („Пал Мал Газет“, ноември 1893), за което разказвачът споменава във „Война на световете“ (с. 151). Позволих си да приема, че топлинният лъч на марсианците е инфрачервен лазер, захранван, както и другите марсиански машини, от компактен енергиен източник на принципа на ядрения разпад. В действителност разработките върху подобни компресионни генератори, които в книгата аз свързвам с Едисон, започват чак през петдесетте години в СССР и САЩ във връзка с проучването на ядрената енергия. Признателен съм на Мартин Фог от Британското междупланетно дружество, автор на „Тераформиране — как се променят планети“ (1995), за интересната дискусия относно марсианското тераформиране на Земята.

В някакъв смисъл романът на Уелс (както и моето продължение) представлява алтернативна история, кръстопът, ознаменуван от мистериозната светлинка, забелязана на повърхността на Марс през 1894-та и изтълкувана като изстрел с гигантско оръдие… Въпреки това аз използвах голям брой източници, засягащи истинската история от онзи период, включително „Книга за Първата световна война на Имперския военен музей“ на Малкълм Браун (1991), „1913“ на Чарлз Емерсън (2013), „Войната на света“ на Найъл Фъргюсън (2006), „1914 — Добрата битка“ на Алън Малинсън (2013), „Падението на Стоманите“ на Юджийн Роугън (2013), „Армиите на света“ на Дейвид Удуърд (1978) и „Цепелинови нощи“ на Джери Уайт (2014) за Лондон по време на войната. За жените във войната — „Войната на домашния фронт“ от Кейт Ади (2013); за въздушната война — „Цепелини над Англия“ от Кенет Пулман (1960); за морските сражения — „Британските дреднаути срещу германските дреднаути“ от Марк Стил (2010); за танковете — „Дяволските колесници“ на Джон Гланфийлд (2001) и „Британският Мк1, 1916“ на Дейвид Флечър (2004). (Ландшип „Боадицея“ е базиран на дизайна на Хедърингтън от 1915-а.) Книгата на Джеймс П. Дафи „Мишена: Америка“ (2004) обобщава правителствените планове на кайзера за нападение над САЩ. Два алтернативни завършека на Първата световна война могат да се намерят в есето на Найъл Фъргюсън „Европейският съюз на кайзера“ в неговата „Виртуална история“ (1997) и „Ерцхерцог Франц Фердинанд живее“ на Ричард Нед Лебоу (2014). В действителност лайнерът „Лузитания“ е потопен от германско торпедо на седми май 1915-а.

Благодарен съм на добрите ни приятели господин и госпожа Дж. Д. Оливър от Уйатлийф за помощта им в проучването на Чилтърнския район; полезно четиво в тази връзка се оказа „Чилтърнските стръмнини“ на Лесли Хепъл и Алисън Догет (1992). За описанието на Съветска Арктика разчитах на „Червена Арктика“ от Джон Макенън (1998).

Оригиналната „война на световете“ на Уелс се развива в Югоизточна Англия. Ала марсианците дойдоха най-напред в Ню Йорк още през 1897-а в силно адаптираната поредица по романа на Уелс, публикувана в „Ню Йорк Ивнинг Джърнал“, и пак там излезе първото продължение на романа — „Едисон завладява Марс“ от Гарет П. Сервис (12 януари — 10 февруари, 1898). Едисониадата на Хари Кейн, спомената в моята книга, е дружеско намигване в тази връзка. „Глобална поща“, редактирана от Кевин Дж. Андерсън (1996), е антология от разкази, съдържащи провокативни идеи. Грегъри Бенфорд и Дейвид Брин изказват хипотезата, че топлинният лъч е лазер; Барбара Хамбли изтъква колко лесно се елиминира черният пушек с вода; Дейвид Улвъртън пише, че марсианците биха се чувствали чудесно в Арктика. Собственият ми преглед на по-ранните продължения на романа на Уелс може да бъде прочетен в „Уелсианецът“, №32, 2009, с. 3–16.

Като цяло, тази интерпретация на великата книга на Уелс е изцяло моя и всички грешки и неточности тежат единствено на моята съвест.