Стивън Бакстър
Война на световете (52) (Изтреблението)

24.
Събуждане

Докато изплувах от мрака на безсъзнанието, точно както бях изплувала от мътната вода към светлината, светът около мен ми се стори нормален и познат.

Намирах се в стая с врата и прозорци. Лежах на легло, по покрива трополеше дъжд. Звук на гръмотевица долетя отдалече — не оръдия, нито детонациите на марсианско нашествие, а просто буря.

Но аз се вкопчих в съня, защото той ми спестяваше необходимостта да поема отговорност.

Когато се събудих отново, светлината бе по-силна, но по-мека. Още валеше дъжд, но гръмотевици не се чуваха, бурята беше отминала. Дадох си сметка, че съм облечена с чужда нощница, цялата в къдрички и воланчета, повече декоративна, отколкото удобна, а чаршафите миришеха на мухъл.

Обърнах се настрани и видях някого да седи до прозореца и да гледа навън.

— Верити?

Тя се обърна с усмивка.

— Събуди ли се? Сънят ти бе доста неспокоен, въртеше се и мърмореше нещо. Викаше някого. Бен, сякаш. Не исках да те будя. Не, не ставай.

Изправи се и тръгна към мен. Едната й ръка беше привързана към торса с импровизирана шина. Комплектът за първа помощ, който бе носила на колана си, сега лежеше разтворен на нощното шкафче сред разни потънали в прах боклуци — часовник, който най-вероятно бе спрял да измерва времето още през деветнайсети век, грозновати декоративни фигурки, избелели снимки в сребърна рамка.

Верити сложи ръка на челото ми, пъхна термометър в устата ми, измери ми пулса и ме преслуша с малък стетоскоп. После ми даде чаша с вода, която аз пресуших жадно.

— Спокойно, прясна е. Сложих кофи навън да ги напълни дъждът.

— Би трябвало аз да се грижа за теб, а не обратното. — Гърлото ме дереше, гласът ми излезе дрезгав, усещах и смътна болка в гърдите. — Счупена ли е ръката ти?

— Успях да си пукна кост, но ти едва не се удави. Ако не те беше спасил онзи цитереанец…

Спомените ме заляха изведнъж.

— Да. Той… мъж беше, нали?

— О, да.

— Цитереанец?

— Човек от Венера. Така ги наричат учените глави. Чувала съм го по Би Би Си, по безжичното радио.

— Стори ми се почти като ангел в онази мътилка. — Още един спомен изплува от мътилката в собствената ми глава. — Той носеше кръстче, Верити! Малко разпятие.

— Да — потвърди тя и се усмихна. — Това май е нещо като мода сред тях. Виновен е викарият от Абътсдейл. Те са земноводни създания, което е очевидно, де. Идеални са за работата на водни спасители, не мислиш ли? — Докосна наранената си ръка и примижа. — Е, наместването на счупени кости не им се удава толкова добре. Скелетните ни структури са различни, както и съставът на костите ни всъщност.

Беше права за това. Изследванията от 1907-а бяха показали, че костите на марсианските хуманоиди са съставени предимно от силиций, може би защото силицият е сред най-разпространените елементи на техния скалист и прашен свят. По-късните изследвания щяха да докажат, че в костната структура на цитереанците преобладават тежките форми на въглерода — дълги молекули, които придават на костите им известна еластичност. Не е най-добрият вариант, ако трябва да ходиш изправен при силна гравитация, но върши отлична работа, ако плуваш във водата като тюлен.

— Цитереанците си имат своя медицина, която е свързана с много близане, дъвкане и кални бани, но аз реших, че няма да свърши работа за счупената ми ръка. Затова предпочетох познатите техники, шина и обездвижване. Чарли ми помогна с шината.

— Чарли?

— Той те спаси, онзи с кръстчето на гърдите. Имам чувството, че е прекарал с хората повече време от другарите си.

— И защо „Чарли“?

Тя се ухили.

— Е, със сигурност си има свое име, на своя език. Аз го нарекох на Чарлс Даниелс, който обра всички медали в плувните дисциплини на Олимпиадата през четвърта година, помниш ли? Сигурно не. Игрите бяха в Сейнт Луис, ходих там с баща си и сестра си, нещо като лятна ваканция…

— И си накарала хуманоида да ти нагласи шината?

— Не беше лесно, признавам. Все едно си се оставил в ръцете на умен орангутан — повече сила, отколкото сръчност. Но той схвана идеята. По-умни са от човекоподобните маймуни, макар и не колкото хората.

— Не знам, Верити. Дали онези клоуни от странноприемницата биха се справили по-добре?

— И двамата са мъртви — простичко каза тя. — Експлозията… динамитът… помниш ли? Беше в безсъзнание повече от двайсет и четири часа.

Погледнах към сивкавото небе, което се виждаше през прозореца.

— Достатъчно дълго да се обърне времето. — Помнех, макар и неясно. Мозайката в главата ми беше разбъркана и поредицата от събития, каквато я описвам тук, още не се беше подредила. — Хора от Венера, значи!

Верити се усмихна.

— Да, страхотно, нали, въпреки неприятностите, които ни сполетяха. Искаш ли да ги видиш? — попита тя и стана от леглото ми. — Време е за късен обяд. Голям късмет извадихме с тази къща. Явно е била изоставена, когато реката се е разляла. Сега е на нещо като остров, ще видиш. В килерите има достатъчно консервирано месо, дъждовна вода за пиене, така че няма да умрем от глад и жажда. Напалих камината в дневната и затоплих вода, изпрах и дрехите ти, даже би трябвало да са изсъхнали вече… Да ти помогна ли да стигнеш до банята? Вече те почистих, разбира се. Я не се изчервявай! Все пак съм медицинска сестра… донякъде.

Заспивах и се будех.

По някое време реших, че съм се събудила напълно и взех да се тревожа за датата.

Така де, както неведнъж бяха изтъквали Уолтър и Ерик, следващото противостояние се падаше през това лято. Поредната вълна марсиански цилиндри сигурно вече летеше към Земята. Жизненоважно бе да приключа с мисията си, преди да са се приземили. Само че нямах представа коя дата сме, нито кога ще кацнат марсианците.

Станах от леглото и тръгнах да търся календар, макар коленете ми да се подгъваха. Календар не намерих, но открих един дневник и разлистих трескаво страниците му в опит да се ориентирам, без да обръщам внимание на дребния старчески почерк, отбелязал рождените дни на племенници и годишнините на разни мъртви роднини. Как би подходил Уолтър? Противостоянието, най-късото разстояние между двете планети, беше през юни, а кацанията, ако изобщо предстояха такива, би трябвало да се случат три седмици и един ден преди това, Но на коя точно дата се падаше противостоянието? Сякаш на десети юни, но не бях сигурна. И коя дата беше днес?… В стаята нямаше нищо, което да ми подскаже, нито безжично радио, нито нищо.

Прималя ми отново. Върнах се в леглото, твърдо решена да попитам Верити за датата, когато се събудя отново. Но забравих. Забравих.

Събуди ме нова тревога. Измъкнах се от леглото и прерових багажа си, накрая открих папката с рисунките на Уолтър на тоалетката. Освен здрава, кожената папка явно бе и непромокаема. Заспах отново.