Стивън Бакстър
Война на световете (30) (Изтреблението)

2.
Среща в Берлин

Чисто новата и построена от германците железопътна връзка от Париж до Берлин, от столицата на една завоювана нация до столицата на нейния завоевател, беше директна, макар и не особено бърза. Затова пътуването ми от шестстотин мили завърши чак на следващата сутрин и аз слязох от влака на новата и великолепна гара „Алфред фон Шлифен“ в западен Берлин, провокативно наречена на човека, отговорен за войната в Европа.

Взех такси до хотела. Таксито беше скрупульозно чисто, също като шосетата и улиците, по които минавахме. И докато таксиметровият шофьор в Париж беше размъкнат мъж с мека шапка и омачкано сако, който не ми спести похотливия си поглед, докато се качвах и слизах от колата, зад волана на берлинското такси седеше жена, млада, спретната, с грижливо прибрана коса под островърхото кепе. Каза няколко думи за времето и ме попита дали за пръв път съм в Берлин, всичко това на простичък и монотонен английски. Почти очаквах да се обърне назад и да ми предложи партия шах като фалшивия шахматен „автомат“, който бе обикалял кралските дворове на Европа повече от осемдесет години в края на осемнайсети и до средата на деветнайсети век, преди измамата да бъде разкрита.

Едва бях слязла от таксито пред хотела, когато ме пресрещна друг човек в униформа, толкова нетърпелив в желанието си да ми услужи, че едва не изтръгна раницата от ръцете ми. Бързо разбрах, че бе британският консул, който ми бе уредил хотелското настаняване и не се е скъпил — щях да отседна в „Адлон“ на престижния адрес „Унтер ден Линден“ №1, централния булевард в Берлин с романтичното име „Под липите“.

Бях се наспала сравнително добре във влака, затова се настаних набързо в стаята си, взех душ, преоблякох се и излязох от хотела. Знаех, че Уолтър ме чака, но изкушението на една бърза разходка по берлинските улици беше неустоимо.

Затова поех по „Унтер ден Линден“, влях се в навалицата на площад „Потсдам“, оттам продължих по улица „Лайпциг“ и дори хлътнах за кратко във „Вертхайм“, гигантския универсален магазин, който с лекота би побрал в себе си по-голямата част от Оксфорд стрийт, стига да нарежеш улицата и да подредиш парчетата на няколко ката. Беше петък, делничен ден, но магазинът беше пълен с хора, които обикаляха етажите, шумяха и харчеха щедро, обзети от някакво пролетно лекомислие. Униформи имаше навсякъде, от тези на портиерите и обслужващите асансьорите момчета във „Вертхайм“ до военните облекла на хора от всякакви нации, включително скучноватите куртки в цвят каки и плоските кепета на съвременния британски офицер, които изпъкваха със семплата си кройка сред ярките цветове и ъгловатите фуражки на военните от континента.

Имаше и обикновени войници, и дори тук, в богатото, модерно, електрифицирано сърце на Берлин, се виждаха немалко ранени, предимно мъже, но не само, всичките с чисти и спретнати униформи, но с превръзки на лицата или ръцете, някои в инвалидни колички, други с ампутирани крайници. Вървяха с високо вдигнати глави, както е типично за ветераните. Войната, започната от германците през четиринайсета година, още продължаваше въпреки присъствието на марсианците в непосредствена близост и се бе превърнала в гигантска месомелачка на изток с бавното и кърваво нашествие в земите на клатещата се Руска империя. Или така поне се говореше, защото малко проверени новини си пробиваха път до широката общественост. Ала липсващите очи и крайници на берлинските ветерани бяха като безмълвни репортажи от далечното бойно поле.

Малко преди обяд успях да се откъсна от тези интересни гледки и спрях друго такси, с което да се придвижа до срещата си с Уолтър.

Пътувахме на изток и историческата част на града — или каквото минава за такава в Берлин — скоро остана зад гърба ни. Навлязохме в по-нови квартали, предимно жилищни предградия, тук-там доминирани от големи фабрики. Видях железопътни линии и канали, всичко в прави линии. Имаше нещо марсианско в строгата подредба — нищо чудно, че Уолтър се беше озовал тук!

За моя изненада даденият ми от Уолтър адрес ме заведе не до някоя жилищна кооперация или къща, а до уличен ъгъл срещу някаква фабрика, гигантско здание с тухлени колони и остъклена фасада под извит покрив, пред което шепата дървета по тротоара и хората, които влизаха и излизаха през портите му, изглеждаха като джуджета.

Миниатюрен изглеждаше и мъжът, който седеше на пейка от другата страна на улицата, облечен с възголямо палто и вглъбен в скицника пред себе си. Това беше Уолтър, разбира се.

Платих на таксиметровия шофьор и тръгнах предпазливо към моя девер. Седнах на пейката и той се наклони леко към мен, но извън това с нищо не показа, че е забелязал присъствието ми. Продължи да дращи с черния въглен по скицника с едри, смели щрихи, но какво рисуваше, не можах да позная.

Накрая все пак затвори скицника и се обърна към мен.

Беше на петдесет и шест години. В някои отношения не се беше променил. Гъстата му коса все така беше разчорлена и стоманеносива — побелял бе за една нощ през Първата марсианска война. От брат му знаех, че преди това е била рижа, наследство от уелските им прадеди. А и този негов възголям череп с широко чело, надвиснало над сините очи. Носеше бели ръкавици, за да защити белязаните си ръце. Лицето му бе лишено от изражение, сигурно заради дебелия пласт медицинска помада. Когато ме погледна, очите му горяха напрегнато и тревожно, очи на преследвано животно.

— Джули. Благодаря ти, че измина целия този път. — Гласът му беше станал гъгнив от вдишания през войната пушек.

Докоснах леко наранената му ръка.

— Аз също се радвам да те видя, Уолтър. Макар че не знам какво…

Той ме прекъсна грубо:

— Трябва да отидеш в Англия. За да приведеш в действие плана ми. Тоест вътре в Кордона, в марсианската зона.

Затаих дъх. Такъв си беше Уолтър — или уклончив до нетърпимост, или директен като нож в корема.

— Всички знаят за това, разбира се. Ерик. Нагоре по веригата чак до Чърчил, така чух. И за моя изненада май смятат идеята за добра. — Измери ме с поглед. — Всичко това шокира ли те?

— Аз… не знам. Сигурно съм го очаквала на някакво ниво… Предупреждение от подсъзнанието, както вероятно би казал твоят приятел Фройд. Като се има предвид какъв труд са си направили… военното министерство не би ме настанило в хотел на „Унтер ден Линден“ за нищо, нали така?

Той се засмя.

— Сигурно си права. Но все пак не сме напълно лишени от право на избор. Като моя избор да се срещна с теб тук.

— На открито и пред някаква фабрика? Пак добре, че не вали — троснато отвърнах аз.

— За това не се бях сетил — каза той и отново ме измери с поглед. — Марсианците също не са очаквали дъжда, преди да дойдат през седма година, докато са чертали плановете си на своята обжарена планета. Ако никога не си виждал да вали дъжд, едва ли можеш да го предвидиш… а ако не бяха извадили късмет с времето, няколко превалявания можеха да неутрализират черния дим, преди някой да е пострадал. Аз… понякога си мисля, че самият аз съм наполовина марсианец.

— Глупости — твърдо възразих. — Твърде много време прекарваш сам. Или с пишман-психиатрите във Виена, което е почти толкова зле.

Той направи опит да се усмихне.

— Колкото до фабриката отсреща, тя произвежда турбини и е собственост на „Алгемайне Елекгрицитатс Гезелшафт“.

— АЕГ. Знам ги. Акциите им са популярни в Ню Йорк, особено след началото на Европейската война.

— Гледката е удивителна, нали? Целият този район, североизточните предградия. Фабрикщат, фабричният град. За мен това е черешката на тортата. Модернизъм, така го наричат. Каквото и да означава.

Станах и направих няколко крачки, за да огледам по-добре чудовищното здание.

— Достатъчно голямо е да приюти цепелин. Но да е модерно? Напомня ми за Рим. За някоя от големите им светски сгради — пазарите или обществените бани.

Той кимна.

— Интересно сравнение. Светско, а не религиозно… не като катедралите, строени от нашите предци. Това е духът на нашето време. Не знам дали е модерно, но със сигурност е ново. Което важи и за целия град, между другото. Само преди петдесетина години, има-няма две поколения, Берлин е бил просто столицата на Прусия, а сега е столицата на Mitteleuropa, Средна Европа. И като си говорим за столици, как е Париж?

Свих рамене.

— Нещастен. Хората си говорят под сурдинка за стачки, за ново поколение харизматични лидери, които да прогонят германците и да върнат на Франция националната й гордост… комунисти, предполагам.

Уолтър кимна.

— Понякога се чудя защо съвременните германци, същите, които са построили тази фабрика, още не са се надигнали срещу надутия си принц и неговия похотлив и подъл син, които се държат сякаш нацията не е мръднала от порядките на средновековна Прусия. Но дали марсианците възприемат когото и да било от нас като представител на цивилизована и одухотворена нация? Със сигурност си дават сметка за технологичните ни умения и каква опасност представляват те; дори през Първата война нанасяха удари по барутни складове и други подобни. Но дали не виждат нашите машини и градове като продукт на някакъв сляп рефлекс? Самите ние бихме изравнили мравуняк със земята, без да му мислим много и въпреки очевидната му структурна сложност. Възможно е марсианците изобщо да не възприемат това като война. Може би дори не разбират значението на тази дума. С помощта на новите високопланински телескопи астрономите ни наблюдават марсианците неотклонно, макар и при условия на пълна секретност, и виждат детайли, за които не сме и подозирали. Виждат планета, подчинена на глобален ред, чиито оскъдни ресурси се управляват от една единна цивилизация, намерила най-великото си изражение в геометричната система от канали. Уолъс изтъква, че недостигът на вода би трябвало по-скоро да разделя нациите, а не да ги подтиква към глобализация, и се аргументира с британския пример в Индия, където контролът над водните запаси, изцяло в ръцете на елита, доведе до бетониране на социалното неравенство. Според мен конфликтите от подобно естество, всяка война впрочем, са останали в далечното минало на Марс, в геологичното му минало! Моята хипотеза гласи, че в първата вълна, онази от седма година, изобщо не са участвали воини. Били са изследователи, може би дори фермери. Дошли са да колонизират един див свят, населен с безсловесни твари, а оръжията им всъщност са били фермерски инструменти. Някои изтъкват контрааргумента, че марсианците, за разлика от нас, не са обновили технологията си през промеждутъка от тринайсет години. Но в това няма нищо изненадващо, защото обществото им е на милион години и устройства като топлинния лъч отдавна са били усъвършенствани в максималната възможна степен. Адаптирали са технологията си към земните условия, да, като с летящата машина… Колкото до стратегията им обаче… там е трябвало да очакваме развитие. И както видяхме, в стратегията им наистина са внесени промени, за изненада на надутите пауни, които ни управляват. Онази глупост за прозореца от деветнайсет часа! Колко хора платиха с живота си заради самодоволството на малоумните ни управници? — Вдигна поглед към ясното небе. — А сега планетите отново се подреждат в противостояние. Дават на марсианците нов шанс да прекосят космическото пространство.

— Хм. И каква е голямата ти идея, Уолтър? Какво трябва да свърша в Англия?

— Нещо съвсем просто. Да говориш с марсианците. Трябва да преговаряме с тях. Това е единственият начин.

Това ме свари неподготвена.

— Как? И защо смяташ, че ще ме чуят?

— Как ли? Ами, със символи, разбира се.

И продължи нататък, преди да го попитам каквото и да било във връзка с този важен детайл!

— Колкото до въпроса „защо“… може да се окаже, че са готови да слушат. Защо според теб марсианците изобщо дойдоха тук? Разрушенията, които нанесоха в Англия, макар и ужасни, не бяха самоцелни, а по-скоро случайни, резултат от желанието им да се „окопаят“, да подсигурят позициите си. И след двегодишна окупация те вече са научили много за земята ни и за нас. Без съмнение, именно за това са дошли. Достатъчно е да зърнеш как летящата им машина прелита над градове и поля и оглежда всичко като гигантско око…

— Разузнавачи — вметнах, досетила се накъде бие.

— Да. Събират информация, която да послужи на бъдещите далеч по-мащабни завоевания. Та, тези сегашните, изпратени тук да ни наблюдават и най-вероятно специално обучени за тази цел, може би биха били склонни да ни чуят… или поне да приемат, че сме способни на общуване.

Отвори скицника си и се върна към рисунката. Сигурно е нещо като рефлекс, помислих си, почти все едно бе забравил за присъствието ми. Решила бях, че скицира фабриката, но сега виждах, че просто запълва страниците с абстрактни символи — правилни кръгове, обграждащи спирални мотиви.

— Значи, идеята ти е да си говорим с тях? — попитах в проточилата се пауза. — Но как ще обясниш онази първа нощ през 1907-а, когато се приземиха на Хорселската мера… Та ти си бил там, Уолтър, когато кралският астроном с бялото знаме…

— Да, бях там заедно с бедния Огилви. За награда ги изпепелиха с топлинен лъч. Но това още не значи, че не си струва да опитаме отново. Е, признавам, че идеята за междупланетна комуникация силно импонира на утописта в мен. От известно време следя писанията на онзи тип Уендиги, който призовава да бъдат изпратени безжични сигнали до Марс с предложение за мирни преговори. Чърчил одобрява моя план, между другото, кореспонденцията ми минава през него. Но пък той винаги е имал поглед върху голямата картина. Смята, че ако не друго, бихме могли да спечелим време. Както някой хитър предводител на инките би могъл да въвлече конквистадорите в дълги преговори, докато не назрее моментът да се срежат няколко гърла, да се откраднат коне, пушки и кораби, и войната да се пренесе обратно в Испания.

Потърках лице.

— Като се има предвид какво е сполетяло инките, подобна стратегия едва ли би влошила нещата. Но защо аз, Уолтър? Какво общо имам аз?

— Логично е. Следвай нишката на разсъжденията ми. Приемаме, че трябва да осъществим диалог с марсианците по един или друг начин. Според Ерик и другите има само един човек, дълбоко в Кордона, който вече е осъществил мирен контакт със завоевателите… или поне контакт, който не го е убил.

Смръщих вежди.

— Виж ти. И за кого става въпрос?

— Кук. Албърт Кук.

— Артилеристът? Ама той е… — махнах с ръка — пълно куку.

— Това няма значение — сериозно заяви Уолтър. — Важното е, че според разузнавателната информация Кук действително е успял да установи нещо като контакт с марсианските окупатори. Забележително! Но как поддържа този контакт и с каква цел, Ерик Идън не иска да ми каже, а може би и не знае. Кук действа на своя глава, без да се консултира с военните — сърдит им е, защото са пренебрегнали теориите му след Първата война по въпроса, как трябвало да се подготвим за следващ сблъсък с марсианците. Не, при него трябва да отиде цивилен, някой оцелял от Първата война, с когото той да се почувства близък. Ти си логичният избор, Джули. Така де, „госпожица Елфинстоун“ е един от малцината герои, които назовавам по име в книгата си, същата книга, която направи и Албърт известен.

— И това те кара да смяташ, че ще ми се довери? Съмнявам се. Пък и защо не отидеш ти, Уолтър?

— Боя се, че ще събудя подозрителността му. Според него в книгата съм го осмял, подиграл съм се на теориите му. Не съм имал такова намерение, между другото. Освен това… — Той вдигна ръката си да ми покаже. Тя трепереше силно.

— Добре. И ако чрез Кук успея някак да се добера до марсианците…

Той потупа с длан драсканиците си.

— Ще им покажеш това.

Прозвуча ми налудничаво. След миг попитах предпазливо:

— Тези абстрактни рисунки…

— Не са абстрактни. Не ги ли разпознаваш? Аз пък непрекъснато мисля за тях. Ето, виж кръга — фигура вечна и съвършена, същата, която юпитерианците използват за свой знак, издигнат високо в облаците им и изобразен върху луните им. Юпитерианците! Естествено, че ще използват кръга с неговото ведро съвършенство и безкрайния брой оси на симетрия…

Юпитерианците слабо ме интересуваха. Посочих друга от скиците му.

— Тази — казах. — Сещам се откъде ми е позната. — Приличаше на спирала, разтеглена по целия лист, нарисувана с дясната ръка и по часовниковата стрелка. Като разплескана часовникова пружинка. — Това е знакът, който марсианците направиха върху собствения си свят и върху Венера…

— Не върху Венера — поправи ме педантично Уолтър, — а в облачната й покривка, бог знае как. Виждаме само горния облачен пласт на тази млада планета. Но това не е венериният знак, а опит да пресъздам символа, който марсианците бяха започнали да изобразяват в Съри.

— Какъв символ? През седма година? И преди си споменавал за това, но аз не помня да е имало такова нещо.

— По онова време не обърнахме внимание — каза той с крива усмивка. — Заети бяхме да бягаме с писъци. Символът стана виден по-късно, след края на нашествието, когато картографирахме полесраженията. Ето, ще ти покажа…

Затвори скицника и разгъна една военнотопографска карта на Лондон, Съри, Мидълсекс и Кент — района, в който бяха вилнели марсианците.

— Виждаш ли? С оранжевите флагчета съм обозначил местата, където се приземиха марсианците, като се започне с Уокинг на югозапад и нагоре през така наречения Коридор на Съри, покрай Кингстън и Уимбълдън и през Лондон до Примроуз Хил, оттам до Хаунслоу, Хамптън Корт и Мероу… — Свърза с линия посочените места. Мекият молив за рисуване остави върху картата бледа следа във формата на отворена спирала. — Сега виждаш ли? Винаги сме се питали защо цилиндрите се приземиха толкова близо един до друг, след като са изминали четиресет милиона мили през космоса. Аз твърдя, че тази прецизност не е била случайна. Ямите от приземяването на цилиндрите са изходните точки на…

— Символ! Като онзи на Венера.

— Именно. Вярвам, че ако им бе останало време, щяха да довършат фигурата. Сигурно ще попиташ как. С изкопни работи, канали или участъци, превзети от червения бурен, не знам. А после, след като завладееха цялата Земя, сигурно щяха да създадат още по-голям символ, в Сахара, да речем, или върху леда на Антарктида. Знак за победата им, който се вижда в цялата Слънчева система!

Облегнах се назад.

— О! Това е „графичната геометрия“ на войната, за която спомена при предишния ни разговор в Отършоу, права ли съм?

— Да. И ако се замислиш, това е единственото, което ни обединява, тези междупланетни символи — нас и марсианците, вероятно обитателите на Венера и дори юпитерианците! Никога не забравяй юпитерианците, Джули, никога не ги забравяй. В сравнение с тях ние сме като деца, които се боричкат в краката на тежковъоръжен войник…

Но по онова време в моята глава имаше място само за марсианците и думите на Уолтър за обитателите на Юпитер минаха покрай ушите ми. (А е трябвало да го чуя! Трябвало е!)

Разговорът ни се насочи към делови въпроси. Уолтър каза, че ми е приготвил набор от рисунки, колекция от междупланетни символи и някои други геометрични форми. Дори бе донесъл голяма кожена папка, в която да ги отнеса! Трябвало само да покажа скиците на марсианците и… Е, след това нещата не изглеждаха толкова ясни.

Трудно ми бе да му откажа, боях се, че това ще го съкруши. А и трябваше да призная с неохота, че планът му вече не ми се струваше толкова налудничав. (Тепърва щях да си задам важните въпроси за истинските мотиви на Ерик и неговите началници, съмнения, които по онова време още не бяха разбили илюзиите ми.) Разговорът ни явно бе уморителен за Уолтър и скоро той клюмна изтощен.

— Всичко това ми липсва, да знаеш.

Стреснах се, защото последното изречение беше извън контекста на разговора ни.

— Кое ти липсва, Уолтър?

— Старият ми живот, преди. Понякога разлиствам старите си трудове. Всички те почиват на глупави хипотези, разбира се, но ми действат като остатъчния аромат на мъртво цвете. Връщат ме към друго време и друго настроение… Животът ми преди, писателите и мислителите, с които си кореспондирах, клубовете, в които членувах, редакторите… списанията! „Пал Мал Газет“, „Нашънъл Обзървър“, „Сатърди Ривю“. Всички те отдавна не излизат и дори архивите им най-вероятно са изгорели, изгубени… Така и не си върнахме печатните издания от старите дни. Вестниците и списанията, които се надпреварваха за вниманието на читателите. Правителствата се оправдават с недостиг на хартия и прочее, но истинската причина за мълчанието на пресата е стремежът да засекретяваме всичко, грозен навик, който придобихме след войната. Аз не съм силен човек, знам го. Спомням си как, спомням си… Каролин! Виждала ли си я? Толкова много ми липсва…

Продължи така още известно време, с все по-накъсани изречения, сякаш говореше на себе си, напълно забравил, че седя до него. Стискаше молива с обгорената си ръка и рисуваше кръг след кръг с надеждата за съвършенство, което болното му тяло не можеше да осигури. Седях до него, но смисленият ни разговор отдавна беше приключил.