Стивън Бакстър
Война на световете (71) (Изтреблението)

9.
Бягство от Лонг Айлънд

Марсианците били започнали да се изнасят от гигантската си яма в руините на Стоуни Брук в шест часа нюйоркско време. Движели се неумолимо на запад, прегазили острова към Манхатън, тласкайки пред себе си гигантска вълна от хора в коли и камиони, на мотоциклети и велосипеди и много, много други пешком, всички изтеглящи се на запад към мостовете и континента.

А Хари Кейн, след като търпеливо изчакал Мериголд Рафърти, потеглил късно.

Подкарал доджа на Бил Удуърд — Бил седял до него, а Мериголд на задната седалка — и се влял в основния поток на запад. Налагало се буквално да пълзят, не толкова заради трафика, колкото заради пешеходците, прашни хора, тътрещи се по прашни пътища, натоварени с багаж и бебета на ръце, старци и инвалиди на колички. Всеки път, когато идвал в Лонг Айлънд, Хари оставал поразен от крайностите на богатство и бедност, които съжителствали тук. Само на няколкостотин метра от грейналото имение на Бигълоу, тази емблема на богатство и разточителност, човек можел да види потънало в мръсотия постиндустриално струпване на затворени фабрики, складове и кейове, плюс мрачен хотел, пансион или бар — барове имаше винаги въпреки Сухия режим — и порутени бараки край шосето. В онази петъчна сутрин богати и бедни бягали рамо до рамо по прашните пътища и това изглеждало някак съвсем на място.

Повечето магазини били затворени, а малкото отворени били опоскани до шушка, няколко дори изглеждали разбити. Най-тежките задръствания били при малкото бензиностанции, където все още имало бензин. Хари и спътниците му чакали половин час край една такава бензиностанция — служители в смачкани униформи зареждали кола след кола от мръсни, боядисани в червено помпи под надзора на двама намръщени едри мъже с пушки в ръцете.

— Леле — възкликнала Мериголд Рафърти, проточила врат през прозореца. — Свободният пазар в действие, а? Чудя се на какви ли цени продават.

Удуърд измърморил:

— Резервоарът е пълен наполовина. Имам и туба с бензин в багажника. Стига да изключваме двигателя в задръстванията, би трябвало да стигнем до Манхатън. Така де, не е далече. Мда, не бензинът е проблемът ни.

Хари се взирал унило през прозореца. На моменти потокът от пешеходци ставал толкова гъст, че доджът бил плътно заобиколен от тътрещи се хора.

— Същото се е случило в Англия през 1907-а. И още веднъж през 1920-а. Макар че през седма не е имало толкова много автомобили.

— Както и по време на Европейските войни — мрачно добавил Удуърд. — Дали си руски селянин, или изтормозен автомонтьор на Лонг Айлънд, няма значение. Както няма значение дали те преследва брониран германски танк, или марсианска бойна машина.

— Няма и следа от полицията, между другото — вметнала Мериголд. — Нито от Националната гвардия. По дяволите. Аз съм виновна. Ако не бях аз, отдавна да сте се измъкнали. Не трябваше да ме чакате. Преди двайсет и четири часа дори не се познавахме.

Удуърд се засмял.

— На фронтовата линия е така. Когато летят куршуми и взводовете се смесят, често се бориш за живота си рамо до рамо с човек, когото не си познавал преди двайсет и четири секунди, какво остава за часове.

— Никога не съм била на фронта — казала Мериголд.

— Е, сега си — тихо отвърнал Удуърд. — Пролука в трафика, да тръгваме.

Слънцето се изкачвало в небето. Хари погледнал на север през залива и му се сторило, че зърва отблясъци, сякаш слънчевите лъчи се отразявали в корубите на движещи се бойни машини. Изглежда, марсианците газели в плитката вода покрай брега.

— Хитреци. Избегнали са трафика — отбелязал навъсено Удуърд, когато Хари споделил с него подозренията си.

Наближили града около обяд.