Стивън Бакстър
Война на световете (81) (Изтреблението)

19.
От Елба към Берлин

По времето, когато Смирнов си говорел с Ханс Войт, марсианците наистина се били приземили в Берлин. По-точно, близо до него.

Уолтър Дженкинс въртял телефони и слушал радиото в гнездото си от диаграми, карти и изчисления, и така разбрал, че марсианците са кацнали на северния бряг на Елба близо до град Дасау на седемдесетина мили югозападно от столицата. Уолтър не шофираше, защото винаги бе смятал, че нервите му не са достатъчно здрави за тази цел, но след бежанските си преживелици през седма година бе придобил навика да носи в джоба на палтото си малък мотористки атлас с карти на пътищата в района на мястото, където се намира. Сега същата тази книжка с пътни карти му показала, че най-краткият и логичен маршрут за атака към Берлин би бил право на северозапад, което щяло да доведе марсианците близо до Далем или дори през него, както и през други предградия в югозападния ъгъл на мегаполиса.

Следователно, трябвало да бяга.

Наплискал лицето си със студена вода в опит да се ободри. Вече съжалявал, че се е лишил от сън за толкова дълго време.

Не позволил на паниката да го надвие, както вероятно би станало при други обстоятелства. Винаги бе твърдял, че си е научил урока от времето си с Албърт Кук отпреди петнайсет години, когато двамата се бяха опитали да прекосят завладяния от марсианците район на Съри. Прибрал записките си в здрава огнеупорна кутия, облякъл палтото си и обул удобни ботуши, сложил платнена шапка и натъпкал джобовете си с лекарства и помади, хляб и сирене, кутийки кибрит, електрическо фенерче и един сгъваем нож. Взел и пакет цигари като разменна монета. Пъхнал при мотористкия атлас един немски разговорник, защото не знаел достатъчно добре езика. Имал също тефтерче и моливи — никога не тръгвал на път без подръчни средства, с които да запише приключенията и мислите си.

Един външен наблюдател сигурно би се удивил на спокойствието, с което Уолтър направил тези приготовления. Самата аз винаги ще се питам доколко е бил в състояние да взема решения в онзи момент, защото истината е, че с всяка изгубена минута опасността се приближавала към прага му.

Написал набързо бележка до собствениците на вилата и я оставил на кухненската маса, затисната под празна чаша за кафе. После хвърлил последен укоризнен поглед към картите, дневниците и изчисленията си.

Било седем сутринта, когато най-после излязъл навън. Небето било ясно. Заключил вратата, прибрал единия ключ в джоба си, а другия скрил под една саксия. После изкарал велосипеда си от заслона до градинската барака. Не бил какъв да е велосипед, а „Ралей“, чудесно английско колело, което бил уредил да му внесат от родината въпреки сериозния разход по транспорта. Само преди два дни бил смазал веригата и проверил гумите.

Ето как Уолтър Дженкинс за втори път в живота си се озовал между щурмуваща марсианска сила и уязвим човешки град.

Знаел, че ако се придържат към досегашния си график, марсианците са напуснали ямите си преди час и вече се придвижват към Берлин. Това означавало, че първите сблъсъци вече са станали, хора са изгубили живота си в опит да спрат нашественика. Давал си сметка, че всеки разумен човек би направил и невъзможното да се отдалечи от полесражението, да поеме на запад или на изток, към Вустермарк или към Шонефелд, да речем. Но от сътрудничеството си с Фройд и неговите ученици Уолтър бил научил някои неща за себе си и най-вече, че в ситуации като тази го води импулс, който не е точно рационален. По време на Първата война бе тръгнал право към окупирания от марсианците Лондон. Сега, петнайсет години по-късно, щял да постъпи по същия начин. Стоял под германската зора, а любопитството и страхът се борели за надмощие в сърцето му. И не за пръв път любопитството победило. Към сърцето на Берлин!

От Уолтър знам, че широка усмивка разполовила лицето му, когато яхнал колелото и завъртял педалите.

Тръгнал към Райнщрасе, един от булевардите, които водят към центъра на Берлин.

Много преди да стигне до кръстовището обаче, вече дишал тежко, а краката и гърбът го болели. При първото нашествие на марсианците в Англия бил на четиресет и една; сега наближавал шейсет и годините му тежали много повече. Ала въртял упорито педалите, целият потен под дебелото си палто.

Отначало не се забелязвало нищо необичайно. Сутринта изглеждала съвсем обикновена, автомобили и мотоциклети се движели по всички правила на уличното движение, хора крачели по тротоарите, много от тях в спретнато работно облекло. Жителите на този квартал го правели всяка делнична сутрин — пътували с автобуси, трамваи или лични автомобили до офисите и универсалните магазини в центъра на града. Може би правителството на кайзера все още облъчвало населението с насърчителни послания — отивайте на работа както обикновено, заплахата ще бъде овладяна!

Видял първите войници на кръстовището с Райнщрасе и слязъл от велосипеда, за да огледа по-добре.

Камиони, бронирани автомобили и мотоциклети, плюс няколко малки оръдия чакали край булеварда. Ландсери — немските войници със сиви шинели — стояли край машините, пушели и си говорели тихо, други копаели сложно съоръжение с формата на звезда с картечници при върховете и голяма гаубица в центъра.

Уолтър се приближил до двама мъже край очукано оръдие, теглено от два търпеливи коня. Избрал тях, защото не пушели, и извадил пакета с цигари, който бил купил точно с тази цел. Попитал на лош немски:

— Отивате да срещнете марсианците? Чух, че кацнали при Дасау.

Единият си взел цигара, но не благоволил да подеме разговор. Другият бил ефрейтор, по-дребен, по-тъмен и по-буден на вид.

— И ние така чухме — казал той. — Чакаме други части да си измъкнат задниците от леглата и да дойдат тук, после ще поемем на югозапад. Обещаха, че ще имаме подкрепа и от въздуха.

— Значи са тръгнали? Марсианците?

— Излезли са от ямата в Дасау, да. — Думата, която войникът използвал за „яма“, била Adlerhorst, „орлово гнездо“. — Вече е имало битка при Трауенбритцен. Явно идва голяма сила. Но никой не знае точно колко са. Разузнавачите сигурно са си плюли на петите и не им е останало време да ги преброят. Говори се обаче, че част от марсианците са поели към Бранденбург и Потсдам.

Чул се жужащ шум високо в небето. Уолтър погледнал нагоре и видял два аероплана, които летели в посоката, от която бил дошъл той. Разузнавателни самолети, навярно.

— Скоро ще има по-добра информация — казал той.

— Да.

— Смятате да ги спрете, преди да стигнат града? Това ли е планът?

Ефрейторът изгледал Уолтър, спрял за миг погледа си върху белезите от изгаряне по лицето му.

— Англичанин ли си?

— Толкова ли си личи? Немският ми е лош, знам.

— Имал ли си вземане-даване с марсианците в Англия?

— Нещо такова. Особено първия път. — Посочил лицето си и ръцете в ръкавици. — Това го получих, докато бягах от тях. Но никога не съм бил войник.

— И все пак — поклатил глава ефрейторът. — Да ги видиш толкова отблизо… Без съмнение и аз ще имам тази възможност много скоро, още днес.

— Страшнички са — кимнал Уолтър и отново доловил вродената интелигентност в погледа на ефрейтора. Човекът очевидно бил ветеран, който не приема нищо на доверие и не би подценил междупланетния враг.

— Ами ти? Накъде си тръгнал?

— Към центъра.

Ефрейторът го изгледал отново, после вдигнал рамене.

— Твоя работа.

Чул се рев на двигатели, хората се раздвижили. Уолтър имал достатъчно опит с военните и разбрал, че са пристигнали някакви заповеди.

Ефрейторът изронил огънчето на цигарата и затъкнал фаса зад ухото си.

— Благодарско за цигарата. Ти по-добре тръгвай, иначе лейтенантът като нищо ще ти реквизира колелото.