Стивън Бакстър
Война на световете (8) (Изтреблението)

8.
Среща в Отършоу

На следващата сутрин, макар и с лек махмурлук, аз бях готова за Филип, Ерик и Кук и пътуването ни до Съри. Беше двайсет и пети март, четвъртък.

Малко след пладне най-после стигнехме до Отършоу, на три мили северно от Уокинг, където Уолтър и Каролин Дженкинс бяха живели някога. Макар да беше само на два часа път пеша от мястото, където бе паднал първият марсиански цилиндър, Отършоу се намираше извън периметъра на Коридора.

Събрахме се в дома на Марина Огилви, отколешна приятелка на Каролин. Двете се бяха запознали покрай съпрузите си. Бенджамин Огилви се славел като уважаван любител астроном със своя собствена малка обсерватория в Отършоу. През онова зловещо лято на седма година двамата с Уолтър наблюдавали през телескопа на Бенджамин червените искри върху диска на Марс, изблиците на газ, които, както се разбра по-късно, съпровождали изстрелването на цилиндрите. Колко ли вълнуващо и страховито е било за Уолтър и Бенджамин да го видят със собствените си очи! А и появата на първия цилиндър на Хорселската мера, толкова близо до дома му, сигурно е била върховият момент в живота на Бенджамин, любителя астроном, неоспоримото доказателство, че хобито му не е просто губене на време. Това, както и реакцията на кралския астроном, който лично бе дошъл в Хорсел. Уви, този върхов момент се бе оказал и лебедовата му песен, защото Бенджамин бе загинал скоро след това, в първите часове от сблъсъка на човечеството с марсианците.

Въпреки това злополучно развитие на нещата — или може би заради него — Марина бе останала да живее в къщата, запазила бе и обсерваторията на съпруга си, и двете оцелели непокътнати през войната. Дори бе позволила на местна група от любители астрономи да използва обсерваторията, а такива групи се бяха нароили като охлюви след дъжд сега, когато нощното небе представляваше арена на невидима заплаха за човечеството. Е, няколко години след това правителството на Марвин беше забранило любителските наблюдения на Марс със ЗЗРК, Закона за защита на кралството, от 1916-а. В момента знаменитият телескоп на Бенджамин беше със свалени огледала и събираше прах.

Така или иначе, Марина се бе съгласила да ни приеме в дома си за телефонната среща с Уолтър. Ако не друго, нейният телефонен номер бе сред малкото, които Уолтър беше запазил. Изгубил бе контакт дори с Каролин, бившата си съпруга. След развода Каролин бързо бе продала къщата на Мейбъри Хил. Струва ми се, че причината за разпадането на брака им е очевидна за всеки, който е чел книгата на Уолтър. Но беше някак в реда на нещата да се съберем отново тук, толкова близо до мястото, където започна всичко.

И ето ме тук, с Филип. Тук бяха също Ерик Идън и Бърт Кук, които ме бяха последвали по петите, така да се каже, било разтревожени, било заинтригувани от новината, която Уолтър бе обещал да ни съобщи.

Разбира се, бившият ми съпруг също бе неизбежно поканен на срещата — Франк Дженкинс. Така марсианците, тези междупланетни сватовници, ни събираха отново, защото именно те бяха причината да се запознаем по време на голямото бягство от Лондон. По онова време Франк учеше медицина, а аз, на деветнайсет и с няколко години по-малка от него, исках да стана журналистка. И за известно време нещата се получиха. Франк завърши университета и стана общопрактикуващ лекар — явно амбициите му никога не се бяха простирали отвъд това — и двамата си купихме къща в Хайгейт.

Ала у Франк имаше нещо от братовото му усещане за съдбовност. Макар и отдаден на практиката си, той често се отклоняваше от „правия път“. Грижеше се за беднотията в Ийст Енд и аз предпочитах да наричам тези му занимания „мисионерска“ работа. А през шестнайсета година, след като правителството прокара Закона за защита на кралството, Франк изневиделица се включи в новите програми на Марвин за военна служба. Записа се в Териториалната армия, резерв от доброволци, който Марвин, с характерния си усет за театрална драматичност, прекръсти на „Фърд“ — англосаксонското опълчение от древни времена — като поклон пред корените на нацията.

— О, за бога! — бях възразила аз енергично. — Нормално е гимназистите да си падат по маршируването и униформите, но ти… Ти си лекар!

— Лекувам хората — отвърна той. — Марсианците бих убивал. Спомни си, че при Хай Бърнет от разбойниците ни спаси братовият ти револвер, както и боксовите ми умения от училище, а не медицинските ми познания от университета, нито твоята смелост. Има моменти, когато човек трябва да се сражава…

Е, аз не си падах по ничии напъни за величие. Освен това — трудно ми е да го напиша в прав текст, но то се оказа сериозното различие помежду ни — освен това аз не исках деца. Не и след ужасите на войната. Уолтър не беше единственият с трайни поражения върху психиката. И други оцелели от войната реагираха като мен — Ерик Идън например така и не се ожени. Добре, че останалата част от човечеството не споделяше нашите страхове; всъщност след войната раждаемостта във Великобритания скочи рязко.

Мисля, че Франк разбираше проблема ми, макар да не споделяше страховете ми. След развода ни се беше оженил повторно и имаше дете. Радвах се за него. Ала се чувствах някак неудобно сега и тук, сред реликвите на бурното ни минало, а смея да кажа, че същото се отнасяше и за него.

И така, шестимата се събрахме в ранния следобед, доволно заситени с чая и сандвичите на Марина — аз, Каролин, Филип Парис, Франк, Ерик Идън и Бърт Кук. Беше незабравима сцена; лицата ни грееха като луни в светлината на единствената слаба крушка — в обсерваториите по правило осветлението е приглушено. Помня миризмата на машинно масло и политура за мебели, и особеното ехо, което куполообразният таван придаваше на тихите ни гласове. Самият телескоп, ръбат в сенките, изглеждаше по марсиански зловещ, дотолкова, че гледах да не го изпускам от поглед. Беше и студено, освен това. Усещах как вътрешното ми напрежение расте, напрежение, което ме държеше в лапите си, откакто Уолтър се бе свързал с мен в Ню Йорк.

Когато телефонът най-после иззвъня, всички се стреснахме.