Метаданни
Данни
- Включено в книгата
-
- Оригинално заглавие
- The Massacre of Mankind, 2017 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Милена Илиева, 2017 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 3 (× 1 глас)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Автор: Стивън Бакстър
Заглавие: Война на световете
Преводач: Милена Илиева
Година на превод: 2017
Език, от който е преведено: английски
Издание: първо
Издател: ИК „Бард“ ООД
Град на издателя: София
Година на издаване: 2018
Националност: английска
Печатница: „Алианс Принт“ ЕООД
Излязла от печат: 15.01.2018
Редактор: Мария Василева
ISBN: 978-954-655-811-4
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/15185
История
- — Добавяне
7.
През Арктика
Щяхме да изминем приблизително две хиляди мили до крайната си цел, полуостров Таймир. При умерена скорост щяхме да покрием това разстояние за четиресет и осем часа. Излетяхме от Мурманск във вторник и се очакваше да пристигнем по някое време в четвъртък.
Стоях основно със своите хора. Известно бе, че съм приятелка на Хари Кейн, а той неотдавна бе станал печално известен с една евтина радиодрама, продуцирана от съпругата му Мериголд и излъчена от „Едисон Броудкастинг Систем“, която разказваше за внезапната поява на нова флотилия марсианци в Средния запад. И понеже предстоеше нов набор от приближения между двете планети, предаването бе предизвикало масова паника. Не исках да ме разпитват за този скандал, затова избягвах излишните контакти. Пък и компанията на моите хора ми беше приятна. Двамата с Ерик Идън за пръв път споделихме в подробности и на спокойствие спомените си от Марсианската война и именно тези разговори, и бележките, които си водех, станаха съществена част от мемоарите, които пиша в момента.
А и не ни оставяха да скучаем.
Във вторник следобед, докато под нас се разкриваше вълшебен пейзаж от лед и вода, Ото Шмит ни изнесе импровизирана лекция. Той беше руснак въпреки името си, но на многонационалната си публика говореше на немски със силен акцент. В края на четиресетте, висок и внушителен, с брада като на Чарлз Дарвин, за мен той бе образ и подобие на героя изследовател от романите на Жул Верн, а и се държеше като такъв. Разказа ни накратко за вътрешната руска колонизация, която, за моя изненада, датирала още от времената на Иван Грозни през шестнайсети век, когато авантюристи, заточеници, ловци и религиозни разколници поели на изток. По времето на Петър Велики се появили първите големи градове, а построяването на Транссибирската железница през деветнайсети век било истински триумф. Ала едва сега, цяло столетие по-късно, след тежката травма от войната срещу Германия и после срещу марсианците, развитието на този район било ускорено и провеждано по систематичен начин. А Шмит лично бил ръководил първата експедиция, прекосила успешно Великия северен морски път.
Шмит се оказа фукльо, но умееше да разказва, а и имаше право да се гордее с постиженията на родината си. Колкото до настоящата ни експедиция, тя, по негови думи, най-много се приближавала до колонизирането на враждебна чужда планета.
— Така че нищо чудно руското знаме да е първото, забито на Марс!
Изръкопляскахме учтиво, преглъщайки поредното сантиментално изявление, а аз се запитах какво ли имат да кажат марсианците по въпроса.
Ала именно благодарение на такива експедиции и проучвания присъствието на марсианските бегълци беше потвърдено и впоследствие руската академия на науките беше предложила тази международна мисия на Федерацията на федерациите.
В сряда следобед спряхме в едно градче на име Норилск на река Енисей, на петстотин мили от крайната ни спирка. Тук няколко компании добиваха никелова руда. Стоварихме им доставки от различно естество — бяхме първото голямо транспортно средство, минаващо в района след края на зимата.
Двамата с Ерик Идън се възползвахме от възможността да слезем от гондолата и да се разходим из града. Норилск беше типично промишлено градче, построено да обслужва минните компании, а не да радва окото. Оградено бе със здрава телена ограда, сградите бяха сглобени от полуготови елементи и измазани с хоросан, улиците бяха голи, без настилка, само отъпкана земя там, където снегът се беше стопил. Бетонобъркачки имаше на всеки ъгъл. Виждаха се и обществени сгради все пак — училище, църква, болница, всичките недовършени. Значи хората не само работеха тук, а и живееха в градчето, отглеждаха деца. Имаше дори малък киносалон — написан на ръка плакат съобщаваше за предстояща прожекция на „Един марсианец в Холивуд“ с Шери Гилбърт. Но като цяло градчето беше мрачно и бедно, а времето — толкова студено, че се вкочаних до кости въпреки дебелите си дрехи.
— Прекарах известно време в тази част на света преди Втората война с марсианците, между другото — призна Ерик.
Изсумтях.
— Нека позная. Бил си тук да провериш как се справят ландшиповете в тундрата.
Той не ми обърна внимание.
— Не е лесно да се живее тук. — Спряхме до недовършена сграда от бетон и сгурия. — Първо, в продължение на месеци цари пълен мрак, а когато е студено, хоросанът замръзва, преди да си сложил тухлата. Дори през лятото не е приятно — влажността е много висока и гъмжи от комари. Хората идват тук от отчаяние, някои бягат от нещо, други са били подлъгани с фалшиви обещания за нов живот на границата… сещаш се.
— А оградата защо е? Да държи хората в града?
— Или вълците навън — отвърна с усмивка той. — Тук наричат луната слънцето на вълците.
Звук като от корабна свирка прозвуча откъм „Фатерланд“. Викаха ни; време беше да продължим.
Вървяхме към въздушния кораб, когато заваля сняг, внезапно и без предупреждение, от ясно небе сякаш. Вървяхме приведени един до друг и се водехме по другите изгърбени силуети, стичащи се към кораба.
— Дори тук — промърмори старият арктически вълк Ерик Идън, — дори тук, на края на света, времето е… странно.
Така приключи срядата. Пътуването ни продължи и през нощта.
А в четвъртък сутрин се събудихме над крайната си спирка, полуостров Таймир.