Стивън Бакстър
Война на световете (9) (Изтреблението)

9.
Обаждане от Германия

Бърт Кук притежаваше известни технически умения и с помощта на кутията за инструменти в обсерваторията и едно счупено радио успя да спретне малък високоговорител, така че всички да чуваме слабия глас на Уолтър, предаван от Германия. Уолтър помоли да разговаря най-напред с Филип, но той, като почтен човек, настоя да даде слушалката на бившата му съпруга.

— Уолтър? Аз съм, Каролин. Добре съм. Всички сме добре, събрали сме се тук…

— Каролин? Аз…

— За какво е всичко това, Уолтър? И къде си, за бога?

— В Берлин съм. Обадих се на Джули от Виена, но вече не съм там. Предвид извънредните обстоятелства ми позволиха да напусна санаториума и ме докараха тук.

Попитах, повишила глас, за да улови слушалката думите ми:

— Какви извънредни обстоятелства? И кой те е пуснал?

— Джули! Радвам се, че си дошла. Първо отговарям на втория ти въпрос — иде реч за звездна група от хора тук, в Академията на науките, събрана от цяла Германия, от цяла Европа всъщност. Хора, привлечени в този доста добре екипиран бункер под тенискорта на академията. Между другото, със сигурност знам, че голяма част от коронованите глави се намират в подобни бункери из целия свят — кайзерът, императорите на Китай и на Япония, а без съмнения и американският президент. Колкото до нашичкия крал Джордж и семейството му, те са дълбоко под земята в Балморал. А хората, събрани в нашия бункер, са нещо като мозъчен тръст, към който ме прикачиха заради книгата ми, макар че лично аз се чувствам като шута в някоя пиеса на Шекспир — ролята ми е да смъквам напрежението с комичната си персона. Аз съм Бъстър Кийтън на марсианските проучвания! Тук са Айнщайн, Шварцшилд и Ръдърфорд, експерти по един или друг аспект на атома и заключените в него енергии. Хохман и Циолковски анализират и предсказват междупланетни траектории. Довели са дори един тип… как му беше името… който преди време написал шеговито, но провокативно есе за бъдещето на човечеството и случайно налучкал каква ще е физиологията на марсианците. „Човекът от милионната година“, май така се казваше есето му. Може и преди да сте ме чували да говоря за този тип. Вече не е млад, почти на моите години е всъщност, чудак и нервак с писклив глас, но иначе пълен с идеи. Постоянно пристигат телеграми за наблюденията в Хейл в Уисконсин, Лик в Калифорния и Ница във Франция — макар че онези места сега са под германски контрол, — всичко това е организирано и провеждано от екипа на Лоуел във Флагстаф; жалко, че старецът не е жив да види резултата. Включи се дори ватиканската обсерватория в замъка Гандолфо…

Филип взе слушалката и каза остро:

— Карай по същество, Уолтър. Наблюдения на какво? За какво говориш? Какво наблюдават всички онези хора, човече?

Стомахът ми се сви, същото напрежение виждах отразено и по лицата на другите.

Ала Уолтър назова планета, чието име никой от нас не очакваше да чуе: Юпитер.

Спогледахме се озадачено. Юпитер!

Филип пръв не издържа:

— Уолтър, проклет да си! Какво за Юпитер?

— Ами, върху облачното му лице е забелязан символ.

— Символ?

— Изображение, ако щеш, печат. Намира се в така нареченото Голямо червено петно, но се вижда ясно от Земята. Дайсън от Англия твърди, че е виждал подобни символи върху по-големите луни на Юпитер, но не е доказано.

— Символ? — повтори Ерик Идън. — Като петната, които бяха забелязани върху Марс и Венера след войната?

— Точно така, да — отвърна Уолтър след краткото забавяне на международния разговор. — Лесинг потвърди наблюденията и лично ми каза, че…

— Ако си спомням правилно, образите върху Марс и Венера бяха идентични, след като се отстранят разликите в мащаба.

— Естествено, че ще са идентични. Авторът им е един и същ.

— Марсианците?

— Те, разбира се! Същият печат за притежание щеше да се появи и върху Земята през седма година, но не им остана време да го довършат.

— Сериозно? Знак върху Земята? Не бях чувал за това — каза Ерик, видимо объркан. (Същото важеше и за мен — Уолтър имаше предвид геометрията на марсианските ями, модела на приземяването им, но за това, както вече споменах, щях да науча повече в бъдеще.) Ерик продължи: — И този юпитериански символ…

— Доста по-различен е, очевидно. Почти идеален кръг…

Франк избухна:

— За бога, Уолтър, не можеш ли да говориш по същество? Какво общо има това с нас и с твоите учени глави в Берлин?

— Всичко — намеси се Бърт Кук. — Той просто ни рисува по-голямата картина. Нали, Уолтър?

— Бърт Кук? — възкликна Уолтър. — Колко странно е да чуя отново гласа ти.

— Задобря ли на покер?

— А ти — на шах? Но иначе си прав. Това наистина е по-голямата картина. Контекстът на жалкия ни живот. Защото, ако може да се вярва на небуларната хипотеза, миграцията между световете е неизбежна, ако искаме животът да оцелее…

Както е ясно за повечето хора днес, небуларната хипотеза на Кант, Лаплас и Максуел твърди, че колкото по-далече се намира една планета от Слънцето, толкова по-стара е тя, следователно толкова по-отдавна там е възникнал живот и интелигентност. Ала след появата си животът се сблъсквал с много предизвикателства. Най-добрите ни физици вярват, че година след година слънцето става по-студено и точно затова марсианците били принудени да погледнат към Земята — защото на родния им свят се възцарявала ледникова епоха. Един ден собствената ни планета ще бъде застигната от същата съдба, океаните ще започнат да замръзват от бреговете навътре, дъждовете ще намалеят, висшите форми на живот ще измрат, а низшите ще еволюират в спящи спори. Какво ще стане с човечеството? Една зряла, но обречена цивилизация не би имала друг изход, освен да потърси нов дом на по-младите планети. Такава е космологичната логика, така трябва да бъде.

— Това показва — продължи Уолтър, — че марсианците непременно ще се върнат на нашата по-млада Земя. О, те са забили знамето си на Венера, а тя е заветната цел на далечното бъдеще, не само за тях, а и за нас. Отвъд Венера е само Меркурий, още по-млад, но на този етап твърде горещ. Да, Венера е заветната цел.

— Но…

— Но там, в покрайнините на Слънчевата система, клечи Юпитер, най-голямата планета и седем пъти по-стара от Марс. И юпитерианците ни наблюдават. Символът върху планетата им го доказва! Той очевидно е нарисуван върху Голямото червено петно в отговор на марсианското нашествие тук и на Венера. Тази древна и гигантска планета вероятно е домът на…

Франк грабна слушалката.

— По дяволите и Юпитер, и Едуин Хабъл, и всичките! Не си ни довлякъл тук от цялата страна и през океана, за да си говорим за Юпитер. Нито кралят на Англия се крие в миша дупка под земята заради тях. Изплюй най-после камъчето, братко!

Ала — колко типично за него! — Уолтър продължаваше да се колебае сякаш си събираше мислите.

— Видяхме изстрелите — каза накрая той почти нежно. — Оръдейните изстрели от Марс.

Най-после!

Но Уолтър си беше такъв, разбира се. Ако сте чели книгата му, значи знаете, че той не е човек, който се движи по права линия. По време на Първата война той бе тръгнал от руините на Уокинг към Ледърхед да търси жена си, а се бе озовал на Примроуз Хил, сред най-голямото сборище на марсианци в Англия. Както тогава, така и сега бе поел по заобиколния път, чрез съобщения от втора ръка, презокеанско пътуване и теории за Юпитер, за да се окаже накрая, че отново сме изправени пред марсианците.

Напрежението се отля от гърдите ми, сякаш бях получила лоша, но очаквана диагноза за тежка болест. Отново се сетих за онази самотна бойна машина на Примроуз Хил, която сякаш бе помръднала глава в очакване. В онзи момент видяното ме бе потресло дълбоко, сметнала бях, че ми се привиждат неща, но сега… Възможно ли бе онова чудовище да е знаело, да е уловило знак с някаква своя машинна телепатия?

Филип се ядоса и с основание.

— Имал си такава новина, а дърдориш за Юпитер? Кога? Кога са започнали изстрелите? На двайсет и седми февруари? Ако са се придържали към същия график като предния път, тогава трябва да са изстреляли цилиндрите си, предвид че противостоянието е на двайсет и първи април…

Кук изръмжа:

— И ако е така, правителствата са си замълчали…

— Не — тихо каза Уолтър. — По-рано. Явно този път са заложили на различна стратегия, но защо и как, още не е ясно. Изстрелите от оръдията са били засечени по-рано, девет дни по-рано, на осемнайсети февруари.

Вече и Франк беше ядосан, не по-малко от братовчед си.

— Казваш, че изстрелите са започнали през февруари! Това означава, че цилиндрите ще кацнат скоро, след колко… броени дни? И ни предупреждаваш едва сега, събра ни на това нелепо рандеву, някои от нас прекосиха Атлантика…

— Съжалявам — все така тихо отвърна Уолтър. — Трябва да разберете, че информацията ми е частична, събрана от тук и там, а и охраната тук е сериозна, беше много трудно изобщо да се свържа с вас, пък и мина време, докато се съберете. Сигурно съм могъл да го планирам и по-добре. Но направих всичко по силите си, Франк, за да ви предупредя. Всичко.

Може и да е странно, но му повярвах.

А Кук, артилерист по призвание, веднага долови ключовия детайл.

— Каза „оръдия“, Дженкинс. Че „оръдията“ са започнали да стрелят. А не „оръдие“.

— Точно така. Този път не е само едно, Бърт. Оръдията на Марс са повече от едно.

Спогледахме се с ужас, ние, ветераните от Първата марсианска война.

Уолтър продължи със слаб и уморен глас:

— Смятаме, че сме засекли изливането на новите топове, точно както сега знаем, че сме видели нещо и от изливането на първия при противостоянието от 1894-та, когато астрономите в Ница и Лик забелязали аномален проблясък върху повърхността на Марс. Предния път марсианците направиха едно оръдие. Сега са десет. Или поне десет сме засекли ние в момента на изстрелването. Разположени са като пояс около планетата. Димът при изстрелването се разлял като тъмно петно и бързо обхванал голяма част от планетата, което затруднило наблюденията. Въпреки това нашите астрономи успели да картографират последователността на изстрелванията според каналите на Скиапарели. Както знаете, тези канали са грандиозни строежи, някои дълги хиляди мили, и се пресичат на групи от три до пет, с геометрична прецизност, във „възли“, както ги нарече Лоуел. Най-големият възел се намира в Солис Лакус, Езерото на слънцето, нещо като нервен център на цялата планета, откъдето може да се стигне до всяка друга точка на повърхността. Но има и други — при Кръстопътя на Харон, Фонтана на Циана, Цераниус.

Индустриалецът Филип се обади:

— Тези кръстопътища на транспортната система вероятно са гъсто населени градове и промишлени центрове. Ако искаш да построиш междупланетни оръдия…

Кук кимна.

— Ще го направиш именно там. Добре. Значи сега оръдията са десет. Предния път имахме едно оръдие, което произведе десет изстрела…

— Този път са сто, Бърт. По десет от всяко оръдие. Преди беше флотилия, сега е цял флот. Или по-скоро два флота, защото по всичко личи, че пътьом се разделят на две групи от по петдесет или нещо такова…

— Чакай малко — намесих се. — Ами противостоянията? Защо идват сега, четири години преди следващото максимално приближаване? — Гласът ми прозвуча пискливо, признавам си. Като всички други в наше време, и аз се взирах в небето при всяко противостояние с Марс, дори най-неблагоприятното. Знаех обаче, че ще минат години до следващата най-вероятна дата за нашествие. А не сега! Не беше честно! Ето така реагирах аз, емоционално и нелогично.

Уолтър, от своя страна и по свой начин, имаше логично обяснение.

— Предния път дойдоха през 1907-а, две години преди тогавашното максимално приближение. Вероятно са били планирали последващо изстрелване при оптималния перихелий през девета година, но после са се отказали. А междувременно са развили технологията си така, че да достигнат Земята и при по-неблагоприятни опозиции, защо не?

— Всъщност — каза Ерик — сериозният военен анализ показва, че второ нашествие не би трябвало да има. Така де, първият им опит даде трагични резултати. Марсианците не могат да оцелеят дълго при атмосферното налягане и гравитацията на Земята, а бактериите ни им видях сметката — на тях и на червения им бурен. Били са обречени от самото начало.

— Онова е било само разузнавателна мисия — прошепна Уолтър. — Все отнякъде трябва да се започне. Спомнете си Колумб и Америките. А той дори си е мислел, че е в Азия! Помислете си колко трудно е да се наблюдава Земята. Гледана от Марс, тя е вътрешна планета — каквато е Венера от наша гледна точка, — тоест намира се по-близо до Слънцето. Едва ли са знаели много за нашия свят, когато са изстреляли първия цилиндър. И все пак са знаели нещо. Помните ли интервалите на изстрелване? Десет изстрела, всеки точно в полунощ по гринуичко време; десет цилиндъра, паднали също в полунощ. Марсианският ден е по-дълъг от нашия с приблизително половин час и „полунощ“ там, по време на изстрелванията, не съвпада с нашето полунощ тук, в Британия. Значи графикът им, по причини символични или други, е бил прецизно съобразен не с тяхното време, а…

— А с нашето — тихо довърши Идън. — Не само времето на кацане, а и на изстрелване! Не се бях сетил за това.

— Както и никой друг преди мен. Колкото до другото, помислете си колко различен е нашият свят от техния, колко много са научили и колко бързо! Техните морета са плитки и покриват само една трета от повърхността на планетата, а нашите дълбоки океани се простират на два пъти по-голяма площ, поради което логично са се превърнали в предпочитания ни начин на придвижване. Марсианците по необходимост се придвижват предимно по суша.

— Нищо чудно, че реагираха така на корабите ни — каза Франк. — С очите си ги видях как се шашнаха при Тилингам, когато онзи наш торпедоносец им се опъна. Ами земните бактерии и вируси? Те също са били нещо ново за тях.

— Още един сериозен пропуск в подготовката им, да. Предполагам, че някъде в далечното си минало са унищожили билиони болестотворни микроорганизми, вероятно по времето, когато са трансформирали и собствените си тела. Било е толкова отдавна, че просто са забравили за тази заплаха, така както един образован римлянин от втори век не би очаквал да го нападне вълк в сърцето на града. Но вече знаят за тази опасност и следващия път ще дойдат подготвени.

Кук се наведе напред.

— Да, но стои и въпросът с разузнавателната информация. Комуникации, изпращане на съобщения. Това ще ти го каже всеки войник. Марсианците, които дойдоха тук първия път, са мъртви, всичките. Как тогава са предали на своите информацията за корабите, бацилите и прочее?

В гласа на Уолтър се прокрадна напрежение:

— Размишлявам по този въпрос още в книгата си. Наблюдавал съм марсианците отблизо, по-близо от всеки друг — да, продължавам да твърдя това, майор Идън! Твърдя и друго, въз основа на онова, което видях с очите си, а именно умението им да изпълняват сложни съвместни задачи, без да си разменят и една дума — за мен това е безспорно доказателство за някакъв вид телепатия. Директна връзка между умовете. И нима не е логично? Марсианците са се отървали от всичко излишно в телата си, подчинили са всичките си функции на мозъка. И щом могат да си говорят без думи от двата края на яма в Англия…

— Тогава защо не и между планети? — довърши Кук и потри брадичката си.

Филип, гласът на разума, изпръхтя.

— О, стига. Това са пълни измишльотини.

— Такава е била и идеята за нашествие от Марс, преди марсианците да се появят, братовчеде — изтъкна със съжаление Уолтър.

Беше ред на Ерик да възрази:

— Но ако е така, тогава защо са им символите, знаците върху планетите?

— Това е лесно — каза Кук. — По същия начин корабите от военноморския флот плават под националното си знаме, нищо че си контактуват по безжичния телеграф с другите кораби, а не със знаменца като по времето на Нелсън.

— Или пък — предположи с несмела усмивка Ерик — е нещо като печат. Знак за хората от Юпитер да стоят настрана.

— Или обратното — прошепна Уолтър. — Точно това се опитвах да ви кажа…

Докато разговорът течеше, въртейки се около телепатията на марсианците и други екзотични хрумвания, аз погледнах към Каролин, бившата съпруга на Уолтър, за която сякаш всички бяха забравили след началото на телефонния разговор. Тя седеше с прегърбени рамене и безизразна маска на лицето; не долавях горчивина, а по-скоро примирение.

— Е — каза Кук, — този път няма да ни хванат неподготвени. Стига да придвижим тежките оръдия, преди онези да са изпълзели от цилиндрите си. Може ли да се предскаже къде точно ще кацнат?

— Възможно е да не се приземят в правилна последователност — изтъкна Уолтър. — Със сигурност ще има ограничения от геометрично естество.

Тези му думи ме озадачиха — явно отново говореше за любимите си „символи“ — но както щях да разбера по-късно, именно в тях се криеше ключът към цялата история.

— Знаем обаче — продължи Уолтър, — че и миналия път цилиндрите не паднаха произволно от небето. Необходимо е било най-малкото да убият скоростта си, за да не се разбият при приземяването като метеорити. Мнозина астрономи са забелязали зелени проблясъци по времето, когато цилиндрите са навлизали в атмосферата. Самият аз също ги видях. Циолковски и другите предполагат, че има нещо като двигател, ракета може би, която забавя и насочва траекторията на цилиндъра.

— Каква противна мисъл — тихо каза Кук. — Значи не можем да предскажем нищо, макар да знаем кога са изстреляни. Могат да се приземят където си поискат и когато си поискат.

— Така е — потвърди Уолтър. — И макар да са изстрелвали по десет цилиндъра на нощ, нищо не им пречи те да се изчакат в космоса, да се съберат и да продължат заедно към Земята. Можем само да чакаме и да наблюдаваме. Разполагаме с глобална мрежа от дежурни телескопи, които следят небето. Телескопи международни и строго секретни. В най-добрия случай ще получим няколкочасово предизвестие. — Въздъхна. — Но за мен дестинацията им е очевидна, както неведнъж се опитвах да убедя властите. Те непременно ще се върнат в Англия.

Шестимата се умълчахме за миг-два, смилайки това страшно, но и някак логично предупреждение. Мисля, че го бях очаквала. Та нали бях видяла марсианеца на Примроуз Хил! И въпреки това се стреснах.

Ерик не изглеждаше убеден.

— Уолтър, не оспорвам преценката ти, но нещо не се връзва. Ако съм разбрал правилно аргументите ти, предния път марсианците са дошли в Англия, защото Лондон е най-големият град на света, гледан от Марс. При противостояние те виждат най-ясно дясната половина на нашата планета, а градовете ни сигурно греят като светулки. Марсианците навярно са приели, че човечеството е една обединена цивилизация, каквато навярно е тяхната, и логично са се насочили към световната столица с идеята да обезглавят съпротивата с един удар. Дотук добре. Но сега могат да кацнат навсякъде по света. Защо отново да идват в Англия?

— Заради онова, което видях в Шепъртън. Мисля, че и ти го видя, Бърт. Когато оръдията на Марвин свалиха една от бойните машини, останалите се върнаха за нея след края на битката и я отнесоха обратно в ямата при Хорсел. Да, лесно е да говорим за марсианците като за създания зли, неморални и прочее. Не бива обаче да съдим за етиката им по това как се отнасят с нас, защото за тях ние сме вредители… или добитък, в най-добрия случай. Не, трябва да ги съдим по това как се отнасят един към друг. Говорят си, съдействат си, върнаха се за ранения си другар. И точно затова пак ще дойдат в Англия. Заради загиналите.

Помислих си с ужас за изложения във формалдехид марсианец във фоайето на Природонаучния музей в Кенсингтън.

Най-накрая Филип каза:

— Значи затова ни се обади.

— Давам си сметка, че накарах някои от вас, Джули например, да дойдат отдалеч и да оставят зад гърба си относителната сигурност на друг континент.

— Остави това. Постъпил си правилно, Уолтър — заявих решително аз. Вече мислех напред, планирах. Бих могла да се обадя на снаха си, с която бяхме избягали от марсианците първия път…

Ерик погледна към Кук.

— Аз мисля да се върна в стария си полк, в казармите Инкерман. А ти, Бърт?

Кук присви очи.

— О, ако марсианците се върнат, знам точно къде искам да съм аз.

Франк се размърда.

— Аз ще заведа съпругата и сина си на сигурно място и в този смисъл ти благодаря за предупреждението, Уолтър. Колкото до самия мен, ако марсианците наистина дойдат, ще изпълня дълга си на лекар и войник във „Фърд“.

— Как иначе — подхвърлих студено аз.

Уолтър прошепна:

— А… Каролин?

Тя вдигна глава.

— Значи все пак се сети за мен?

— Винаги съм… Знаеш, че тогава… преди… мислех, че съм те загубил.

— О, Уолтър.

— Филип?

Братовчед му вдигна глава на свой ред.

— Тук съм.

— Разчитам на теб да се погрижиш за нея, както го направи преди…

— Ах, ти, глупако — избухна Каролин, грабна слушалката и изкрещя в нея: — Проклет глупак! — И я стовари върху вилката.

Марина Огилви взе ръцете й в своите.

Филип поклати глава.

— Права си, глупак е. И никога не говори направо. Винаги е бил такъв. Но се питам дали всичко това, като оставим настрани щуротиите му за Юпитер, дали цялата тази история няма единствено за цел да предпази теб, Каролин.

— Той наистина те обича — предпазливо вметнах аз. — Винаги те е обичал.

— Знам — каза с безизразен тон Каролин. — Прочетох за това в книгата му.