Стивън Бакстър
Война на световете (79) (Изтреблението)

17.
Над Дърбан

— Ула! Ула!…

Марсианският вой се чувал по целия свят, в двете Америки, в Австралия, в Азия… в Африка.

Било рано сутринта в събота, в подножието на планината Дракенсберг високо над Дърбан — марсианските бойни машини все още вилнеели в града — когато Гопал Тилак видял зулуската. Седяла сама с малка купчинка вещи до себе си и безизразно лице под светлината на утрото.

Запознах се с Гопал Тилак много по-късно, когато бях в Индия да разгледам руините на Бомбай и случайно попаднах на свидетел, видял с очите си разрушението на Дърбан. По онова време Гопал вече бе уважаван адвокат, привлечен от новото индийско правителство като съветник по прилагането на законите за спазването на човешките права, наложени от Федерацията на федерациите в Басра. В спокойната атмосфера на една английска чайна в предградията на Бомбай Гопал ми разказа за онази ужасна сутрин и случайната си среща в подножието на планината.

Жената му се сторила на трийсетина години, тоест с десет по-млада от него. Сякаш не забелязала появата му. Там, на високото, царяла тишина, взривяващите се сгради и човешките писъци били като шепот по вятъра. Ала дори там се чувал, от десетина посоки, грозният и дисхармоничен вой на марсианците:

— Ула…

Гопал се покашлял да предупреди жената за присъствието си, но звукът прозвучал твърде силно в тишината.

Тя обърнала глава да го погледне, после отново отклонила поглед, без да прояви никакъв интерес.

Той я попитал на английски:

— Може ли да седна при вас?

— Планината не е моя.

— Така е. — Всъщност местното население имало право да притежава земя само до седем процента от територията на Южноафриканския съюз. Ето че дори в такъв ден продължавал да разсъждава като адвокат, казал си Гопал, макар от значение да била само елементарната човечност.

Седнал тромаво до нея. Облечен бил в костюм, омачкан и прашен, вратовръзката му висяла разхлабена, а велурените му обувки, подходящи за застлани с килими канцеларии, а не за разходки в планината, били целите ожулени. Бил в сравнително добра форма, играел крикет от време на време, но животът на бежанеца бил нещо ново за него. Инстинктивно усещал, че тази жена, вероятно прекарала живота си в тежък физически труд, е по-издръжлива от него.

— Имам вода — казал той.

— И аз. Ще делим. Тук няма много вода.

— Благодаря. А храна? Имам малко бисквити…

— Гладен ли си?

— Не — отвърнал той и въздъхнал. — Което е странно, защото мина доста време, откакто ядох за последно. — Носел чанта, от която отдавна бил извадил книгите и другите тежки неща и в която били останали само документите му за самоличност, важащи за цялата Британска империя, няколко бисквити и манерка с вода. Извадил манерката, отпил и предложил на жената. — Бях във влак, който пътуваше за Дърбан. Консултант съм по синдикалните права на индийското население тук. Опитвам се да напусна страната, откакто стана ясно, че марсианците са нападнали Америка. Исках да се върна у дома, в Бомбай, но марсианците са кацнали и там преди няколко часа. А сега са и в Дърбан! — Изсмял се горчиво. — Голям късметлия съм, няма що. Влакът спря, преди да сме стигнали града, и машинистите обявиха, че поемат обратно. Но аз трябваше да стигна до брега, до корабите…

— И си тръгнал пеша.

— Да. — След известно колебание добавил: — Казвам се Гопал Тилак.

Тя кимнала.

— Майка ми работила във ферма. Жената на фермера, тя ми дала името. Нада. Име от книга. Означава „нищо“ на някакъв език. Решила, че това е забавно. По-късно аз прочетох книгата.

— Говориш английски…

— Горе-долу. Африканският ми е по-добър.

— Четеш и пишеш.

— И смятам. Семейството ми работи във ферма в провинцията. Аз работя в компания в града. Износ на диаманти.

Диамантите, златото на Трансваал, помислил си Гопал. Минералното богатство на тази страна, което изтичало към целия свят и от което печелели най-вече британците, защото държали правата за добиването им.

— Когато дойдоха марсианците… — започнала тя.

— Решила си да тръгнеш пешком към дома си? Значи, точно като мен. Само дето вървим в обратни посоки.

Тя го погледнала.

— Познаваш ли Дърбан?

— Почти не. Работата ме отвеждаше навътре в континента, в селата и малките градчета. Там са най-големите проблеми в тази странна, съшита от парчета страна — африканерите, индийците и зулусите като теб.

— Зулусите първи са били тук. Сега всичко им е взето.

— Знам — казал той със страст. — Преди десет години, не, повече, работих с Махатма Ганди. Чувала ли си за него? Адвокат, получил образованието си в Британия, който организираше кампании за правата на индийците тук. Пасивна съпротива, това беше неговото оръжие. На нашия език се нарича „сатяграха“. Просто оставяш инструментите си и отказваш да работиш. Да, ние спечелихме малката си победа, но междувременно беше узаконена една много по-голяма несправедливост. Имам предвид институционализираната дискриминация срещу местното население. — Хрумна му, че е прекалил с терминологията, но тя, изглежда, го разбираше.

— Ганди? Къде е той сега?

— Върна се в Индия да се бори за правата на нашите сънародници в собствената ни страна.

— В Бомбай?

— Дано не е там. — Затворил очи и се опитал да си представи Бомбай сега, след нападението. Гопал бил от заможно семейство от Делхи, но на младини се преместил в Бомбай заради възможностите, които предлагал този град, разраснал се неимоверно под британското управление, и се влюбил в него — старите квартали, гигантските фабрики за платове в промишлените зони, дори великолепните административни сгради на британците. Да не забравяме и аромата на града, уханието на силните подправки, на сандаловото дърво, което хората горели по празници. Е, не само сандалово дърво горяло в Бомбай през онази ужасна сутрин.

— Не можем да се бием с марсианците — казала Нада. — Просто чакаме да се махнат. Как беше онази дума?

— Коя дума? А… сатяграха.

Тя я повторила с наслада, сричка по сричка.

— Сатяграха. Чакаме, докато си идат. После си връщаме земята.

Права била, помислил си Гопал. Но дори да прогонели някак марсианците, появата им щяла да остави човешките дела в пълен хаос, разбъркани сякаш с гигантска лъжица. Нищо нямало да е същото, никъде по света.

Нада се изправила.

— Аз тръгвам. Отивам си вкъщи.

Той станал на свой ред. Разделили си поравно водата, после си стиснали тържествено ръцете и тя си тръгнала.

Гопал изчакал основната атака на марсианците да приключи. После поел към покрайнините на Дърбан.

Станало така, че марсианците се оттеглили, преди Гопал да стигне до града. По-късно разбрал с почуда, както щеше да ми сподели години след това, че били забелязани да се придвижват на север, цяла армия от машини, тръгнала към зеленото сърце на Африка.