Стивън Бакстър
Война на световете (69) (Изтреблението)

7.
„Боадицея“

Погледнат отблизо, сухоземният кораб на Негово Величество, ландшипът „Боадицея“ беше великолепен. Ала конструкторите му трябва да са били умопомрачени.

Такова беше основното ми впечатление, когато за пръв път го видях ясно под светлината на изгрялото слънце, докато подтичвахме след Ерик Идън, капитана на това странно превозно средство. Бяхме последните, които се качиха на борда, заради мен и моите теории за междупланетна комуникация. Бяха махнали камуфлажните му наметки и макар корпусът да беше боядисан на петна в бяло, черно и няколко нюанса на зеленото, формата му изпъкваше съвсем ясно. Наистина беше сухоземен кораб. Представете си широко и ниско тяло, с командна кула в центъра и тежковъоръжени оръдейни кули — две при носа и една при кърмата. Оръдията бяха от военноморския тип, като всяка кула разполагаше с по две четириинчови оръдия върху въртящи се платформи. А сега си представете всичко това монтирано върху грамадна рамка с колелета — нещо като триколка с две големи колелета отпред и едно отзад. И като казвам големи, имам предвид наистина големи — всяко колело беше с диаметър не по-малко от единайсет-дванайсет метра, тоест колкото височината на шестима високи мъже, стъпили на раменете си. Сами по себе си колелетата бяха толкова големи, че корабите приличаха на циркова измишльотина. Нямаха гуми, а нещо като вериги.

„Боадицея“ беше най-големият от сухоземните кораби, но в кервана заедно с него имаше цяла флотилия от по-малки съдове, които приличаха на мутирали версии на основния дизайн, всичките настръхнали от броня, оръдия и танкови вериги. Технологията била още експериментална, дизайнът — в процес на разработка, и различните сухоземни кораби, строени на отдалечени и тайни места в Шотландия (както скоро щях да науча), били повече или по-малко ръчна изработка.

Повечето кораби вече бяха запалили двигателите си и докато ние тичахме към „Боадицея“, наоколо ни гърмеше какофония от механични звуци. Вонеше на отработено гориво, механици търчаха напред-назад да свършат още нещо по поддръжката на тези хипопотами дори сега, когато керванът се готвеше да потегли. Беше почти все едно чакаме старта на автомобилно състезание в Брукландс, а ако се съдеше по шегите и дружеското потупване по гърба, явно екипажите и техниците споделяха нещо от състезателно-колегиалния дух на мъжете, които участват в подобни събития. Нещо студено в мен се запита дали марсианците ще останат впечатлени.

Ерик, понеже си беше Ерик, следеше реакциите ни при вида на „Боадицея“.

— Голяма работа е, нали? По шосе е по-бърза, разбира се, макар че съсипва настилката. Но развива добра скорост и на пресечен терен, а по-малките препятствия направо ги изяжда, предвид размера си.

Верити, прагматична както винаги, изсумтя скептично.

— Защо триколка? Имах триколка като малка. Не съм си представяла, че ще я видя уголемена до такива чудовищни размери!

Ерик се ухили.

— По-лесно се управлява, когато отзад има само едно колело, това е.

— Наистина изглежда впечатляващо — казах на пресекулки аз, задъхана, докато тичахме към чудовището. — Но какво ще стане, когато марсианците я облеят с топлинен лъч?

— А! — Вече бяхме при машината. Ерик удари силно с юмрук по металния корпус, после изчегърта малко от камуфлажната боя да ни покаже жълтеникавобелия метал отдолу. — Това познато ли ви е? Шасито е от алуминий, а в корпуса вложихме най-ценния си ресурс — метал от корпусите на марсиански цилиндри. Така и не успяхме да възпроизведем това чудо, затова използвахме цилиндрите, които кацнаха в Съри преди петнайсет години. Този метал предпазва пътниците в цилиндъра, докато той навлиза в атмосферата с космическа скорост, и дори топлинният лъч не може да го среже. Екипи от учени, от университетите и военните бази, го доказаха експериментално. Освен това бронята ни вече е тествана и в битка.

Забелязах, че не спомена къде. Дори сега британското участие на Руския фронт официално се пазеше в тайна.

— Радвам се да го чуя — казах.

Стигнахме до отворен люк, заоблен в ъглите като водонепроницаемата врата на кораб, с къса стълба, по която да се качим. Това сякаш бе единственият отвор в корпуса, ако не броим тесните прозорци и оръжейните платформи, поместени в странични издутини, достатъчно големи да поберат артилерист. Видях и перископи да стърчат от корпуса, като на подводница.

Ерик ни махна да се качваме.

Покатерихме се по стълбата. И двете бяхме с незавързани връзки на ботушите и държахме кожените шлемове в ръка. Озовахме се в търбуха на машината. Оказа се, че ще делим пространството с двигателите — две гигантски лъскави чудовища, които, както разбрах по-късно, били дизелови двигатели за подводници. Елементи от впечатляваща хидравлика обточваха останалата част от помещението, предавайки задвижващата сила на двигателите към колелетата. Стените и подът бяха боядисани в бяло, осветлението беше електрическо — не проникваше и лъч дневна светлина. Грамадното помещение беше разделено с тънки преградни стени, пресичаха го висящи мостове, имаше стълби към оръдейните кули и командния мостик в средата. Беше доста претъпкано, но и подредено по един геометричен начин. Дори нитовете и сглобките бяха боядисани в бяло. Почувствах се като мишка под капака на автомобил.

Вътрешността на „Боадицея“ приличаше и на мобилен склад за муниции — на всички стени бяха монтирани рафтове със снаряди за големите оръдия и патрони за личните оръжия. В отвори под пода бяха прибрани комплекти със специализирани инструменти, пак оттам се стигаше и до механизмите на кораба. Малкото свободно пространство беше заето от други полезни неща, струпани на купчини, като макари с метални кабели, манерки за вода, пистолети със смазочна течност, защитно облекло, метални каски, противогази и защитни очила.

После двигателите се събудиха за живот, затвореното пространство се изпълни с рев, цялата конструкция се разтресе.

— Та тук няма място дори за екипажа! — повиши глас Верити да надвика шума.

— Спокойно, всичко сме измислили — извика на свой ред Ерик. — Вижте, намирате се във възможно най-добрите ръце. Пилоти са самите Стърн и Хедърингтън, а те си разбират от работата!

Чувах ги трудно. По-късно стана ясно, че и самият екипаж разговаря с помощта на импровизиран жестов език и дори чрез почуквания с гаечен ключ по тръбите.

Ерик ни нареди:

— Вие двете, по-добре свършете нещо. Джули, не ни достига един човек, така че би ли се качила в капсулата — онова разширение в корпуса, има вратичка, виждаш ли? Знам, че не можеш да работиш с оръдието, но поне ще наблюдаваш и ще докладваш при нужда. Има телефонни връзки из целия кораб. Аз ще бъда на мостика. А ти, Верити… — Ерик премести купчина резервни дрехи. Отдолу имаше походна аптечка — бяла кутия с червен кръст отгоре. Стори ми се твърде малка. — Ти си медицинска сестра, нали?

— Само доброволка.

— Пак е по-добре от нищо. Но когато започне сражението, просто гледай да не се пречкаш. А, и стой далече от двигателите. Повърхностите стават толкова горещи, че бекон да опържиш…

И така, аз се покатерих в капсулата — плюска в корпуса, голяма колкото да побере нещо като шезлонг, в който аз се намърдах с усилие, и табло с контролите на гигантското оръдие отпред. Свита на две, с колене почти до брадичката и наведена глава, много скоро започнах да се схващам в тази крайно неудобна поза.

А после ландшипът се люшна напред със силно дръпване, което сигурно бе резултат от тежката му хидравлика, и с оглушително дрънчене, сигурно заради пълната липса на нормално окачване.

Движехме се! Екипажът се развика триумфално, а аз стиснах очи с надежда да оцелея.