Стивън Бакстър
Война на световете (24) (Изтреблението)

24.
На Кралския фронт

Докато марсианците овладявали своя кордон в Мидълсекс и Бъкингамшир, Ерик Идън, временно възстановен в майорски чин, се оказал извън периметъра вместо в капана му, и получил заповеди да изтегли хората си назад по най-бързия начин.

Ала броени дни по-късно Ерик отново се озовал на предния фронт в марсианската война.

Този път се намирал на Кралския фронт, в окоп, изкопан набързо през Уестърн Авеню, част от шосе А40, близо до кръстовището с Хангър Лейн, северно от Ийлинг. Стоял на стрелково блокче и надничал над парапет от чували с пясък. Гледал на запад, там, откъдето щели да дойдат марсианците. Полезрението му било ограничено от тежък противогаз, в ръцете си стискал пушка с щик на върха. Заради малките очила на противогаза и трясъка на артилерията, която вече откривала стрелба зад линията на фронта, той виждал и чувал много малко.

Ала въпреки това се чувствал спокоен, защото знаел, че в неговия участък от фронта, там, където се очаквало марсианското настъпление към Лондон, съпротивата е подготвена по най-добрия начин.

Лично Уинстън Чърчил, военният министър, минал на инспекция предния ден, още докато трескавите строителни дейности течали с пълна сила. Говорело се, че той е най-високопоставеният член на правителството, останал в столицата, и е сторил много да организира отбраната й. Четиресет и пет годишен, висок и плешив, той приличал повече на войник, отколкото на министър. Застанал пред окопите с юмруци на кръста и кал по обувките и казал:

— Прекършете ги тук, мъже, разбийте рехавия им фронт, после ще ги бием навсякъде. Не са толкова много. А ако ви е писано да заспите съня на праведните, то отнесете и един от тях със себе си. Те са стотици, ние сме милиони; няма начин да загубим!

Думите му предизвикали буря от екзалтирани викове. Бил човек, който да те поведе към победа или поражение, но поне умеел да води.

Освен това Ерик знаел, че има и други поводи за оптимизъм извън насърчителната реч на Чърчил. Поради личния си опит с марсианците, Ерик бил сред малцината привилегировани, на които било казано, че малко зад Кралския фронт, като крайна мярка в случай на пробив, освен артилерия, картечници и войски в резерв, имало и оръжие, пазено в най-дълбока тайна.

А сетне дошло времето всички тези набързо разработени планове да влязат в действие. Било още рано сутринта, когато стрелбата започнала.

Започнало се с артилерийски преграден огън дълбоко от тила. Най-големите оръдия се намирали на мили зад фронта, част от тях военноморски, свалени от корабите и превозени с камиони и железопътни вагони. Снарядите им прелитали над хората в окопите и разтърсвали терена напред, на запад, като стъпките на гигант.

Ерик надничал предпазливо над парапета на своя окоп и виждал как снарядите падат и вдигат фонтани от пръст, виждал пожарите, пламващи в изоставени къщи, горички, паркове и общински мери, всичко разорано и обхванато в пламъци. Знаел какъв е планът — „пълзящ“ преграден огън, постигнат с постепенно изместване на прицела на големите оръдия, така че пораженията от снарядите да пълзят назад, сякаш разчистват широка ивица земя. Както било добре известно от Първата война, марсианците не били неуязвими за подобен обстрел. Планът бил бомбардировката с тежките оръдия да свърши повечето работа, да разруши и повали гигантските бойни машини, а после пехотата да се включи с пушки и автоматични оръжия и да избие марсианците, докато излизат от повалените си машини.

Ерик откъснал очи от оръдейната стрелба и погледнал вляво и вдясно от себе си. Линията на окопите се виела, докъдето му стигал погледът. Построена била на зигзаг, така че взривната вълна от евентуалните попадения да не се разлива на голяма дължина — урок, който британците били научили от бурската съпротива в Южна Африка. Окопите били пълни с войници, някои покачени на стрелковите блокчета, други в изчакване зад тях, всички готови да се прехвърлят през парапета от чували; наблюдателите се взирали през бинокли към стената от дим и огън. Истинска военна машина, осъзнал той, сложна система от хора, оръжия и укрепления, всичко това посветено на една обща цел и подготвено за броени дни.

А после, най-сетне, се чули виковете.

— Там!

— И там!

— Да, да, виждам ги… по целия фронт… идват!

Вълна от раздвижване се разляла през окопите, мъжете върху стрелковите блокчета сочели развълнувано. Ерик изтрил калта от очилата на противогаза си и се вгледал напрегнато във валмата от дим.

И тогава ги видял — всяка с по три тънки многоставни крака, които се завъртали, сгъвали и правели поредната крачка напред; качулката и подвижните метални пипала; и някъде там, вътре във всяка машина, по един жив марсианец. Сякаш се материализирали от самия дим, като видения в кошмар, прииждали в разтеглена линия, а зад тази първа линия се провиждали и други. Разликата в мащабите се набивала на очи — марсианците били като гиганти в мъглата, човешките укрепления бледнеели в сравнение с тях. Придвижвали се безшумно; чувал се само трясъкът на артилерията.

Бойните машини отговаряли на преградната стрелба. Без да забавят странната си походка, те въртели насам и натам бронзовите си качулки, а сръчните им израстъци насочвали с мълниеносна бързина генераторите на топлинни лъчи. И един по един снарядите, пропътували мили от дулата на изстрелялите ги оръдия, се взривявали във въздуха, разпадайки се на безобидни шрапнели над своите мишени.

Ала прицелът им не бил съвършен: дори марсианците са смъртни и правят грешки. Голям снаряд ударил една машина право в „лицето“. Оглушителен рев изригнал в окопите, мъжете размахвали юмруци. Бойната машина залитнала, качулката й била смазана и оплискана с нещо червено — вероятно кръвта на марсианеца. Извадена от равновесие и изгубила пилота си, машината се килнала и паднала върху съседа си. Двете политнали бавно и тежко към земята като отсечени вековни дървета.

— Две! — извикал през противогаза си млад редник близо до Ерик. — Две! — Скочил на крака и заразмахвал юмрук.

— Наведи се, идиот такъв! — Ерик го дръпнал надолу за дрехата.

А когато марсианците се стоварили върху земята, детонацията била като от трийсеткилограмов снаряд, паднал на метри от окопа. Свит в прикритието си, Ерик усетил вълна от нажежен въздух. Огненият импулс помел онези, които не били потърсили своевременно прикритие.

Когато отново дръзнал да надникне над парапета от чували, Ерик станал свидетел на поредния забележителен пример за взаимопомощ между марсианците, познат още от Първата война. Макар преградният огън на артилерията да кънтял неспирно, макар войниците в окопите да открили стрелба с картечници и гаубици, част от марсианските машини преустановили атаката си. Събрали се около ранените си другари, прикривайки ги с телата си, като едновременно с това продължавали да стрелят по връхлитащите снаряди. Били толкова близо до окопите, че Ерик чувал трополенето на малките шрапнели по корпусите им. Други се навели над повалените, подхванали ги с металните си израстъци и започнали да ги влачат назад, по-далече от сражението. Най-вероятно щели да ги влачат така чак до ямите си в Кордона, както постъпили с поваления си другар преди тринайсет години.

Ала всичко това било само подробност от общата картина, бързо осъзнал Ерик. Оръдията започвали да замлъкват — нямало как артилерийският обстрел да бъде изтеглен назад, без снарядите да застрашат британския фронт. В голямата си част марсианската линия напредвала необезпокоявано.

С други думи, преградният огън не постигнал целта си. Ерик чул мъже да си шепнат уплашено, усетил как и собственият му стомах се свива при вида на дългите метални крака, настъпващи към линията от окопи. Войските все още удържали позицията си, на повечето места поне, чувал се трясък на карабини и единични снайперистки изстрели, ала куршумите отскачали безобидно от краката на исполинските машини.

Много скоро марсианците скъсили разстоянието достатъчно, за да се прицелят в линията на наземните укрепления. Бойните машини насочвали лъчите си по протежение на окопите, спокойно и систематично, както фермер промива дренажен канал със силна струя водя. Хора на метри от Ерик попадали в лъча и избухвали в пламъци.

Самият той останал на мястото си, изтръпнал в очакване топлинният лъч да помете и него… но когато свирките и роговете най-после прозвучали и подофицерите започнали да крещят „Назад! Назад!“, той не се поколебал да изпълни заповедта.

Ентусиазираният младеж, когото Ерик спасил в окопа, тичал до него.

— При Шепърдс Буш — казал той. — Там ще ги спрем.

Ерик, който разполагал с информация, недостъпна за повечето, отвърнал през противогаза си:

— Може би, Том. Може би ще ги спрем.

С изтеглянето на армията продължило и принудителното изтегляне на онези цивилни, които все още не били напуснали домовете си.