Стивън Бакстър
Война на световете (61) (Изтреблението)

33.
Лаборатория

Отведе ни в участък на комплекса, където в земята бяха изкопани дълбоки кръгли ями в правилни редици и колони. Всички бяха покрити с познатата ми вече метална мрежа и до всяка стоеше на пост машина работник, неподвижен, неуморен пазач. Чух нещо като скимтене, уморен плач… не от един глас, а от много.

Спрях на място, вкамених се. Едва ли щях да продължа напред, ако не черпех кураж от Верити. Пък и държах да скрия слабостта си от Бърт Кук и от марсианците.

В първите няколко ями нямаше нищо необичайно, тоест нищо друго, освен ужасната гледка на мъже, жени и деца, затворени за няколко часа, преди да поемат към нещо още по-лошо. Както споменах, ямите бяха подредени в прави линии, почти като полета на някаква гигантска игрална дъска. По-късно щях да науча, че нашите учени използват подобна подредба при експериментите си. Ако искат да тестват ефекта на различни комбинации от фактори — различни комбинации съставки при експерименталните лекарства например — те създават матрица от варианти в лабораториите си, мрежа, която много прилича на онази, която видях в Редута.

А по думите на Бърт, това наистина било нещо като лаборатория. Марсианците експериментирали с човешката душа.

— Както аз виждам нещата, марсианците нямат семейства като нас, нито семейни връзки. Раждат, както знаем, чрез пъпкуване, но щом малкото зверче се отдели от родителя си и започне да търчи насам-натам, може да потърси внимание от всеки възрастен индивид. Не сучат, между другото. И да са били някога бозайници, вече не са. Малките започват да смучат червено винце като възрастните веднага щом се отделят от родителя си.

— Червено винце?! Да ти имам шегите, Бърт!

— Лоялни са, разбира се — продължи той, — един към друг и към расата като цяло. Това вече го знаем, нали така? Когато са потеглили през космоса, за да стигнат отново до Англия, основната им задачата е била да ни изучат, да разберат как най-лесно да ни надвият, но са имали и друга цел — да приберат телата на загиналите си другари.

Кимнах.

— Уолтър предрече, че ще се върнат в Англия именно по тази причина.

Само че Бърт Кук никога не би проявил интерес към нещо казано или написано от Уолтър Дженкинс.

— Важното е — поде наново той, — че сега са тук и ни наблюдават. И виждат, че и ние сме лоялни един към друг, към семействата си, родителите, братята и сестрите… и най-вече към децата си.

Мрачно предчувствие сви стомаха ми на топка.

— И какво общо има това с редиците от ями?

— Ами, в тях ни тестват. Подбират групи по различни критерии. Не знам подробностите. Но в една яма може да има семейство — родители с децата си, — а в съседната да са натъпкани непознати, например двойка на зряла възраст с нечии чужди деца. Тези две крайности и всичко помежду им. Така де, твърде вероятно е да жертваш себе си за своето дете, но ще го направиш ли за чуждо? Или за детето на брат си, за внучето си… Ако ти кажат, че трябва да избираш дали да спасиш своята дъщеря или двамата си племенници… или десетина други деца, не знам… вие какво ще направите? Ето с това експериментират те, поне аз така мисля. Виждал съм ги как влачат нови екземпляри, докато деца плачат за майките си, от които са ги разделили току-що. Правят го всеки ден.

— Значи експериментират с човешките емоции — заключи Верити. — С капацитета ни да изпитваме любов. И го правят методично.

— Нека ви разкажа какво видях веднъж — каза той мрачно. — Родители и детенце, мъжът и жената бяха много млади. Родителите се отказаха от хлапето, когато машината работник дойде да го вземе. Най-сладкото русо момиченце, което сте виждали. Направо го набутаха в ръцете на машината. И знаете ли какво направиха марсианците? Освободиха ги, родителите. С очите си го видях. Отвориха ямата и им позволиха да се изкатерят, целите мръсни, мигащи и объркани, наложи се аз да им кажа накъде да тръгнат. Ревяха с глас, а аз се смях до припадък. Но с рев или без рев, двамцата си отидоха. Сигурно още си живеят някъде, отглеждат картофи и канят гости на вечеря. Защото точно такива като тях марсианците искат да запазят. Поредният пример за селективно отглеждане. Разбирате ли? Марсианците искат кротките, податливите… онези, които са егоисти, защото егоистите се контролират лесно. Това се опитват да селекционират. Предай се и ще живееш. И ще раждаш свои подобия.

Верити поклати глава.

— Това е чудовищно, Бърт.

— Но и логично — промърморих аз.

— И е само началото — подчерта Бърт Кук. — Един ден, след като са ни оформили по свой вкус… — Той вдигна ръце и очерта рамката на картина. — Това е бъдещето, което аз си представям. Отглеждат хората в лехи, досущ растения в голяма нива, всичките пасивни, очакващи реда си. А бойните машини обикалят лехите и откъсват онези, които са узрели. — Погледна ни и се разсмя. — Още ли ви побиват тръпки на погнуса? Истината е твърде болезнена за вас? Това не е краят, момичета. Елате да ви покажа нещо друго. — И с драматичен жест (беше си шоумен в крайна сметка, и години наред бе обикалял световните сцени да разказва историите си) той посочи към друга яма. — Надникнете там…

Верити се задържа до ръба по-дълго от мен, но пък тя беше доброволка, медсестра и имаше повече опит със страхотиите. Колкото до мен, аз веднага отклоних поглед от ужаса, който зърнах за миг в ямата.

Жената беше млада, най-много на двайсет и пет. Беше гола от кръста нагоре, а долната част на тялото й бе покрита с грубо одеяло. Лежеше по гръб в сенките на ямата. До нея седеше мъж, по-възрастен, и гледаше нагоре към нас бдително и с негодувание, собственически почти. А отстрани на корема на жената растеше… глава, човешка глава, глава на дете, девет- или десетгодишно. Сбръчкано лице, затворени очи, миниатюрен нос, без коса по скалпа. Дълги, костеливи пръсти, събрани при устата. А устата имаше заострена горна устна с формата на V. Само това видях, преди да отклоня поглед.

Верити попита с мъртвешки, зловещо спокоен глас:

— Кой е той? Мъжът с нея.

Кук вдигна рамене.

— Лекар някакъв… или поне се преструва на такъв. Това е другият вид, който се ползва с милостта на марсианците. Ако докажеш, че си лекар или медсестра, или имаш съответните умения, те оставят жив, поне за известно време. Така де, разумно е една от овцете да се прави на ветеринарен доктор, който да се грижи за стадото. Това не е единственият експеримент, който провеждат. Във връзка с възпроизводството, имам предвид. Тази тема явно им е интересна. Проучват различните етапи на бременността например. — За щастие, не се впусна в подробности. — Децата също представляват интерес. Вземат няколко малки деца от родителите им и ги слагат в отделна яма, самички. Сигурно искат да видят дали ще подивеем, не знам. Дали ще се обединим в нещо като глутница като вълците. Можем ли сами да си създадем език, без никой да ни учи. Предполагам, че това искат да проверят. Доколко сме покорни.

— Това обаче… — започна Верити.

— Рядко изкарват дълго — почти небрежно я прекъсна Бърт. — Явно пъпката изсмуква твърде много кръв от тялото на майката и твърде бързо. Ще прощавате терминологията ми… „пъпката“, „майката“… наричам ги така за удобство. Не съм учен. Някои казват, че в далечното минало марсианците са били като нас. Хуманоиди един вид, подобно на нещастниците, които пътуват с тях през космоса като храна. Но после са еволюирали, а може би по-скоро сами са се отдалечили от хуманоидната форма. Евгеника — подобряване на стадото чрез хирургия или бърникане на плазмата, не знам. Знам само каквото съм чел, а и от него не разбирам половината.

— И сега го изпробват върху нас — каза Верити. Обърнала бе гръб на ямата, лицето й бе изопнато от погнуса и гняв. — Проверяват дали ще се превърнем в марсианци.

— Каквато и да е целта им — прошепнах аз, — бих дала всичко, за да…

— Да ги спреш? Аз също. Трябва да сложим край на този ад, на тази болка!

Кук каза студено:

— Все още не виждате ясно картинката. Ако попитате марсианците, те ще кажат, че ни правят услуга, че ни развиват, все едно ние да направим някое шимпанзе умно като колежански професор. И от своята гледна точка са прави. Колкото до болката… Нали точно вие, учените глави, повтаряте, че марсианците са по-развити от нас, обикновените смъртни. И понеже са отделили главите си от телата, може би не усещат болка така, както не усещат и наслада. Така че защо да ги е грижа за болката, която ни причиняват? Точно както нас не ни е грижа за болката на животните, които убиваме в кланиците, или за болката на дървото, което отсичаме. Да отречем това би било лицемерие, нали така? — Ухили ми се подигравателно. — Е, след като видя всичко това, още ли мислиш, че ще можеш да си общуваш с тях? Още ли мислиш, че ще се впечатлят, защото можеш да докажеш Питагоровата теорема или нещо такова?

Явно дори черното въображение на Бърт Кук не се беше досетило за истинската цел на моята мисия, за отровата, която носех във вените си дори тук и сега, в края на дългото си пътуване, след седемстотинте мили, които бях пропътувала от светлата цивилизация на Берлин до това… до това средище на злото. Не, не беше зло, беше нещо по-лошо. Беше непоносимата неизбежност на космологията, интелигентността и студената дарвинова логика.

Но може би Бърт беше прав. От гледната точка на марсианците — а навярно и от гледната точка на нашите потомци от далечното бъдеще, онези, които щяха да се изправят пред проблема с угасващото слънце и новата ледникова епоха на Земята, проблеми, с които марсианците се бяха сблъскали на своята планета, за тях жестокото отношение към младата майка в ямата, нашата първа стъпка към нов етап в еволюцията, сигурно ще изглежда като най-благородния дар, който марсианците са можели да ни дадат.

Така или иначе, в онзи миг Бърт Кук ми каза следното:

— Май е време да видите и края на всичко.