Стивън Бакстър
Война на световете (27) (Изтреблението)

27.
Бягство през Централен Лондон

Двете със снаха ми все така бягахме.

От Марбъл Арч продължихме по Оксфорд стрийт и Риджънт стрийт до Пикадили Съркъс и Странд, а оттам към крайбрежната улица. Влачех Алис след себе си, а понякога тя влачеше мен, защото денят бе дълъг и страшен и за двете ни. Подробности почти не помня. Улиците бяха пълни с хора, които се щураха насам и натам, но всички потоци се отдалечаваха от марсианците. Беше като вълна, която се отдръпва от каменист бряг, детайлите — хаотични и непредсказуеми, но общата посока — очевидна. Толкова много хора… За няколко дни от Лондон се бяха изнесли милиони, но и милиони бяха останали. Реката беше пълна с плавателни съдове, лодки, яхти и дори баржи се носеха по течението, само няколко военноморски кораба си пробиваха път в обратната посока.

А междувременно марсианците настъпваха. Небето на запад, червенеещо грозно още отпреди зазоряване, сега беше лекьосано с пушек и пламъци, зловещо сияние, което пълзеше към нас. Погледнеш ли през рамо, виждаш марсианци тук и там, кошмарните машини крачеха през къщи, кантори и магазини както човек гази през коралов риф.

Колкото до самите нас, двете с Алис имахме една основна цел: да се движим на югоизток и да стигнем някак до морския бряг, за да избягаме на континента, както го бяхме направили преди тринайсет години. Но как да пресечем реката? Мостовете бяха задръстени с хора и не виждах как ще си пробием път през плътната навалица.

Точно тогава снаха ми взе нещата в свои ръце. Пое водачеството и ме повлече с бърза стъпка покрай реката, на изток покрай Темпъл и Блакфрайърс, покрай средновековната снага на Тауър, който още носеше белези от топлинните лъчи, облизали го през седма година, а после през кейовете и складовете на Уокинг.

Накрая, за мое изумление, ме отведе до пътния тунел към Ротърхайт.

Едри мъже, докери от пристанището, бяха блокирали входа на тунела с купчини метални отпадъци, а на спиралните стълби за пешеходци бяха сложили бариери. Един от тях се изтъпани пред нас със скръстени на гърдите ръце и каза:

— Тунелът е затворен.

— Така ли? — попита Алис, задъхана, потна, разчорлена, повлякла куфара си, но изпълнена с решимост.

— Не си ли чула, ма? Марсианците са в града.

— Но ние искаме само да минем. Ако просто се дръпнете…

— Само местни. Без мангизлии.

Затворих очи. Това оставаше, да падна жертва на класовата борба.

Но Алис не се впечатли особено.

— Фред Сампсън тук ли е?

— Кой?

— Сигурна съм, че го познавате. Местният профсъюзен водач. Фред, жена му Попи и децата им…

— Кой пита?

— Ами бъдете така любезен да му предадете, че госпожа Елфинстоун е тук, Алис Елфинстоун. Вероятно ме помни като дамата от „Фабиан“.

Съобщението бе предадено и за моя огромна изненада Фред Сампсън наистина помнеше своята дама от „Фабиан“.

Алис ми обясни, че от няколко години, откакто икономическата ситуация в страната се влошила под управлението на Марвин, тя и други дами от женския корпус на Фабианското общество — тази социалистическа по своето естество и произход организация, решена да подобри обществения ред с мирни средства, а не чрез революции, — ходели в Лаймхауз, Уокинг и другите пристанищни квартали и помагали според силите си на работещите бедни. Самата Алис, която поддържала връзки с медицинските среди покрай покойния си съпруг, успяла да помогне на най-малкото дете на Фред, чиято астма се обостряла от влажния и мръсен въздух край реката.

Чакахме пред бариерата и аз току измервах с поглед Алис, виждах я с нови очи.

— Дамата от „Фабиан“? Мислех, че са го забранили.

— Не точно. Гледат на организацията с лошо око, но я търпят, така и не я обявиха извън закона. Аз въпреки това се включих в женския корпус. И постепенно… е, виждаш. — Погледна ме студено. — Знам, че ме смяташ за слаба и глупава. Точно такава ме е описал и девер ти в книгата си. Скицирал ме е набързо и жестоко. След войната и след като изгубих Джордж, а тази загуба я преживях много тежко, признавам, хората ме възприемаха точно според това описание.

— Но ти така се държеше!

— Нима хората имат само едно лице? Да, в онзи ден на бягство бях ужасена, изгубила бях ума и дума от страх, но всъщност не съм такава. Не си правя труда да го обяснявам на хора като теб. Предпочитам да търпя грубостта ти, Джули, защото ти точно така се отнасяш с мен, макар да съм ти благодарна за помощта, която ми оказа в годините след войната. Предлагам повече да не говорим на тази тема.

Така се сблъсках с удивително разкритие от личен характер в онзи удивителен ден. Понякога се чудя дали има и един човек сред онези, споменати от Уолтър в злощастната му книга, който да не се чувства засегнат от портрета си.

Малко по-късно ни вкараха що-годе любезно в тунел, който за броени дни бе превърнат в убежище, истински малък град под Лондон с храна, тоалетни и доставки на вода, дори с електрическо осветление, захранвано от малък генератор. Смятали бяхме да продължим нататък по пътя си, но благоразумието надделя над храбростта. Изтощени физически и емоционално, ние останахме там на завет и в безопасност.

Едва по-късно щях да науча какво още са сторили марсианците в онзи ужасен ден.