Стивън Бакстър
Война на световете (54) (Изтреблението)

26.
Жътва

Изскочихме от стаите си във взетите назаем нощници и едва не се сблъскахме на площадката.

— Чула си го — каза Верити.

— Да. Обличаме се и тръгваме.

— Съгласна съм.

Върнах се в стаята си. За свой късмет, предната вечер явно съм била достатъчно с ума си да си приготвя дрехите и да прибера повечето си неща в една чанта за през рамо, която бях намерила в къщата — моята раница бях оставила в странноприемницата на Мариот. Навлякох дрехите, натъпках останалите си вещи в чантата, нахлузих ботушите и въпреки бързината ми Верити, със счупената ръка, вече ме чакаше на площадката.

Хукнахме надолу по стълбите, после през кухнята — сетих се да грабна пътьом кутийката с чай от масата и да я пъхна в джоба си — и излязохме на верандата, където бяхме прекарали предната вечер. Верандата гледаше на запад; небето беше ясно, все още сиво преди сипването на зората. Заблатената вода се ширеше пред нас, повърхността й бе зловещо неподвижна там, където червеният бурен я покриваше като поле от водни лилии. От цитереанците нямаше и помен, писъците им бяха утихнали. Сякаш изобщо не бяха съществували.

— Няма ги! — възкликнах. — Но пък техният багаж сигурно е бил по-малко и от нашия…

— Не. — Верити посочи със здравата си ръка към водата. — Виж! Там има един.

Видях силует, който плуваше точно под повърхността и развиваше забележителна скорост с минимални движения на ръцете и краката. Движеше се право към нас, после изскочи от водата сред фонтан от пръски. Беше Чарли, все така с кръстчето на гърдите. Извика ни нещо на странния си бълбукащ език, а в най-високата точка на скока почука по главата си с юмрук и посочи зад нас, на изток. После цопна по гръб във водата и изчезна.

— Глава — промълви Верити. — Това се опитва да ни каже, „глава“. Предупреждава ни. Защото това е цитереанската дума за…

Тогава дълга сянка закри мъждивата предутринна светлина над нас и детайлите й се очертаха върху езерната повърхност пред мен — характерната форма на качулката, трите дълги крака, тъпоносото оръжие и провисналата мрежа, в която се мяташе нещо.

Глава. Какво друго са марсианците, ако не глави без тяло? Хората от Венера бяха прави. Прави са били и да избягат.

Бойната машина надвисна над къщата, кльощав черен силует на фона на утринното небе. Гледахме я окаменели. Явно бе в настроение да събира, а не да убива, защото в мрежата й вече имаше хора, досущ риби в кепчето на рибар, един върху друг, някои лежаха пасивно, други се бореха и дърпаха мрежата с надеждата да я разкъсат. Чувах гласовете им, приглушени от разстоянието, плач, викове и яростни крясъци.

А после видях, че има и друга мрежа — на трийсетина метра над земята, точно под качулката. Не бях виждала такова нещо на снимките и рисунките на бойни машини. Приличаше на слюнка, висяща от разлигавена уста.

Имах някакво предчувствие за какво служи втората мрежа. Опитах се да запазя самообладание, докато чудовището се навеждаше към нас, а откъм качулката се протягаше дълго пипало, металическо, лъскаво, сръчно като никое механично устройство, направено от човешка ръка.

Верити беснееше.

— Глупачка! Мързелива глупачка! Сякаш от вчера съм в Кордона! Трябваше да стоим на пост, както са го направили цитереанците, да се редуваме. Е, вече няма смисъл да бягаме. Освен ако не предпочиташ топлинния лъч пред това да ти изпият кръвта…

Стиснах я за ръката.

— Не. Чакай.

Пипалото се спусна още, марсианската машина се навеждаше със зловеща грация. Макар основната тежест да бе съсредоточена в горната й част, тя сякаш никога не губеше равновесие. Пипалото беше само на метри от главите ни! Ясно виждах пръстените, от които беше съставено, и празнините помежду им; малки валма зелен дим придружаваха движението му, изящният жест изглеждаше почти нежен.

Взрях се отново в по-малката мрежа, която се клатеше под качулката. Време беше да хвърля зара. Извиках с всички сили:

— Кук! Албърт Кук!

Верити ме зяпна изумена.

— Албърт Кук!

Пипалото спря на три метра от главите ни. Цялата бойна машина сякаш замръзна. Дори онези, които вече бяха хванати в мрежата, се умълчаха, видях ги да се бутат, за да погледнат към нас. Любопитството им бе надделяло, а може би се възраждаше и надеждата им за спасение, съвсем неоснователно, уви.

Втората мрежа, която бях оприличила на слюнка, започна да се спуска бавно и безшумно с помощта на въже. Скоро различих фигурата на сам човек в нея, но този не се мяташе като риба на сухо, а седеше в тапицирано кресло като пилот на аероплан в кабинката си. Облечен беше чудато — с нещо като скъпо кожено палто, бяла перука като на съдия и тежък златен медальон на врата като онези, които носят кметовете.

Скоро видях лицето му и той — моето.

— Ти! — възкликнах аз.

— Ти! — изненада се артилеристът.