Стивън Бакстър
Война на световете (73) (Изтреблението)

11.
Сентрал парк

Оказало се, че армията, заедно с отряди на Националната гвардия и щатското опълчение, лагерува в Сентрал Парк. Удуърд оставил Хари и Мериголд да го чакат на ъгъла на Петдесет и девета улица и Пето авеню, а самият той продължил към парка да потърси някой офицер и да разбере повече за ситуацията.

Нищо кой знае колко необичайно не се усещало в Манхатън, мислел си Хари, докато чакали Удуърд. По улиците нямало задръствания, макар трафикът да бил засилен и да се виждали повече военни камиони от обикновено; пътни полицаи все така регулирали кръстовищата. Хари, мръсен и изтощен след безсънната нощ, се чувствал като скитник, който току-що е влязъл в града. Но дори и тук по тротоарите имало забързани хора с куфари в ръце и раници на гръб, някои водели деца, други бутали инвалидни колички, точно като на Лонг Айлънд. И сякаш всички се придвижвали на север.

Хари виждал хотел „Плаза“ от мястото си. Въздъхнал. Мериголд вдигнала вежда.

— Какво те яде?

Той свел поглед към съсипания си официален костюм.

— Виж ме само. Не съм се преобличал, откакто се наконтих за партито на Бигълоу преди… кажи-речи цяло денонощие. Два часа в някой апартамент в „Плаза“ биха ми се отразили добре — душ, чаша шампанско, пура, купчина вестници…

За разлика от него Мериголд явно се чувствала добре в костюма си за езда, практично и удобно облекло, по което почти нямало следи от дългата нощ. Тя вдигнала рамене.

— Мечтай си. Колкото до вестниците, цяла нощ бягахме от новините. Знаем какво се случва по-добре от всеки вестникарски редактор в града.

— Така е. И никой си няма представа живи ли сме, или мъртви…

Тази мисъл накарала Хари да се огледа за уличен телефон. Видял един и хукнал натам да звънне на родителите си. Сторило му се странно, че телефонните линии още функционират. Семейството му в Айова било добре, но следяло с тревога новините; Хари им обещал да се прибере възможно най-скоро и наистина го мислел. Когато Мериголд понечила да се свърже на свой ред със семейството си, линията прекъснала. Щели да минат много дни, преди Хари да се свърже с някого по телефона.

Удуърд се върнал с ръце в джобовете.

— Трябва да видите какво е направила армията с парка. Ужас. Аз копаех по-свестни дупки за клозети още през първата си седмица в казармата.

Мериголд вдигнала вежди.

— Е, готова ли е нашата храбра войска да помете врага?

— Ще ми се. На мен, както и на Патън.

— На кого?

— О, един мой приятел. За добро или зло, в армията ни няма много офицери с боен опит. Джордж обаче е ветеран, участва в наказателната експедиция срещу мексиканците на Панчо Виля през шестнайсета, а сега отговаря за наземната операция тук. Освен това са го повишили в майор. — Удуърд се ухилил. — Умно момче е той.

Мериголд не изглеждала впечатлена.

— Да, да, ясно. Кажи ни какво смята да прави този твой Патън.

Удуърд свил рамене.

— Обмисля как най-добре да използва ресурсите си, за да спре марсианското настъпление и да защити цивилните. В момента води ожесточен спор с началниците си кога да взривят мостовете, които свързват Манхатън с Бруклин и Куинс.

Хари зяпнал невярващо.

— Като моста Куинсбъро? Но всички мостове са претъпкани с хора… а и ако не броим фериботите, те са единственият начин да се измъкнеш от Лонг Айлънд.

— Знам, така е. Но в очите на военните взривяването им е единственият начин да спрат марсианците. Ако ги задържим във…

Мериголд започвала да се ядосва.

— Сериозно? Да ги задържите? Абе, вие, военните, не четете ли какво става в Англия? Реката няма да ги спре!

Удуърд вдигнал ръце.

— Не убивай вестоносеца. Междувременно се организират евакуационни маршрути. Може да се тръгне на запад към Ню Джърси — влаковете още са в движение, има фериботи и мостове; или на север по мостовете към Бронкс. — Огледал се и понижил глас. — Патън е получил заповед да прати хора, които да транспортират златния резерв от Манхатън. Но това да си остане между нас.

Хари се замислил.

— Значи, насочват хората на запад и на север.

— Да. Проблемът според мен е, че точно натам ще се насочат и марсианците, след като превземат Манхатън. Така де, това е пътят към континенталната част на града.

— Значи ние ще поемем на юг — казал Хари. — Което ще ни вкара в капана на поредния проклет остров, но…

— Но няма да сме в зоната на бойни действия — одобрил Удуърд и се ухилил на Хари. — Пък и ти си репортер, нали? Сигурно ти се иска да си в центъра на събитията. Марсианци в Ню Йорк! Това е историята на века. Чуйте ме. Тръгнете към Батъри Парк, това е крайната южна точка, до която можете да стигнете. Стойте далече от пожарите. Ако мога, ще дойда при вас, когато нещата се стабилизират. Ако се стабилизират.

При мисълта, че ще изгуби Удуърд, Хари внезапно се почувствал уязвим. Като дете, изоставено от баща си.

— Ами ти?

— Аз ще се върна в Сентрал Парк. — Потупал рамото си. — Крилото ми е счупено, но пак имам повече боен опит от половината новобранци там, взети заедно, а и някой трябва да налива здрав разум в главата на Джордж Патън.

Войник се появил на бегом откъм реката, оглеждал се за офицер, на когото да докладва, и крещял за някакво ново развитие. Скоро се разбрало какво е станало.

Взривяването на мостовете се бе обезсмислило.

Марсианските бойни машини просто прегазили Ийст Ривър в широка дъга между мостовете Куинсбъро и Уилямсбърг. При дълбочина от дванайсет-тринайсет метра реката не била никакво препятствие за трийсетметровите машини, факт, който — както Мериголд отново изтъкнала с ожесточение — би трябвало да е известен на всички, които са чели репортажите от Англия. А междувременно, както щели да научат по-късно, по-малки машини работници се придвижвали под водата и излизали на отсрещния бряг, сплескани с речна кал и с готови за стрелба генератори на топлинен лъч.

Хари погледнал надолу по Шейсета улица и ги видял — бронзовите качулки на бойните машини стърчали високо във въздуха между сградите. Марсианци в Манхатън. Артилерията в Сентрал Парк открила стрелба.

Хари и Мериголд се сбогували набързо с Удуърд и хукнали на югозапад.

А по целия свят продължавали да падат цилиндри.