Стивън Бакстър
Война на световете (29) (Изтреблението)

1.
Как получих обаждане в Париж

Повикаха ме в Берлин, за да се срещна с моя девер Уолтър Дженкинс, когото не бях виждала от много години.

Беше началото на май 1922-ра. Минали бяха две години, откакто марсианците стъпиха на врата на Англия, и цялото образовано човечество поглеждаше със страх към небето, където Марс се придвижваше неусетно към следващото противостояние през юни.

Повикаха ме? Това ли е правилната дума? Убедиха ме да отида, по-скоро. Направи го Ерик Идън, но началото положи самият Уолтър, който ми писа от Берлин с молба да му помогна за някакъв негов план, целящ да „отстрани марсианската гангрена в Англия“. Изходящата поща на Уолтър минаваше през критичния поглед на неговите лекари и на военните в Германия и Англия, така писмото му бе стигнало и до знанието на Ерик, който, донякъде изненадващо, бе съзрял известни достойнства в плана на девер ми. Каквото и да представляваше въпросният план, държаха го в тайна от мен.

Било мой дълг да се видя с Уолтър! Твърдеше го дори Алис, която почти не бе излизала от апартамента ни в Баньоле, откакто пристигнахме в Париж.

Читателят вероятно се е досетил и сам от разказа ми дотук, че никак не обичам да ме притискат арогантни мъже, с каквито светът ми изобилства открай време. Не бързах да взема решение по въпроса, предпочетох да го отложа за следващия ден. Само че, когато се събудих след спокойната и нетипично топла парижка нощ и погледнах през прозореца към руините на Айфеловата кула, пострадала от артилерийския обстрел на германците преди осем години, още не бях решила нищо.

Накрая се върнах към писмото на Уолтър с надеждата да открия отговора в думите му, насочени лично към мен.

„Моля те да дойдеш… Точно както преди две години, само към теб, Джули, от цялото ми голямо семейство смея да се обърна с такава молба. Изборът ми е донякъде ограничен, разбира се, защото брат ми, твоят бивш съпруг, е в неизвестност от години, изгубен в Марсианския кордон…“

С други думи, обръщаше се към мен по принуда!

И все пак нищо не ми пречеше да се отзова на молбата му, нищо не ме задържаше в Париж. Снаха ми Алис бързо се бе адаптирала към мрачното всекидневие на победената френска столица, дори си бе намерила достойно занимание, като се включи в различни благотворителни инициативи, подпомагащи бедните жители на окупирания град. С други думи, освен ако марсианците не се прехвърлеха изненадващо през Ламанша, щеше да оцелее и без мен за известно време. Колкото до собствените ми професионални занимания, аз успявах да свържа двата края като кореспондент за нюйоркски вестници не без помощта на Хари Кейн. Не бях военен кореспондент, но Хари твърдеше, че репортажите ми за живота в един окупиран град — от несръчните опити на германските окупатори да въведат железен ред до отчаяния стремеж на парижани да творят висша мода и изкуство — имали своята вярна публика в Манхатън, Куинс и Ню Джърси. Ала тези мои занимания бяха временни по своето естество, а и кой знае — току-виж новото приключение ми даде материал за нещо по-интересно.

Както вече сте се досетили, обстоятелствата се стекоха така, че вместо да остана в центъра на събитията, аз се озовах в периферията им и шансовете да наблюдавам отблизо и дори да бъда участник в някакъв що-годе успешен план срещу марсианските чудовища бяха минимални.

Реших да изпълня молбата на Уолтър. Малко след закуска вече си събирах багажа в раницата, изрових пътеводителя „Бедекер“ и се обадих на гарата да си запазя билет до Берлин. Позвъних и на един телефонен номер, даден ми от Ерик с уверението, че човекът от другата страна ще ми уреди хотел в Берлин.

Когато таксито ми пристигна, Алис току-що беше станала от леглото. Косата й беше разчорлена, халатът — наметнат върху нощницата. Ала въпреки това се сбогува с мен сърдечно, защото одобряваше решението ми да тръгна.

Разбира се, ако по онова време знаех истината за мисията си — или по-скоро голямата Лъжа, както свикнах да мисля за нея по-късно, — най-вероятно щях да си остана в леглото.