Стивън Бакстър
Война на световете (3) (Изтреблението)

3.
Един артилерист в Ню Йорк

Взехме такси до хотела, който се намираше на пресечката на Петдесет и осма улица и Пето авеню. В случай че не знаете, централният му вход се пада срещу Гранд Арми Плаза, където има много паметници, свързани с Гражданската война. След 1922-ра към тях се присъединиха и други паметници, посветени на друг конфликт. Но по онова време площадът беше величава гледка.

Апартаментът на Ерик оправда очакванията ми по отношение на лукса — от плюшената тапицерия на мебелите до великолепната гледка към площада отвън. На ниската стъклена масичка имаше бутилка шампанско. Радио изпълваше стаята с тенекиените синкопи на рагтайм, но апаратът не беше от онези портативни и евтини радиоприемници, известни под името „Мегафона на Марвин“, които можеха да се намерят във всеки британски дом, а едрогабаритно устройство американска направа със свой собствен шкаф от орехово дърво.

И на този мизансцен Албърт Кук, в халат, се бе излегнал на едно канапе и лениво разлистваше списание. Помня, че при своя пръв досег с американските хотели буквално се бях шашнала от невиждания лукс — самостоятелна баня, телефон в стаята и зърнена закуска всяка сутрин. Кук обаче явно се чувстваше в свои води.

Кук беше малко стар от Ерик, около четиресетте. Прошарената му черна коса беше изрядно подстригана, а край устата му имаше голям белег (по-късно чух клюката, че го подчертавал с грим, за да подсили ефекта). И макар в стаята да нямаше друга следа от книгата на Ерик, освен едно опърпано от четене копие с мека корица на скрина, на централно място се кипреше плакат върху статив — снимка на Кук в окъсана униформа и с нещо като бухалка в ръка, с голям надпис: „МЕМОАРИТЕ НА ЕДИН АРТИЛЕРИСТ“.

Ерик ни представи набързо. Кук не стана от канапето. Изсумтя нещо нечленоразделно на Хари, а мен претегли с поглед, видимо разочарован от облеклото ми — костюм с панталон, който не разкриваше нищо пикантно. Искрено се надявах отровният ми поглед да го е ужилил. След Първата война решително избягвах дрехи, които ми пречат да карам колело, не ми допадаха и разкрасените модни версии. Не, предпочитах удобството и строгия стил, наложен по времето, когато жените масово работеха във фабриките за муниции, и изобщо не ме интересуваше дали на Кук му харесва, или не.

Той сведе отново поглед към списанието си.

— Е, остава половин час до емблематичния телефонен разговор, а, Ерик?

Ерик извади шампанското от кофичката — бутилката беше почти празна. Погледна смутено към мен.

— Да поръчам още една, ако…

Двамата с Хари побързахме да откажем.

— Седнете, моля, нека взема палтата ви…

— И не се притеснявайте от мен — мързеливо вметна Кук. — Ще ви се махна от главите, щом професорът се обади. Аз нямам за какво да си говоря с него. Не и откакто ми изпи пиячката в Патни, би ме на шах и си плю на петите, за да избяга от работата.

Хари се засмя.

— Всички сме чели книгата, човече. Каква работа? Онези ваши маниакални планове за тунели под земята и саботажи така и не видяха бял свят.

— Така го разказва той. Надут свръхобразован глупак. Трябваше да го съдя.

— Точно както ще съдите и Чарли Чаплин, предполагам.

Кук се намръщи — тази тема му беше болно място. Чаплин бе изградил успешната си кариера в киното с образа на „Малкия войник“, комичен добросърдечен артилерист със смешна униформа, който си мечтае да стане генерал, макар оръдията да избухват в несръчните му ръце сред облаци от сажди. Трябваше да си доста по-дебелокож от Албърт Кук, за да не видиш откъде Чаплин е почерпил вдъхновението си за образа. Но пък Кук, в крайна сметка, е бил обикновен шофьор.

В желанието си да замажа грубостта на Хари, казах първото, което ми дойде на ума:

— Уолтър е описал всички ни в лоша светлина. Така и не успях да преглътна начина, по който представя мен на широката публика. — Никога нямаше да забравя думите, с които Уолтър бе описал как брат му помага на мен и снаха ми да се отървем от крадците по време на бягството си от марсианците. — „За втори път онзи ден девойката показала колко струва.“ Девойката! И така нататък в същия дух. Чудо е как суфражетките не ме изключиха от редиците си.

Бърт Кук не ме слушаше, оказа се. Скоро щях да науча, че това е характерно за него.

— Трябваше да го съдя, без значение какво казваха адвокатите.

Ерик поклати глава.

— Не ставай глупак. Та той направи герой от теб! Макар и неволно. Виждал съм те да говориш пред публика и да разказваш как, докато тълпата бягала от марсианците, единствен ти си хукнал към тях с мисълта, че храната ще е точно там…

Помнех онзи пасаж, разбира се. „Търсех марсианците, както врабчето търси човека.“

— Такъв съм си аз — каза Бърт и ме погледна, сякаш се надяваше да ме впечатли. — Но не съм врабче. Мислил съм по въпроса. Сега, както и тогава. А днес, изневиделица, той иска да си поприказва с теб, видите ли. И какво толкова иска да обсъдите? Ежедневните клизми, които му прави Зигмунд Фройд, защото от седма година насам място не може да си намери? — Стори ми се, че изведнъж се напрегна. — Или желае за Марс да си говорите? Наближава поредното противостояние. Той какво… знае нещо, което останалите не знаем? Сигурно има свои специални източници на информация.

Погледнах го право в очите.

— Ти го презираш, защото е образован и ерудиран, и защото е слаб — според теб, — но в същото време искаш да ти довери информацията, с която разполага?

— Ако марсианците отново са тръгнали насам, нямам ли право тъкмо аз, измежду всички хора, да знам за това? Измежду всички хора? А? — Скочи на крака, позалитна леко, грабна бутилката с шампанско за гърлото и се устреми към вратата. — Представлението започва във… в колко беше, Идън?

— В шест. Една книжарница на Бродуей, която…

Кук се оригна шумно и ми намигна похотливо.

— А след шоуто ще видим кое как, а? Тълпа енергични млади американки, привлечени от доказан герой като мен, мъж, който умее да оцелява. Оцеляват само най-добрите, нали така? „Както врабчето търси човека.“ Ха!

Мисля, че всички изпитахме облекчение, когато вратата се затвори след него.

Възцари се неловка атмосфера, докато чакахме Уолтър да се обади. Съгласихме се Ерик да ни поръча кафе, което пристигна на поднос и в компанията на щедро количество поръсени със захар курабийки.

— Е, госпожице Елфинстоун… Джули.

— Да, майоре, така се казвам.

— Съкратено от Джулия? Джулиет?

Хари изпръхтя.

— Не е съкратено от нищо. Кръстили са ме Джули. Родена съм през осемдесет и осма, тогава Стриндберг е поставил пиесата си „Госпожица Джули“ и майка ми много я харесала.

Той кимна.

— Значи си била на деветнайсет, когато дойдоха марсианците. През 1907-а.

Вдигнах рамене.

— Достатъчно голяма бях.

— Самият аз бях на двайсет и пет. Твърде рано ме повишиха в чин, признавам. Много от хората ми бяха по-възрастни от мен. В армията войниците следват сержантите си, а не офицерите. И толкова по-добре! Макар че в Шлифеновата война участваха и много по-млади мъже, мобилизирани основно от руснаците, но също и от германците, след като военните действия се проточиха.

Зачудих се откъде знае това. Чувала бях слуховете за британски „съветници“ на страната на Германия в кръвопролитните сражения на изток, превърнали се в опитни полета за нови тактики и оръжия, някои от които уж се базирали на марсианска технология.

Ерик продължи:

— Добре направихме, че останахме настрана от онова. Бързо поражение с нокаут за французите. — Имитира къса поредица от боксови удари. — Бях доста добър боксьор в училище, между другото. Но после зарязах бокса…

Хари избухна в смях, после побърза да се извини.

Накрая, за всеобщо облекчение, телефонът иззвъня.

Оставихме Ерик да говори с веригата от телефонистки, от хотелската централа до новите презокеански станции и накрая с колежките им във Виена, които, по думите на Ерик, имали „красива артикулация въпреки силния си немски акцент“. Накрая протегна слушалката към мен.

За своя изненада чух не гласа на Уолтър, а на друг англичанин, глас силен и културен.

— Госпожа Дженкинс?

— Предпочитам госпожица Елфинстоун.

— Аа… да. Виждам, че е отбелязано в записките на девер ви. Моля да ме извините. Глупава грешка в началото на презокеански разговор.

— С кого разговарям? Къде е Уолтър?

— Простете отново. Казвам се Чарлс Самюел Майерс и съм един от специалистите, които лекуват неврастенията на господин Дженкинс през последните няколко години.

Смръщих вежди.

— Неврастения?

Ерик Идън направи физиономия.

— Редниците, които се сражаваха с марсианците, го наричат топлинен удар. Или сгорещяване, ако питате Бърт. Или препотяване…

Хари за пореден път завъртя пръст край слепоочието си.

— Джули, говориш с шарлатанин!