Стивън Бакстър
Война на световете (6) (Изтреблението)

6.
Коридорът на Съри

Беше рано следобед, когато разбрах какво е имал предвид Филип, когато спомена Коридора на Съри.

Минавахме през Гилдфорд. В края на главната улица, точно преди отбивката за лондонското шосе, стигнахме до пропускателен пункт от типа на железопътните бариери. Филип намали и се нареди на малката опашка от автомобили пред бариерата, която се вдигаше и спускаше периодично.

Когато дойде нашият ред, един полицай се приближи до прозореца на шофьора. Беше с униформата на пътната полиция, но на колана си носеше револвер в кобур, а на яката му го нямаше обичайния номер. Филип ни беше предупредил да извадим документите си. Полицаят ги взе и ги отнесе в будка край пътя. Проверката се проточи. Аз бързо се изнервих от забавянето, но Ерик и Кук, явно свикнали с този процес, търпяха стоически.

А после — ново приключение. Тримата трябваше да отидем един по един в будката. Ерик и Кук ги пуснаха бързо, Кук се върна в колата усмихнат.

— Полицайчето в будката има моята книга. Накара ме да му я подпиша. Ха!

Както казах, тях не ги бавиха. Но когато дойде моят ред, нещата протекоха другояче. Сержантът в будката беше нисък, намусен мъж с дълги, някак печални мустаци, в които имаше нещо немско — по-късно в Лондон видях още много като него.

— Съжалявам, госпожице — каза той, — но засега ще трябва да ви задържа.

— Филип! — ревнах аз.

Филип Парис беше човек с влияние дори сега, когато страната бе попаднала под властта на генерал Марвин. Изчаках да дойде в будката и едва тогава попитах защо ме задържат.

Мустакатият офицер погледна в записките си.

— Госпожице, през 1908-а сте станали член на забранена организация, Женския социален и политически съюз…

Филип избухна в смях.

— Това ли било? Значи си суфражетка!

— Бях — потвърдих, после бързо се поправих: — И още съм. Какво, това някакво престъпление ли е?

— Всъщност да, Джули. Спокойно, ще оправим нещата.

Понеже познаваше добре бюрокрацията на съвременната британска държава, а и защото умееше да говори авторитетно, Филип бързо доказа, че няма данни да съм участвала в антиправителствени акции, нито в покушението над премиер-министъра Камбъл-Банерман при откриването на Мавзолея на незнайния воин през 1908-а, този величествен паметник на жертвите, покосени от топлинни лъчи, нито дори в спорадичните протести във връзка с недотам законната изборна победа на Марвин през единайсета година, след което движението било забранено със закон. Накрая, след множество телефонни разговори, Филип успя да ме измъкне срещу обещанието, че ще се явя в някое от лондонските полицейски управления, а лично той гарантира за доброто ми поведение.

Бях му признателна, разбира се, но ми беше и криво, че се наложи да ми помогне мъж, предвид обстоятелствата.

Ето така се запознах отблизо с новата Британия. Продължихме нататък.

След Гилдфорд бентлито се движеше бързо по почти празно шосе и скоро ни отведе в земите, прегазени преди години от марсианците.

Картите на военната зона, начертани след края на Първата марсианска война, са добре познати. Тя започва югозападно от Уокинг, при Хорселската мера, където падна първият цилиндър в полунощ на четиринайсети юни, петък, 1907 година. Следват останалите ями, оформили неправилни триъгълници в поредица от още девет летни нощи, през Съри до централен Лондон и отвъд. (Както ще стане ясно по-нататък, разположението на ямите не е било случайно, макар на онзи етап аз още да не го разбирах.) Тази „пътека“ от разрушение и отрова постепенно се бе сдобила с названието „Коридорът“. Междувременно, пейзажът бе възстановил обичайния си вид, поне доколкото можеше да се види с невъоръжено око, и трева покриваше изоставените ниви, зелена дори в сивкавата мартенска светлина.

Ала самият Уокинг още беше в руини, оставен така като един вид мемориал за жертвите. Имаше нещо тъжно и иронично във факта, че градчето, където е бил построен първият крематориум във Великобритания, сега се бе превърнало в некрополис.

Продължихме напред сред пустия пейзаж.

— Дори след разчистването — каза Филип — земята тук не се обработва. Не толкова заради разрушенията, които марсианците причиниха. Проблемът е, че черният пушек, който използваха, и червеният бурен, с който се опитаха да изместят нашата растителност, са оставили следи, които ще бъдат токсични още дълго време. С други думи, земята е неизползваема.

— Това им е официалното обяснение, спор няма — вметна с тънка усмивчица Кук.

Шосето минаваше най-близо до ямата при Пайфорд, но там се издигаше голяма сграда от бетон и гофрирана ламарина, с бодлива тел и наблюдателни кули по периметъра, с развяван от ветреца национален флаг и въоръжени патрули. За да стигнем до ямата, трябваше да минем през друга бариера, по-солидна и от онази в Гилдфорд.

— Оттук ямата изобщо не се вижда — оплаках се аз.

— И нищо чудно — каза Филип. — Навсякъде е така. Ямите са твърде ценни, за да ги превърнат в туристически атракции. Не очаквай неделни разходки и продавачи на лимонада по тези места.

— Има и друго — добави Кук. — Правят научни изследвания. Ямите са се превърнали в нещо като лаборатории. Разни учени и военни бърникат марсианските машини. Опитват се да извлекат полезна информация, която да служи на хората.

Филип изпръхтя.

— Ти пък откъде знаеш?

Бившият артилерист се потупа с пръст по носа.

— Имам си източници аз. А и разни мои читатели, включително офицери, хора, които са съгласни с мен по някои стратегически въпроси, ми казват това-онова. Лесно сме отгатнали как работят нещата им. Топлинният лъч например — онзи умник Дженкинс изобщо не е бил прав за това, между другото… Всъщност става въпрос за лъч от светлина, специална светлина, която се нарича инфрачервена. Този лъч се генерира между две малки огледала, отразява се многократно от едното в другото и обратно, става все по-силен и накрая — бам! — изстрелва се. Кохерентна светлина, това е думата. Голямото параболично огледало от външната страна на оръдието е само за прицелване, ако съм разбрал правилно — генерира водеща светлина, която е почти невидима за нас. А самият лъч, той е с температура от хиляда и петстотин градуса, направо топи желязо. На бас, че това не го знаехте. На летящите машини също са им хванали спатиите за нула време, кажи-речи още преди да са изстинали труповете на марсианците. Обаче не могат да разберат какво захранва всички тези устройства. Всички те имат във вътрешността си малки кутийки, енергийни пакети… Не горят въглища или нефт, нямат и електрически батерии.

— За това е прав — подкрепи го Филип. — Има двама немски физици, единият се казва Айнщайн, другият… как беше…

— Шварцшилд — подсказа му Ерик.

— Точно така. Според тяхната теория енергийните пакети имат нещо общо с енергията, която се намира — по техните думи — вътре в атомите. Проблемът бил как да я освободиш. Е, марсианците явно знаят как. Ако това е източникът на захранването им, значи скоро няма да разберем принципа му.

— За разбиране, може и да не го разберем — каза самодоволно Кук. — Но колкото да направим големи бомби, ще го овладеем. Може и да сте чули за експлозиите край Ийлинг, Кенсингтън и Манчестър. Бърникали онези пакети и какво? Бум! Половин квадратна миля изравнена със земята.

Уолтър също бе станал свидетел на мощта, скрита в енергийните пакети на марсианците. В книгата си разказва как лъчевата камера на повален марсианец при Шепъртън буквално изпарила речната вода и предизвикала гигантска вряла вълна надолу по течението — самият той още носеше белезите, получени в онзи ден.

— Помисли си колко време е необходимо на един чайник да заври — беше ми казал веднъж. — А после си представи каква енергия е била затворена в онзи малък генератор, за да загрее почти до кипене тоновете вода в реката…

Филип ме върна към настоящето с думите си.

— И все пак бележим някои сериозни успехи — изтъкна той и намали скоростта. — Погледнете.

Огледах се и видях, че наближаваме Ешър. От двете страни на шосето беше опъната висока телена ограда с бодлива тел по върха и наблюдателни кули по протежението си. Зад оградата се различаваха сгради и забързани хора, които крачеха делово като призраци в сивкавата следобедна светлина под погледа на войниците в кулите. Малко момиченце стоеше досами оградата, от вътрешната й страна, промушило пръсти в отворите на телта, и гледаше към шосето.

Намалихме край един промишлен комплекс. В този участък оградата се патрулираше от униформени войници. Филип притисна някаква значка към предното стъкло на колата, така че да се вижда ясно, после спря. Всички зяпахме към фабриката.

И ето я, в центъра на участък, зает от сглобяеми барачки, дупки и купчини пръст, клечеше една марсианска машина.

Познах я по реконструкциите в нюйоркските музеи. Самата аз не бях виждала такава с очите си през седма година. Беше машина работник, приличаше на ракообразно с пет стационарни крака без стави и подвижни пипала в предната част. Нямаше си пилот. В сравнение с музейните диорами, които включваха марсиански пилоти, тази приличаше на нещо безмозъчно.

До машината имаше някакъв грубоват на вид апарат, изправен цилиндър с нещо като въртящ се контейнер на върха. С изящни движения — зловещи в извънземното си изящество — машината загребваше пръст с пипалата си и я изсипваше във въртящия се контейнер. От отвор в основата на цилиндъра излизаше бял прах и по канал се събираше в четвъртит контейнер, над който тежаха валма зелен дим — марсианско зелено, онзи зловещ оттенък, който събуди живи спомени у мен, ако не и у другите. В същия миг едно от пипалата на машината работник се стрелна към приемника и извади оттам сребристо кюлче — алуминий.

Но това чудато производство беше едва част от трескавата дейност зад оградата. Около централната драма на купчините пръст, алуминиевите кюлчета и зеления дим се щураха множество хора, които обслужваха процеса. Мъже, жени и деца в сивкави униформи, които навяваха мисли за затвор, и меки обувки. Те пренасяха пръст към машината работник, отнасяха готовите кюлчета и изпълняваха други задачи от този сорт, всичко това под надзора на въоръжени пазачи.

Филип, Кук и Ерик не споменаха и дума за хората. Говореха развълнувано за производствения процес, докато колата пълзеше покрай оградата.

— Алуминий, разбира се — казваше доволно Филип. — Този великолепен материал, по-здрав и по-лек от всеки друг метал… Започнали бяхме да го произвеждаме в индустриални количества чрез метода на Хол десетина години преди да дойдат марсианците. И за да постигнем подобна производителност, ни трябваше завод с мощността на Ниагарския водопад и огромни количества богат на алуминий боксит. Но металът се намира в изобилие в земната кора. С технологията на марсианците можем да произвеждаме алуминий от обикновената английска пръст! Държах да видиш това, Джули. Ти си от семейството, все пак. Ето така направих своето… нашето богатство. И трябва да благодаря на Уолтър за това. Казвам ти, тази скромна машинка, марсианската алуминиева топилня, е много по-важна за бъдещето на страната ни от летящите машини на марсианците.

Размишлявах върху видяното.

— Но тези огради… въоръжената охрана… хората, които работят тук. Какви са те? Престъпници?

— Не непременно. Както знаеш, в Англия има много френски бежанци напоследък. Белгийци също. Някои от тях създават неприятности — вредят на германските бизнес интереси и така нататък. А си имаме и родни саботьори…

— Саботьори? Дори децата? И какво, натикали са ги удобно в този „Коридор“, далече от очите на обществеността? За да работят безплатно? Това концентрационен лагер ли е, Филип?

Бе така добър да се смути. Каза само:

— Тук не е Южна Африка.

Бърт Кук се разсмя.

— На бас, че Кайр Харди и Рамзи Макдоналд са някъде в този лагер и се боричкат за най-доброто легло като истински социалисти!

Филип увеличи плавно скоростта.

Още малко по̀ на север минахме край опожарените руини на Уимбълдън, вдясно от шосето. Подобна на хангар сграда се възправяше недалеч от града, обградена от насипи. Тук беше паднал шестият цилиндър през 1907-а.

В този участък шосето беше издигнато в нещо като виадукт заради наводненията — червените бурени на марсианците бяха запушили Темза и речната вода се беше изляла насам. Тринайсет години след края на войната пораженията още не бяха отстранени напълно. Тук също имаше работници, нагазили до коленете в по-плитките места. Не разбрах какво точно правят — може би копаеха отводнителни канали или обработваха оризища. Така или иначе, трудеха се под погледа на въоръжени полицаи. Лъчите на залязващото слънце танцуваха по водата.

Албърт Кук каза тихо:

— Аз бях по тия места, на хълма Патни. Сражавах се с марсианците. Чух, че сега на фасадата на къщата, в която бях, имало почетна плоча.

Остатъка от пътя до Лондон изминахме в мълчание.