Стивън Бакстър
Война на световете (62) (Изтреблението)

34.
Цедилките

Озовахме се в центъра на Редута. Оттук насипът по периметъра на гигантската яма се виждаше в цялата си дължина, а слънцето скоро щеше да се издигне над източния й участък — денят все още беше много млад. Гигантските космически цилиндри стърчаха от земята пред нас като мегалити, все едно бяхме попаднали в марсианския Стоунхендж. Бяхме близо и до дълбоката централна шахта и аз виждах как земекопите се трудят под ръба й, разширяват и заглаждат стените, чувах и силния пулс на нещо дълбоко под земята — бум, бум, бум — исполински двигател или биещо сърце. Представете си този монотонен и потискащ ритъм като фон на всичко, което последва.

И там, в една плитка арена, седяха марсианците.

Излезли бяха от машините си и си почиваха върху килим от червен бурен. Приличаха на приплескани топки, кожата им — набръчкана. Сигурно това е ефектът от нашата по-силна гравитация, помислих си. И отново видях странните им лица, ясно и отблизо — огромните тъмни очи, липсата на вежди и брадичка, заострената горна устна, челата им — големи и потни. Напомниха ми за челото на Уолтър Дженкинс, между другото! От време на време посягаха да откъснат вейка или шушулка от бурена и я пъхаха в устата си с онези свои дълги, еластични пръсти. Гледаха се с големите си очи, подсвиркваха и свистяха като дефектен парен двигател. Големи, отпуснати и грозни, те биха били почти комични, ако не беше оборудването наоколо им.

А оборудването…

Представете си редица от закачалки или бесилки с по една машина работник в основата. И на всяка беше провесен човек надолу с главата, ръцете бяха привързани хлабаво към торса. Тези пленници не се бореха, но бяха в съзнание. По-късните анатомични изследвания го потвърдиха — марсианците използваха електричество, за да парализират жертвите си, но по всичко личеше, че нещастниците оставаха в съзнание през повечето време и вероятно усещаха болка. Всички, които висяха на бесилките онзи ден, се случиха възрастни, за което ще съм благодарна до края на дните си. Ако сред жертвите имаше деца, спомените, прогорили завинаги съзнанието ми, щяха да са непоносими. И така, хората висяха надолу с главите. Очите им — затворени, лицата им — тъмночервени от притока на кръв, косите им — увиснали безжизнено, полите на жените — смъкнати на кръста. Някои бяха с хубави дрехи всъщност; не че това имаше значение в момента.

Алена тръбичка беше прикрепена отстрани на шиите им (ясно помня, че беше от лявата страна) с помощта на малка клапа, забита в югуларната вена или каротидната артерия. Тръбичките се спускаха към поилки сред полегналите марсианци. Тръбичките, както и поилките, към които бяха прикачени, имаха специфични обозначения, които Кейнис, авторитет по кръвопреливането, по-късно интерпретира като маркери на кръвните групи — според него марсианците вероятно предпочитали или били принудени да приемат човешка кръв от определен вид и тръбичките били маркирани съответно.

Защото това беше хранене, разбира се.

Последният етап от процеса беше простичък от техническа гледна точка. С дългите пръсти на странните си ръце марсианците вземаха някоя тръбичка и я пъхаха в нещо като канюла, вкарана в собствената им плът, завъртаха кранчето и кръвта потичаше директно от провесените хора към собствените им тела. В марсианския кръг имаше и малки, които бяха досущ като възрастните екземпляри, освен по размер, и аз видях един от възрастните да посяга нежно с дългите си пръсти, за да помогне на объркано малко марсианче, което не знаеше как да свърже тръбичката с канюлата в тялото си. Моментът бе почти трогателен.

— Сега са спокойни, но понякога явно изгладняват много и направо полудяват за кръв — прошепна Кук в ухото ми. — Машините работници не смогват да окачат достатъчно жертви на бесилките. От време на време марсианците имат нужда от много кръв, която да премине през телата им. Защо? Не съм учен, но според мен е заради отпадните продукти, които трябва да разкарат от организма си. Как иначе да го правят? Никога не съм виждам марсианец в кенеф… на бас, че не сте се сещали за това, нали? А понякога източват кръвта на жертвите в големи хладилни резервоари, нещо като кръвни банки. А друг път е като сега, спокойно, нещо средно един вид. Като чаено парти, да речем. Прилича, нали? — каза Бърт и се засмя. — Почти приятно. Понякога източват тяло в рамките на едно хранене. Друг път ги обръщат нагоре с главата и ги държат на съхранение за по-късно. Е, рано или късно им източват цялата кръв, разбира се.

— А после? — попитах аз, изтръпнала.

— После не са им нужни. — Той се ухили студено. — Оставят ги на гарваните. Вие двечките се справихте добре. Мислех, че отдавна ще сте припаднали или ще сте си плюли на петите. И сега какво? Ще им изнесеш ли урока си по геометрия?

— Да поговорим — казах и дръпнах Верити настрани. Лицето й беше изопнато от гняв и отвращение.

— Ако имах цепелин и голяма бомба, щях да я пусна и да залича тази мерзост от лицето на земята. Тя няма място тук.

Време беше да й кажа истината. Кога, ако не сега?

— Аз нямам бомба, Верити, но имам нещо почти толкова добро… — И набързо й разказах за Ерик, Портън Даун и коктейла в кръвта си.

На нейно място щях да се възмутя заради лъжата и всичко. Но Верити беше замесена от по-добро тесто и както вече казах, притежаваше природна интелигентност, далеч надхвърляща образованието й. Щом схвана идеята, моментално съзря възможностите, които тя предлага.

— Ще го използваш ли? Намираме се в сърцето на крепостта им. На Кук явно му е позволено да се разхожда свободно. Ако се доберем до онези кръвни резервоари, за които той спомена…

— Не — прекъснах я и се дръпнах. Обърнах й гръб. Объркана и стресирана, в онзи момент ме движеше чистият инстинкт, а отровителството не е част от природата ми. — Силен древен патоген от сърцето на Африка… ако го използваме, с какво ще сме по-добри от марсианците? А дори да успеем, няма да е достатъчно. Дори да отровим марсианците от втората вълна, те ще измислят някаква защита срещу бацила и ще дойдат отново, и отново…

Верити оклюма.

— В такъв случай какво да направим…?

И тогава ме осени.

— Имах един читател — каза ми веднъж Уолтър Дженкинс, — който отправи критики към начина, по който съм описал края на марсианците през 1907-а.

— За кое, че ги е убила бактерия? — попитах. — Какви критики? Описал си го съвсем точно, ако питаш мен.

— Мисля, че имаше предвид драматичния аспект на събитията. Литературното качество на книгата ми, ако щеш. След всичките ни опити да се опънем на марсианците накрая ги прогони нещо извън нас. Бацилите ни дошли на помощ като гръм от ясно небе, така каза, и после всички заживели честито. Сякаш съм излъгал нещо. Сякаш сам съм си измислил историята! Сякаш е художествена измислица!

— Не ми казвай, че пак е бил онзи с „Човекът от милионната година“.

— Не, беше друг, макар че и той положи усилия да ми отрови живота. Изтъкнах на този свой любител критик колко внимателно съм загатнал неочаквания край в текста си — още в първия параграф, където посочвам, че марсианците ни наблюдават както „човек с микроскоп наблюдава дребни създания, които се щурат и множат в капка вода“. После изрично споменавам как болести поразяват червения бурен и другата марсианска растителност, преди бактерията да стигне до самите марсианци… И така нататък, и така нататък! От началото до края бацилите присъстват в разказа ми. Опитах се също да му обясня, че начинът, по който възприема книгата ми, е принципно погрешен. Тя не е роман, а документален разказ, и появата на бактерията като агента, сложил край на конфликта между двете раси, е логична и необходима, както от историческа, така и от биологична гледна точка. Всичко е в контекста, Джули. Никога не е било просто война между марсианците и хората. Ние просто сме им били на пътя… или по-скоро, били сме само част от завоеванието. Беше война на Марс срещу Земята, на марсианските организми срещу милиард години земна еволюция. И краят не дойде някъде отвън. Не, просто Земята победи…

Сякаш Уолтър шепнеше в ухото ми, докато стоях в онази яма на ужасите. Вече бях сигурна, че демонът в кръвта ми не е отговорът; никое сътворено от човешка ръка оръжие не можеше да ни спаси, не и по този начин. Франк също го бе доловил, видял го бе в победата на червения бурен над земния живот — войната се водеше в почвата, в пръстта, в есенцията на живота.

Сигурно е било заради напрежението и потреса от последните няколко дни. Или пък заради Бен Грей в онзи тунел, който, с последните удари на сърцето си, преди да детонира граната и да се убие, спокойно и методично се бе погрижил ние да сме в безопасност. Щом той можеше да мисли на това равнище, защо да не можех и аз?… Не знам дали той ми е повлиял, но така или иначе посвещавам на Грей онова, което последва.

Защото, докато стоях там, аз за пръв и единствен път в живота си мислех като Уолтър Дженкинс! Сякаш в главата ми се бе отворил прозорец. Стори ми се, че виждам до края… стори ми се, че виждам решението. И го носех у себе си всъщност, но тайната не бе в смъртоносния коктейл, вкаран насила във вените ми, а в очуканата кожена папка, която бях мъкнала със себе си по целия път от Берлин по молба на бедния Уолтър.

Или по-скоро, съзрях необходимото решение във великите идеи, залегнали в проекта на Уолтър, идеи, които Ерик и неговите командири бяха използвали само като патерица за своята Лъжа… идеи, които дори Уолтър сякаш бе изгубил от поглед.

Това беше Война на световете. Като такава трябваше да се води… и да се спечели.

Стиснах трескаво ръцете на Верити. Трябваше да й разкажа за откровението си.

— Огледай се, Верити! В Англия сме, но има създания от други две планети, от Марс и от Венера. Това е междупланетна война, точно както го е разбрал Уолтър, и като такава трябва да я водим. Дребните саботажи няма да наклонят везните, повярвай ми!

Сега си давам сметка, че сигурно съм я уплашила с брътвежите си. Помня, че ме попита:

— Тогава как?

Мислите ми препускаха с изумителна скорост и идеята се оформяше в главата ми, още преди да съм отворила уста. Точно в този миг се сетих за Мариот и хвалбите му за скулптирането на земята… и се засмях на глас.

Верити ме изгледа изпод вежди.

— Джули?

— Знам какво трябва да направим. Но първо да се махнем оттук.

— Добре. И после какво?

— После ще трябва да се свържем с Ерик Идън. А също с Мариот и неговите бомбаджии… Помниш ли как се фукаше, че с експлозивите си може да оформи самата земя? Е, нека проверим дали е вярно. Чака ни работа, Верити! Чака ни работа!

Точно тогава, струва ми се, видях зеления проблясък в небето.

Верити също погледна натам. Слънцето изгряваше над източния участък от насипа.

Стиснах я за раменете.

— Верити… колко е часът?

Тя погледна часовника си.

— Малко след пет сутринта.

— А датата?

— Датата ли? Защо?

— Изгубила съм представа… а и бях болна толкова време…

— Петък е. Деветнайсети май, ако не греша.

Изтръпнах. Спомнила си бях избелелия дневник в спалнята на старата дама. Именно тази дата бях изчислила тогава с объркания си мозък, приемайки, че съм запомнила правилно десети юни като датата на противостоянието — три седмици и един ден преди това космическо явление. Тогава щяха да паднат следващите цилиндри, ако марсианците бяха планирали нова вълна за тази година. И ето ги фойерверките, точно навреме!

Нов проблясък, зелена резка като пукнатина в небето, която се стрелна на запад.

Разтърсих Верити.

— Цилиндрите! Видя ли този?

— Следващата вълна… това трябва да е. И престани да ме тръскаш!

— Ако не бяхме затворени в Кордона, сигурно щяхме да знаем. Правителството би трябвало да е оповестило вече изстрелванията от Марс…

Но Верити изглеждаше объркана.

— Не разбирам. Марсианските цилиндри, те… те винаги падат в полунощ. А сега е изгрев-слънце…

— Полунощ на мястото на попадението — обади се с равен глас Кук, загледан в небето. — Полунощ, където ще паднат, а не тук. Ето още един, вижте. И още един! Фиу!

И докато ние си говорехме, а марсианците се хранеха лениво, още и още цилиндри пресякоха небето над нас. Всичките се движеха на запад, към Атлантическия океан.

Към Америка. Където, на източния бряг, във Вашингтон, Ню Йорк, Бостън и Маями, беше полунощ.

И аз разбрах, че съм била права. Дори да успеех да заразя марсианците в Англия, другите гнезда щяха да се адаптират и въпреки спечелената битка, щяхме да загубим войната. Единствената ни надежда, нищожна надежда, беше в Уолтър и неговата „графична геометрия“. Единствената отбрана на човечеството се криеше в ума ми, а не в кръвта ми.

— Казах ви аз — рече Бърт Кук и вдигна ръце към небето. — Добре дошли, красавици!