Стивън Бакстър
Война на световете (39) (Изтреблението)

11.
Завръщането ми в Лондон

Влакът ни остави южно от Лондон, при Клапхам.

Ние слязохме, а на наше място в композицията се качи друга многобройна група войници в отпуск, всичките мръсни и някак влажни на вид, униформите и екипировката им бяха раздърпани и износени, а нерядко и мухлясали. Общото впечатление бе за изтощителна умора. Въпреки това тези изнурени мъже с хлътнали очи намериха сили да поздравят своите заместници.

— Ехо! Хубава прическа, брат, но топлинният лъч ще ти я подстриже безплатно.

— Да имаш цигарка в повече?

— Виж го този, Фред. Розов като малинка и пълен със сок. Марсианците добре ще се позабавляват с теб, приятел, запомни ми думите, ще те изсмучат и ще те плювнат!…

Реших, че войниците се закачат по този начин още от времето на Цезар и неговите легиони, та до ден днешен. Но насред врявата на тези шеги и закачки видях медицински сестри и военни лекари да придружават по-тежко ранените — помагаха на мъже с патерици и на други, целите в бинтове; имаше и колона от войници, които явно бяха загубили зрението си, вървяха бавно, всеки положил ръка върху рамото на онзи пред себе си. Всички изглеждаха съсипани, объркани, в шок, а онези, които не бяха ослепели, примижаваха на светлината. Не беше най-добрият комитет по посрещането. А все още бяхме далече от марсианския център, първопричината за всичко това.

Ние, стотиците новопристигнали, си пробихме бавно път по перона и през чакалнята, насочвани от изнервени подофицери и военни полицаи.

Когато най-после излязохме от гарата, се присъединихме към рота войници с тежка екипировка, вече строени за път. Поехме пешком към Сейнт Джонс Хил, после завихме надясно, към реката.

За пръв път се връщах в Лондон, след като с Алис бяхме избягали преди две години. Включих на журналистически режим, постарах се да попия атмосферата, да наблюдавам непредубедено. И за моя изненада впечатленията ми бяха положителни по един странен начин.

Точно над нас сред облаците се виждаше ивица синьо небе. Беше тихо, чуваше се само плисък на вода наблизо — което ми се стори странно, защото в района не би трябвало да има вода — звучаха птичи песни и тихите гласове на мъжете, които си говореха в движение. Във въздуха се усещаше влага и миризма на застояло като от запушен канал. Много от сградите, обичайно потъмнели от сажди, сега бяха изсветлели на ивици и светъл камък прозираше под мръсотията. Марсианската окупация беше угасила лондонските комини и дъждът бе отмил част от дебелия слой сажди, полепнал по стените. Зачудих се какво ли става в парковете, дали дърветата и птиците не са ги превзели, дали дивата природа не настъпва от провинцията към града. Беше сряда през май и аз станах жертва на нелеп пролетен оптимизъм.

А после… твърде бързо!… стигнахме до реката. Но не до стария й бряг.

Водата се плискаше по паважа на Йорк Роуд. Вдясно от нас малък парк бе превърнат в мочурище. А пред нас — самата река, излязла от старото си корито и заляла основите на сградите. Погледнах към другия бряг и видях сивата вода да залива улиците.

Там, където паважът изчезваше под водата на новия бряг, бяха сковали нещо като импровизиран кей. Чакаха ни няколко гребни лодки, навътре в реката имаше още. Подофицерите дадоха нареждания и ние се потътрихме към водата.

Качих се на една от лодките и седнах предпазливо на носа заедно с Грей, докато Лейн подбираше хора, които да хванат веслата. При кормилото в задната част на лодката седеше някакъв грубиян с тежка връхна дреха от непромокаема кожа и ни гледаше злобно.

Прошепнах на Грей:

— Каква е тази лодка?

Той сви рамене.

— Има ли значение? Може да е спасителна лодка на някой от бойните кораби, които марсианците потопиха в залива, не знам… — После се умълча напрегнат, докато лодката се придвижваше бавно по наводнената улица и крайбрежния насип от другата й страна. — Тази част винаги е най-опасната. По улиците. Има всякакви препятствия. Веднъж бях в лодка, която се набучи на прекършен стълб от улична лампа, остър като счупена кост. Никак не беше приятно, уверявам ви.

Присъединихме се към колона от лодки като нашата. Веслата се потапяха с плисък, над главите ни прелитаха чайки и крещяха, вероятно си търсеха храна. Старото корито на Темза личеше по останките от мостовете, до един срязани като с гигантска ножица — мостът при Батъри, Албърт Бридж, Челси Бридж. Отсрещният бряг също беше под вода, дори повече от този при Клапхам. Реката се бе разляла на север и на изток, заливайки Челси и Уестминстър. Водата бе мътна и мръсна, осеяна с отломки — клони, дрипи, мъртви птици и животни. Разкривен от топлинен лъч корпус на боен кораб стърчеше, ръждясващ и жалък. Дори тук, в средата на течението, Темза вонеше. Нямаше нищо общо с гордата река на една могъща империя. Лоцманът водеше предпазливо лодката, взираше се в мътната вода и често викаше на гребците да спрат, от страх, че ще налетим на някакво потопено препятствие.

Грей ме наблюдаваше с любопитство.

— Още чудеса, които да опишете в статиите си, а, госпожице Елфинстоун?

— Чак чудеса… Този разлив. Дело на марсианците ли е?

— Непряко. Не мисля, че знаят достатъчно за реките, предвид сухия свят, който обитават. Не, всичко това е резултат от случайност и липса на поддръжка. Вече никой не се грижи за отточните системи, шлюзовете и помпените станции. И Темза постепенно се връща към старото си русло, образува лагуни в Хамърсмит, Уестминстър, Бърмондси, Гринуич. — Усмихна се. — Притоците й също се разливат, излизат от каналите, в които сме ги затворили. Имам приятел, който преплувал участък от подземната река Флийт, от Сейнт Панкрас до Блакфрайърс. Щетите под земята са също толкова сериозни, колкото и на повърхността.

Замислих се над думите му.

— А тунелите на метрото?

— Страшно много хора потърсиха спасение от марсианците там. Полагаме постоянни усилия да ги изведем, но с частичен успех.

Толкова много щети… толкова много страдание! Изчервих се, засрамена от егоцентризма си.

Придвижвахме се бавно и предпазливо на северозапад. Освен ако не грешах, следвахме курса на потопения Кингс Роуд през Челси към Белгрейвия. Вдясно от мен, между оцелелите сгради, се виждаше широката, спокойна река; вляво сякаш различавах бледите силуети на великите музеи в Южен Кенсингтън. А право напред от водата стърчаха назъбените руини на новия Уестминстърски дворец, построен от генерал Марвин, приличаше на скелета на исполински воден бозайник. Минахме с лодката покрай Бъкингамския дворец, чийто покрив беше буквално стопен, заобиколихме Виктория Мемориал и продължихме през наводнения Сейнт Джеймс Парк, където лоцманът ни за кратко се поотпусна.

Накрая стигнахме до Трафалгар Скуеър. Заедно с други лодки пристанахме при стълбите на Галерията, които се издигаха от водата — в каменните стъпала бяха забити метални колове за привързване. Щом стъпих на стълбите, с гръб към водата, за един кратък миг ме обзе усещане за нормалност, за рутина, въпреки множеството униформени мъже наоколо. Ала само един поглед към булевард Нортъмбърланд ме върна в реалността — водите на придошлата река грееха между сградите, напечени от слънцето и понесли всякакви боклуци и отломки.

Грей застана до мен.

— Ще обядваме.

— Малко е късно за обяд.

— Вече сте в армията, госпожице Елфинстоун, а в армията ядем, когато ни дават храна. А след това ще трябва да продължим пешком заедно с войниците.

— Накъде? — Знаех само, че пътят ми води на запад, към Кордона.

Но Грей посочи на изток, към Странд.

— Натам. Покрай новия бряг на реката. Между другото, „странд“ е саксонската дума за бряг и улицата неслучайно е наречена така — някога тук е минавал брегът на Темза.

— Къде трябва да стигнем?

— Чак до Стратфорд.

— Стратфорд? Тоест на изток, а не на запад, където са марсианците? Явно има някакъв план.

— Армията винаги има планове.