Стивън Бакстър
Война на световете (16) (Изтреблението)

16.
В Кордона

Както щял да запише по-късно Франк в дневника си, призори в понеделник сутрин — седем-осем часа след приземяването на първата марсианска вълна — той и хората му били уведомени, че ще бъдат преместени.

Франк сметнал, че оцелелите подразделения ще бъдат изтеглени обратно към Лондон, накъдето вече били потеглили ранените — някои в линейки, други пеша, всички били евакуирани, освен безнадеждните случаи, които останали да чакат смъртта си в походните болници насред полето. Вместо това, както лично ги уведомил подполковник Феърфийлд, част от подразделенията щели да бъдат придвижени на запад, вътре в Кордона.

— Така кръстихме гигантския кръг разорана земя, който марсианците сътвориха за броени секунди. Или май трябва да кажа „марсорана“ земя — добавил със самодоволна усмивка Феърфийлд, привел в действие куцото си чувство за хумор.

Тримата — подполковникът, Франк и Верити — стояли в горещия, силно замърсен въздух. Димът прииждал през цялата нощ откъм пожарищата, хората се били опитали да поспят с противогазите на лицата и дори сега Франк примигвал постоянно заради ситния прах, който му влизал в очите. Аероплани жужали като комари в небето. Франк бил успял да се изкъпе и да смени окървавените си дрехи, но не и да поспи. Имал странното чувство за нереалност, сякаш сипващата се зора била някаква измама. Трудно му било да следи какво казва Феърфийлд.

Подполковникът им показал снимки от въздуха, на които се виждал пръстен от петдесет и два кратера.

— Рани, нанесени с хирургична прецизност — казал Франк.

— Подходящо сравнение — кимнал Феърфийлд. — Но е трудно от една снимка да си представиш истинския мащаб на пораженията. Снимката е композитна, между другото. Момчетата работиха цяла нощ, докато наслоят изображенията и изработят карти на новия терен. Да не споменавам рисковете, които поеха летците ни, за да направят тези снимки. Кратерите се с диаметър приблизително една миля. Това петно тук — забучил пръст в центъра на кръга той — е Амершам, град със средни размери. Виждате ли колко малък изглежда в рамките на пръстена? Това дава най-ясна представа за мащабите. Така, а сега за втората вълна. Ето какво ни чака. Първата е била само да разчисти терена.

— Втората вълна — повторил замислено Франк, спомнил си думите на Уолтър, че към Земята летят стотина цилиндри; в полунощ се бяха приземили само половината. — С нея ще дойдат бойните машини, нали? Като цилиндрите от първото нашествие. Но къде ще паднат те? Ясно ли е вече?

— Според предварителните изчисления ще се появят след осемнайсет часа. Някои ще паднат във вътрешността на Кордона. Но останалите, които ще са и първите пристигнали, ще се приземят… — Феърфийлд посочил с пръст няколко кратера от пръстена. — Тук, тук, тук… Във вече съществуващите ями по периметъра. Не във всички кратери, но в доста голяма част от тях ще падне нов цилиндър.

Верити изглеждала объркана.

— Защо им е да се приземяват на терен, който вече са съсипали?

— Защото се надяват да са сломили съпротивата с пораженията от първата вълна — обяснил Франк. — Така ще могат спокойно да отворят цилиндрите от втората.

— Именно — кимнал Феърфийлд. — Само че в стратегията им има слабо място, дефект. Нанесоха ни жесток удар, да, но не ни унищожиха докрай и сега разполагаме с достатъчно време за реакция, време да придвижим още войска и оръдия от тила и резервните дивизии. Да ги обградим, преди още да са кацнали.

— „Да ги обградим“ — повторила Верити. — Значи затова ни изпращат навътре.

— Да. Ще вкараме войската вътре в Кордона, от другата страна на кратерите, в зоната на по-малките разрушения. Така, когато цилиндрите се появят, ние ще ги посрещнем с духовата музика — обкръжени от всички страни. Междувременно резервите ще се придвижат насам, за да запушат излазите по външния периметър. А вие, медиците, ще дойдете с нас. Така че ви чака доста ходене. Ходене и копаене на траншеи. Разстоянието не е толкова голямо, но теренът е труден. Разузнавачите и траншейниците вече тръгнаха. — Подполковникът измерил Верити с поглед. — Тази заповед не е задължителна за вас, госпожице. Вие сте от доброволческа част. Ако решите да се изтеглите назад към…

Верити го прекъснала храбро:

— Точно когато започва интересната част? За нищо на света, подполковник.

Феърфийлд се усмихнал широко.

— Действайте, тогава. — Козирувал енергично и продължил нататък.

— Много смело от твоя страна — тихо казал Франк.

Тя изсумтяла.

— Защото не знаеш каква е алтернативата. Ако подвия опашка и се прибера у дома, ще трябва да се изправя лице в лице с майка ми, която се хвали наляво и надясно, че се е ръкувала с Флорънс Найтингейл. Предпочитам марсианците, благодаря. Хайде, доктор Франк, да си съберем нещата.

Франк винаги се бе поддържал в добра физическа форма. След сбиването при Хай Барнет през Първата война, когато придобитите в училище боксови умения се бяха оказали така полезни, той започна редовно да посещава боксовата зала, а по-късно се включи с охота в тренировките, които „Фърд“ организираше за своите доброволци. Въпреки това, както щеше да запише в дневника си, бил на границата на пълното изтощение, докато успеят да изпразнят, разглобят и натоварят на камиони и конски каруци полевите болници и медицинското оборудване.

При това тяхната задача била значително по-лека от задачата на обикновените войници, които трябвало да се справят с тежките оръжия, мунициите и другото снаряжение.

— Никога не съм виждал по-зле подготвени хора от британските редници — каза ми той по-късно. — Но дай им задача и те ще я изпълнят, макар че ще мрънкат през цялото време. Пушат, псуват и се оплакват на всеослушание, но всеки от тях е един мъничък Херкулес.

Каза ми и друго обаче — че в онзи момент физическите усилия му донесли облекчение. Когато мускулите ти са заети с конкретна задача, временно забравяш за съдържанието на главата си.

Починали си за кратко по пладне, колкото да хапнат хляб и студено месо, осигурени от полевите кухни. А после, в ранния следобед, колоната се строила да поеме на северозапад покрай руините на Аксбридж. Феърфийлд и другите офицери минавали, кога пеша, кога на кон, покрай колоната от хора и превозни средства, а разузнавачите кръстосвали напред-назад с мотоциклетите си въпреки разорания терен. Франк си представял картинката, погледната отвисоко, като фотографската мозайка, която им показал подполковникът — а защо не и от борда на марсиански цилиндър, спускащ се към земята? Представял си гигантския кръгъл белег върху пейзажа и придвижващите се отвсякъде хора, мъже и жени, коне и машини, пълзящи към и през периметъра на разрушението.

Минали през Кордона между два от марсианските кратери. Слабият вятър разнасял валма дим. По периферията на кратерите разрушенията били частични. Минали покрай изкормена къща, от която стояла само едната стена, а плочите на етажите, останали без подпора, висели безпомощно. Прекъснати водопроводни тръби изливали съдържанието си в сърцето на руината.

Земята под краката им била относително непокътната, но на места била осеяна с изтръгнати от корен дървета или разкъсана толкова надълбоко, че се виждали скални пластове с цвят на кост. В най-увредените участъци траншейниците били поставили дъски и брезент, но тези импровизирани мостове били предназначени най-вече за превозните средства. Франк и хората му, всеки натоварен с голяма раница, трябвало постоянно да си гледат в краката.

Заобиколили били руините на Аксбридж, когато, близо до табелката за някакво населено място на име Денам, стигнали до разлив. Каналът Гранд Юниън, пострадал тежко при падането на цилиндрите, наводнявал околността. Траншейниците, тези изобретателни експерти по окопи, укрепления и прочее строителни работи, свързани с всяка война, били сглобили понтонен мост, по който да минат превозните средства, но пешаците трябвало да газят през лепкавата кал. Франк бързо установил, че най-големият проблем не е в мокрите му крака, а в податливия терен, който засмуквал ботушите му при всяка стъпка, и в калта, която полепвала на дебел пласт по подметките и изцеждала с тежестта си последните му сили. Оклепаните с кал пешаци наоколо му били като извадени от калъп — офицери и редници, доброволци и редовни войници, жени и мъже, всички изглеждали еднакво. Кални силуети, които с мъка се придвижвали напред.

Франк и неговите хора стигнали до група войници, опръскани с кал и неразпознаваеми като всички други. Опитвали се да изправят една преобърната каруца, чийто кон чакал с отегчен вид настрани. Един от войниците извикал с изненадващ немски акцент:

— Бихте ли ни помогнали?…

Франк погледнал за разрешение към Феърфийлд и след като подполковникът кимнал, тръгнал към преобърнатата каруца с двама млади лекари и шепа доброволци. Използвали възможността да си починат за по цигара и глътка вода от манерките; стояли в калта и оглеждали каруцата. Не се виждало нищо счупено, каруцата просто лежала на една страна, след като едното й колело попаднало в дупка, скрита под рядката кал, а товарът й — голяма картечница — бил паднал във водата.

— Даже бързо да я извадим — казал германецът, който ги бил помолил за помощ, — пак ще отиде цял ден, докато я почистим. Но трябва да се направи, защото имаме среща с марсианците. — Протегнал ръка на Франк. — Аз се казвам Швайциг. Хайко Швайциг. Фелдфебел-лейтенант. Отговарям за тази прекрасна картечница G8 и за хората, които я обслужват. Ние сме отделение от имперската армия…

Отделението на Швайциг охранявало немското консулство в Лондон — в последно време техните представителства се охранявали строго дори в приятелски градове като британската столица. Когато се разбрало за марсианската заплаха, неговото отделение, наред с други, изявило желание да се включи в борбата с повереното си оръжие.

— Така де, марсианците не водят война с Британия — изтъкнал Швайциг. Говорел английски добре, въпреки силния си акцент. — Те са заплаха за цялото човечество. Нормално е и ние да се включим.

Верити оглеждала със съмнение в очите изпадналата картечница.

— Физическа сила… точно това ни трябва сега.

— Нужда от помощ? — обадил се енергичен женски глас.

Франк се обърнал и видял едра жена около петдесетте, силна на вид, с широко и обветрено лице. Прошарената й тъмна коса била прибрана назад с кърпа, обута била с нещо като непромокаем риболовен гащеризон, а отгоре носела кожено яке. Зад нея, с включен двигател, чийто рев се сливал с общата врява, стоял голям трактор.

Швайциг се усмихнал широко.

— Госпожо, вие сте най-малко калният човек, когото виждам днес.

— Така и трябва, иначе съпругът ми има да се цупи с години, задето съм му окаляла риболовните гащи. Не че е имал много време за риболов, откакто го мобилизираха в резерва и аз трябваше да поема фермата. — Посочила с палец. — Фермата ни е на няколко мили в тази посока, близо до Абътсдейл, ако сте го чували. Точно заради такива каши като вашата реших да изкарам Беси и да ви пресрещна.

— И добре, че сте го направили — казал Швайциг и се здрависал с фермерката. Тя се представила с името Милдред Тритън.

В опитните ръце на Милдред тракторът Беси измъкнал за минути картечницата от калта, после с общи усилия я натоварили на каруцата и поели отново на път. Феърфийлд без колебание мобилизирал трактора и ентусиазираната му собственичка за други неотложни задачи от същия вид.

Верити изпратила с жален поглед и въздишка селскостопанската машина.

— А аз, глупачката, се надявах да ни качи. Е, няма значение. Продължаваме пешком, капитан Франк…

Вече били близо до местоназначението си, поне според сплесканата с кал карта на Феърфийлд. Медиците не били първите, пристигнали там — нивата вече била полазена от войници, които копаели окопи и клозети и трупали чували с пясък от едната страна на окопите, за да подсилят защитата им по външния периметър.

Вече били достатъчно далече зад Кордона и теренът бил непокътнат, типична английска провинция със зелени хълмове, долчини и селца. Тук-там водни птици кръжали ниско над вировете наблизо. Стадо крави било натирено набързо от нивата и добичетата мучали възмутено.

Било все още относително рано, едва в средата на следобеда. Изминали били само няколко мили от предишната си позиция, ала всички били много уморени заради безсънната нощ.

Впрегнали ги на работа веднага и въпреки умората хората се включили охотно. Долавяла се неотложност в движенията им, усещане за изтичащо време. „Ще дойдат в полунощ…“ — това си шепнели навсякъде, в окопите, в набързо организираните полеви кухни, в медицинските екипи на Франк, лекари, санитари, сестри и доброволки. „В полунощ марсианците ще дойдат пак. Трябва да сме готови…“ Всички те били видели с очите си катастрофалните разрушения, нанесени с лека ръка от марсианците предната нощ. Всички били информирани какво може да последва — черният пушек и топлинният лъч. И въпреки това били тук, първата отбранителна линия на Англия и на цялото човечество. Франк чувал Феърфийлд и другите офицери и подофицери, които минавали по окопите, да предупреждават и съветват хората, макар че според него това било излишно. Всички те знаели.

Вечеряли в шест, на крак.

Въпреки деветнайсетчасовия „прозорец“ след приземяването на следващата вълна, в който, на теория, артилерията би трябвало да унищожи нашествениците, преди те да са изпълзели от цилиндрите си, войската се готвела за сражение и медиците били пратени да си изкопаят свои защитни окопи. Полевите болници се намирали доста зад фронтовата линия и мястото, където би трябвало да се приземи „техният“ цилиндър — отбелязан като №12 на картата на Феърфийлд, — но от войната през 1907-а се знаело, че топлинният лъч има ефективен обсег от няколко мили. Затова — окопи. Хапнали набързо, после продължили да копаят и да влачат чували.

В седем и половина слънцето вече било залязло. Франк и Верити направили една последна обиколка на своя участък.

— Изглежда по-зле отпреди — казала Верити. — Но тогава оборудването беше докарано по нормални пътища, а не влачено в калта. Това важи и за самите нас, впрочем.

— Ще направим всичко по силите си — отвърнал бодро Франк, прикривайки съмненията си.

Тя се засмяла.

— Типична лекарска реплика! Успокоителна и лишена от съдържание. Май страдаш от професионално изкривяване, доктор Франк…

Паднал мрак, часовниците отмервали последните часове до полунощ.

При последната си обиколка преди крайния срок Феърфийлд махнал с ръка и се изсмял на растящата им тревога.

— И преди съм участвал в сражения — казал той. — В Судан ме простреляха в рамото. Знам какво е да чакаш реда си за оня свят. Е, сега е ваш ред за скалпела на хирурга, докторе!

Франк отишъл до тоалетната в десет и после пак в единайсет, когато вече имало опашка. Това неприятно му напомнило за предишната нощ, сякаш бил попаднал в капана на зле написана пиеса, която трябвало да репетира до припадък.

Последна чаша кафе, която отнесъл до мястото си в окопа. Слязъл по късата дървена стълба и седнал зад парапета от чували с пясък, като се чудел дали изобщо ще излезе някога оттам. Всъщност, оказало се почти невъзможно да си представи време и реалност отвъд този отрязък до полунощ. В пръстта край него валчесто парче кремък, светло отвън и черно отвътре, отразявало светлика на газените лампи, увесени по протежение на окопа.

— Земята тук е варовита, докторче — чул се познат глас. — Всеки траншейник ще ти го каже. Половин геолози са те, казвам ти.

Франк се обърнал, стреснат.

— Бърт Кук!

Кук бил с униформа на резервист, кална като на всички останали. Лицето му чернеело под стоманената каска, намазано със сажди от овъглен корк. Офицерите ги посъветвали да се маскират по този начин, но повечето войници не си бяха направили труда, защото марсианците не използваха снайпери.

— Здрасти, докторче — поздравил Кук. — Чух, че си тук, с това отделение. Обиколих целия периметър да намеря приятелско лице. — Погледнал часовника си. — Точно навреме за късната прожекция, а?

— Защо ли се изненадвам, Бърт? Точно ти никога не пропускаш шоуто.

— „Както врабчето следва човека“, нали така го е написал брат ти, цитирал ме е. — Звучал ентусиазирано и развълнувано… но и някак пресметливо, помислил си Франк. — И ето ме тук, точно под тях. Точно това чаках още откакто гадинките измряха през седма… чаках да дойдат и да довършат започнатото.

— Казваш го така, сякаш е нещо хубаво. Не мога да те разбера, Бърт, истинска гатанка си ти.

— Нека аз ти задам една гатанка. Зелено, свети и лети като птица в небето, що е то?

Франк го гледал мълчаливо.

Кук се ухилил и посочил нагоре.