Стивън Бакстър
Война на световете (15) (Изтреблението)

15.
Понеделник в Лондон

Никога не съм обичала понеделнишките сутрини. Особено ако си заробен от рутината на канцеларска работа и всекидневно пътуване до службата, когато заблудата на мързеливата и мирна неделна вечер е станала на пух и прах, претупаната закуска тежи като камък в стомаха ти и нямаш друг избор, освен да се влееш като работна мравка в гигантските мравуняци на централните градски части. Ала едва ли има по-ужасна понеделнишка сутрин от онази на двайсет и девети март в Лондон, освен може би дните на Първата марсианска война или в Париж през 1914-а, когато германците влезли в града. Макар че мнозина от нас вероятно са дочакали утрото будни — самата аз не бях мигнала от полунощ насам, когато бе паднал първият марсиански цилиндър.

Придвижих се от Станмор до централен Лондон с цената на сериозни усилия. Отседнах в хотел на Странд. Наела бях стаята на безумна цена, защото в онези последни дни и часове всичко бе поскъпнало лавинообразно, но понеже бях журналистка, а и така неочаквано се бях отървала от бремето на снаха си, аз твърдо бях решила да проследя всичко със собствените си очи — историята на Лондон през Втората война, без значение дали марсианците щяха да стигнат дотук, или не, щеше да е най-важната история на нашето време. Откровено казано, очаквах хонорарът от „Сатърди Ивнинг Поуст“ да увеличи значително спестяванията ми.

В неделя вечер астрономите вече бяха свършили своето, след което правителството и военните се заеха да уведомят населението чрез извънредни издания на вестниците, по радиото и с качени на коли високоговорители, че марсианците идат и че този път са се насочили към Мидълсекс и Бакс, доста далече от столицата, че армията се придвижва натам и е готова да се справи със ситуацията. Те се връщаха! Беше ужасно; беше и вълнуващо — стига наистина да бяхме готови за тях, както твърдяха властите. Истината бе, че ние, обикновените цивилни граждани, нямахме представа дали е така и доколко.

И ето ме мен, в полунощ, облечена, в очакване на голямото шоу. Какво очаквах да се случи тази нощ? Може би да зърна една-две падащи звезди, както Франк през седма година бе видял падането на шестия цилиндър при Уимбълдън в една ясна и кратка юнска нощ, докато аз и снаха ми сме спели — зелен проблясък, спускащ се безшумно зад хълмовете — а после да чуя трясъка на далечна артилерия, закъснялото отмъщение на нашите войници.

Нищо такова не се случи. Както щеше да се изрази по-късно Чърчил, проклетите марсианци се върнаха на игрището, но отказаха да изиграят мача по правилата.

Стоях пред прозореца и се взирах напрегнато на северозапад — бях се постарала стаята ми да гледа натам и да е на висок етаж, шестия, — и видях нещо като внезапно извила се буря, страховити бели светлини, които разсичаха въздуха отвисоко като светкавици и се забиваха в земята. Зараждаха се много високо в атмосферата, сякаш на мили над повърхността, и нямаше нищо зелено в тях, нямаше и звук, само зловещо безмълвие.

Звукът се появи цяла минута по-късно — оглушителен трясък на гръмотевица, захлупил целия град. Чу се звън на счупени прозорци. Хотелът се разтърси сякаш от основите си, усетих неимоверни енергии да пулсират през земята като вятър през въздух. (Както научих по-късно, намирала съм се на тринайсетина мили от най-близката точка на сблъсък с марсиански снаряд.) Всичко приключи за броени секунди, после хоризонтът бавно почервеня от далечни пожари.

В завърналата се тишина писна противопожарната камбана на хотела. Чух забързани стъпки по коридорите, разни хора крещяха всички да се евакуират — гостите да слязат по стълбите, не с асансьора. Подозирах, че това е излишно, но бях готова да тръгна. Грабнах раницата си, натъпкана както винаги, излязох от стаята, пъхнах ключа в джоба си и се влях в навалицата, която тичаше по стълбите.

На улицата отвън имаше неочаквано голям трафик, най-вече автомобили, но също и файтони с конски впрягове, повечето насочили се на изток към Олдуич, далече от „бурята“, без да спазват лентите за движение въпреки усилията на двама полицаи, които се опитваха да наложат някакъв ред. Значи хората вече бягаха от Лондон. Заедно с мен на тротоара се беше изсипала тълпа от гости на хотела, повечето по нощници и пижами и наметнати с палта, защото мартенската нощ беше доста студена. Ала хората изглеждаха смутени и дори засрамени — грандиозното светлинно шоу, оглушителният звук и земните трусове вече бяха отминали. Ако не броим подозрителния червен оттенък на небето западно от Лондон, нямаше какво да се види. Хората гадаеха какво ли се е случило — дали марсианците не са били обстреляни и унищожени още във въздуха? Припомняха слуховете за супероръдията на немските цепелини и други подобни измишльотини.

Но един възрастен мъж с дълги и завити мустаци надвика останалите:

— Ще ви кажа какво не чуваме. Артилерийски огън. Бях в Рай по време на битката за Париж през четиринайсета и дори от онова разстояние се чуваше лаят на немските гаубици. Мидълсекс е много по-близо. Не знам каква беше онази буря, но нашите момчета явно не стрелят в отговор. Какво става в такъв случай? Всичките ни оръдия вече са извън строя, така ли?

Показателно е за настроението на уплашените лондончани в онзи ден, че съпругата на мустакатия побърза да го сръчка в ребрата, а останалите отклониха решително погледи, някои дори се огледаха за полицаите или за друг с власт, който да сложи край на деморализиращите му приказки.

Понеже шоуто очевидно бе свършило и хотелът нито се бе сринал, нито гореше в пламъци, от управата ни приканиха да се приберем. Повечето хора обаче бяха твърде развълнувани и не искаха да се връщат по стаите си, затова управителят прояви инициатива и нареди да отворят баровете и ресторантите; наливаха се питиета, а скоро бяха поднесени и студени предястия с кафе и чай. Чух персонала да мърмори, че са ги вдигнали от леглата. „Ще ми се тъпите марсианци да бяха дошли, докато бях на смяна, а не след края й.“

Постоях известно време, пиех силно кафе и се опитвах да разбера нещо ново. Навсякъде имаше радиоапарати, разбира се, но те не излъчваха нищо интересно, само постоянно уверяваха населението, че марсианците са се приземили точно там, където са предсказали астрономите, и че нашата войска е влязла в сражение с тях. Нищо конкретно, само еднообразни съобщения, прекъсвани от бодряшка патриотична музика. Опитах се да открия по телефона свои познати в Мидълсекс, но линиите явно бяха прекъснати. Обадих се дори в „Обзървър“, защото този вестник бе отпечатвал мои статии за културни събития в Ню Йорк през годините, но дежурният редактор ми каза, че телеграфните линии също са прекъснати, а по радиовълните не пристигат новини.

Накрая напълних джобовете си със сандвичи, с което предизвиках сърдитите погледи на персонала, и се оттеглих в стаята си. Решила бях да остана там до заранта, дори да се опитам да поспя малко. Легнах си с дрехите — свалих само палтото и обувките. Поне се стоплих. Не се чу нищо повече от бойния фронт, ако имаше такъв. Никакви оглушителни детонации, нито артилерийски огън.

Възцарила се бе тревожна тайнственост, която не отговаряше на очакванията ни. Сякаш не марсианците, а някакъв страшен и непредсказуем бог бе ударил земята.

Небето вече просветляваше през отворения ми прозорец, когато ме събуди миризма на дим.

Това бе краят на нощта за мен. Измих се набързо, грабнах палтото и багажа си, допих остатъка от студеното кафе, което си бях донесла от ресторанта по-рано, излязох от стаята, забързах отново по стълбите и скоро се озовах на улицата.

Небето на изток светлееше. На запад обаче слабо червеникаво сияние се конкурираше със зората. Лекият вятър духаше от тази посока и именно той носеше миризмата на дим. Помислих си, че сигурно целият Мидълсекс е обхванат от пожари, и както се оказа, предположението ми е било в голяма степен вярно.

През изминалите няколко часа улицата бе претърпяла промяна. По протежение на Странд бяха издигнати блокади и временни пропускателни пунктове, обслужвани от полицаи от специалните подразделения, повечето цивилни и само с превръзки над лакътя и стоманени каски, които да ги отличават от обикновените граждани. Никакви превозни средства не се движеха по улицата, а малкото паркирани коли имаха на предните си стъкла уведомления за военна реквизиция. Явно бяха наложени нови правила, някаква нова фаза от добре отрепетиран план.

Ала въпреки ограниченията хора имаше навсякъде. Някои приличаха на обикновени служители и работници, станали рано с мисълта, че ги чака поредният нормален работен ден в центъра на град, чиито предградия горят. Докато други очевидно се изнасяха от Лондон и броят им бе нараснал спрямо предишната вечер — водеха със себе си деца в колички и старци в инвалидни столове, мъкнеха куфари и вързопи с багаж. Всички те се придвижваха на изток, по-далече от сиянието на западния хоризонт. Тази гледка отново ми напомни за ужасните летни дни на 1907-а.

Но този път, поне засега, нещата изглеждаха различно. Правителството още не се беше предало. Специалните полицаи, пожарникарите и другите държавни служители си вършеха работата и дори приканваха хората да се върнат по домовете си и да изпълнят дълга си. Отделяха този и онзи от навалицата.

— Ти, човече, ето ти превръзка за ръката на пожарникар доброволец. Отивай към „Св. Мартин“. Ще ти дадат свирка и кофа с пясък. Там ти е мястото сега, а не да бягаш като подплашен заек.

Мнозина се опитваха да спорят, включително набеденият пожарникар доброволец:

— Я слез на земята, Тед. Ти си портиер в „Риалто“, а не проклетият Уинстън Чърчил. Правителството ми конфискува колата, взеха ми и двуколката, а ако се бяха сетили, сигурно щяха да реквизират и инвалидния стол на тъщата. Не, не, майко, не ставай, няма да ти го вземат. Ама не могат да ми реквизират краката, а ти, освен ако съвсем не си откачил, ще хвърлиш тая каска и ще тръгнеш с нас.

Дори на мен ми направиха забележка, че не си нося газовата маска. Всъщност я носех, но прибрана в раницата.

— Ще съжалявате, че не ви е била подръка, когато дойде черният пушек, госпожо.

Щом това се случваше в Уест Енд, значи се случваше в целия град и в жилищните квартали около него — властите се опитаха да задържат хората в Лондон и да поддържат някакъв ред с помощта на правила, регулации и доброволчески труд. Никакви превозни средства не се движеха по улиците, освен тези на военните и на различните държавни служби. Ала погледнато от въздуха, със сигурност се виждаха рехави потоци от хора, тъмни точки, които упорито се придвижват по улици и булеварди, пеша и тежко натоварени, упорито пълзящи в една посока — към шосетата на юг и на изток от Лондон, възможно най-далече от предстоящата марсианска атака.

Но дори и на Странд, въпреки ранния час, сред навалицата от евакуиращи се столичани видях и хора, които очевидно идваха отдалече към Лондон. Личеше си, че са много уморени, дрехите им бяха опърлени, лицата — потъмнели от сажди. Бяха цели семейства с все децата и старците, придвижваха се пешком и до един бяха много по-леко натоварени от лондончани, които едва сега започваха пътешествието си. В хотела имаше медицински пункт и доброволките се опитваха да помогнат според силите си на тези страдалци. Сервитьори и пикола им носеха чаши с вода. Журналистката в мен копнееше да поговори с тези бежанци, да ги разпита за личните им истории, но полицаите не ми позволиха, явно от страх, че ще плъзнат слухове, които ще подкопаят бойния дух на гражданството.

Нетърпелива и неспокойна, аз обърнах гръб на хотела и поех на свой ред по Странд, но на запад, към Трафалгар Скуеър.

Гарата на Чаринг Крос беше затворена, входовете преградени с бодлива тел — железопътните линии, както и шосетата, бяха отворени само за военни цели. Въпреки ранния час някои магазини вече работеха. В една бакалия някакви хора се биеха. Пред банковия клон в съседство се виеше опашка, макар вратите му да бяха заключени. Скоро щях да науча, че Националната банка вече е прекратила плащанията, което бе принудило и търговските банки да затворят врати. Това беше първият знак, че марсианската атака има своето глобално отражение — затварянето на лондонските инвестиционни пазари, през които минаваше голямата част от парите на света, щеше неизбежно и бързо да доведе до финансови кризи по цялата планета.

Стигнах до Трафалгар, изкачих стъпалата на Националната галерия и погледнах оттам, заедно с Нелсън, към площада, където се събираха големите булеварди на Лондон. Широките улици гъмжаха от пешеходци и само тук-там военни и полицейски автомобили си пробиваха път през навалицата и пътните блокади. И тук под просветляващото небе бе започнало преселението на изток, инстинктивното бягство от загадъчното западно сияние.

Към осем вестникарчетата се появиха с първите специални издания за деня и моментално се превърнаха в център на внимание. Цели състояния от дребни монети смениха собственика си за броени минути. Останах настрана от блъсканицата около момчетата, изчаках десетина минути и после взех от земята един захвърлен и леко поомачкан брой на „Мейл“. Отпечатан набързо, с големи заглавия и малко снимки, вестникът все пак съдържаше автентични новини, поне според моя професионален поглед. Възхитих се на издателите, че са дръзнали да нарушат правителствената забрана върху истината сега, когато тя наистина беше от значение. Истеричните заглавия носеха новини от самия фронт.

УЖАСНА КАТАСТРОФА

В МИДЪЛСЕКС И БАКС

ПОЛОВИНАТА АРМИЯ ПОГУБЕНА В МИГ

Няколко изречения и шепа факти, които на пръв прочит звучаха пресилено, но както щях да се убедя по-късно, обобщаваха ситуацията правдиво и по същество.

Имаше и изявление на началника на полицията, който призоваваше хората да спазват реда. Парламентът и министерският съвет заседавали постоянно, поддържал се непрестанен контакт с висшите офицери на бойното поле. Кралското семейство било напуснало Лондон — още в средата на предната седмица боен кораб бил отвел краля на сигурно място в Делхи. Чух доволни реплики по този повод от други хора, които четяха вестника — „Добре, че поне те са далече оттук. Бог да ги благослови“. За мен кралят бе просто глупак върху пощенска марка, но в онези дни се убедих, че Сакскобургготите се радват на пламенната лоялност и на най-низвергнатите си поданици, дори онези, които презираха управлението на Марвин.

Започнало било голямо придвижване на войски и оборудване от Алдършот, където се намираше генералният щаб на армията и казармите на три дивизии, както и от Колчестър, северно от Темза, а специални влакови композиции превозвали оръжия и снаряди от завода за муниции в Улуич. Бакалиите в целия град вече били опразнени заради паническо презапасяване и правителството пренасочвало новите хранителни доставки към специални складове, откъдето продуктите да бъдат раздавани на гражданите в ограничени количества.

Прочетох вестника два пъти, после го дадох на един човек, който ме помоли да го прегледа на свой ред.

Тръгнах без определена посока, оставих се на инстинкта си да ме води.

Насочих се към крайбрежната улица, и по-точно към тесния тротоар, все още отворен за цивилни, след това пресякох Темза по Уестминстърския мост. Видях военни съдове да се придвижват срещу течението. Някои приличаха на баржи, натоварени с войници, стори ми се, че различих и характерния нисък профил на торпедоносци — като незабравимия „Гръмотевични“, благодарение на който бях оцеляла преди тринайсет години. Дадох си сметка, че за разлика от другите бойни кораби торпедоносците могат да минат под мостовете на Темза и да се придвижат навътре в провинцията. Видях също тежки военноморски оръдия, разглобени и транспортирани по реката с помощта на по-малки кораби и баржи.

Продължих по Бридж Роуд и след това южно от Ватерло. По тесните улички на Ламбет паника почти не се забелязваше, макар и тук правителствените прокламации да бяха налазили стените и уличните лампи като в Уест Енд. Явно колкото по-малко имаш, толкова по-голяма е неохотата ти да го изоставиш. Но на Ню Кат стрийт бакалиите бяха затворени, а една беше със строшена витрина и разграбена.

Пред грозноватото великолепие на театър „Олд Вик“ видях шепа деца на стъпалата, боси и протегнали ръце за милостиня. Дадох им дребни, макар че какво ли можеха да си купят с тях от затворените магазини? Чудех се колко ли време ще е необходимо на Марвин да приведе в действие плана си за разпределение на хранителните дажби. Дано да е скоро, мислех си аз, защото на места като това гладът е само на ден разстояние. По време на Първата война, докато марсианците вилнееха в Съри, полицията беше заета с потушаването на гладни бунтове в бедните квартали на Лондон. Имало бе и дълготрайни последици; Франк се бе включил в първите медицински екипи, които влязоха в Ийст Енд след войната, и бе продължил да помага на обитателите му. А полицаите, обръгнали до коравосърдечие, така и не смекчиха отношението си към градската беднотия. Тази история обаче не бе влязла в книгата на Уолтър Дженкинс.

Зачудих се какво ли е станало с Франк, моя бивш съпруг. Знаех, че е някъде в Мидълсекс. Започвах да се питам дали е оцелял.