Стивън Бакстър
Война на световете (41) (Изтреблението)

13.
В каналите

Точно под капака на шахтата имаше ниша в стената, нещо като килер с екипировка — високи кожени ботуши като онези, които носеха рибарите, дълги ръкавици и предпазни шлемове като на пилотите. Усетих притеснение сред хората, че запасът няма да стигне за всички, което се оказа вярно, но докато разпределяха защитните средства, Тед Лейн се погрижи да има един комплект и за мен.

След като се екипирахме, стана време да се спуснем в шахтата един по един. Спускането се проточи, защото групата ни беше голяма. Никога няма да забравя онова преживяване — Лейн слизаше надолу под мен, Грей — след мен. Скобите на стълбата бяха мазни, вероятно някаква мярка срещу ръждата. Току поглеждах нагоре към смаляващия се кръг на деня, вече захождащ към заник, и се питах що ли за пейзаж ще видя, когато отново изляза на белия свят.

А после се озовах във водата, вода гъста и кална.

Включихме електрическите фенерчета и се отдалечихме от шахтата. Тунелът беше с яйцевидна форма, вероятно за по-голяма структурна здравина. Тухлените му стени сякаш се потяха, лъскави от влага и водни капки. През подметките на обувките и рибарските ботуши усещах чакъл. Вървяхме срещу течението, но водата не беше толкова дълбока — не стигаше до кръста — а течението бе съвсем слабо. Освен това водата бе сравнително чиста, без отвратителните неща, които си бях представяла — нямаше нито изпражнения, нито мъртви плъхове или, още по-зле — живи.

Ала все пак бе изморително и скоро всички се умълчахме. Газехме напред крачка след крачка, в пълен мрак, ако не броим локвичките светлина от фенерчетата на хората пред нас, чиито сенки се кривяха зловещо, изгърбени, нечовешки. Не говорехме много, макар че в началото неколцина от по-шумните войници подвикваха, за да чуят ехото в тунела. Майтапчиите също не останаха назад:

— Само си помислете, момчета. Един силен дъжд и ще ни отнесе като фъшкии чак в Северно море!

Ала много скоро и те се умълчаха.

Изгубих представа за времето. С едната ръка стисках фенерчето, другата плъзгах по повърхността на стената за равновесие. Беше от онези моменти в живота на човек, когато просто навеждаш глава и търпиш, защото да броиш секундите няма смисъл и е най-добре да забравиш къде си и какво правиш… дори кой си, ако ти е по силите.

Е, изтърпях го, аз, както и всички останали.

Изпитах дълбоко облекчение, когато тунелът се разшири в нещо като цилиндрична пещера, чиито стени и плосък таван бяха с по-груба замазка от тези в канала, което ме наведе на мисълта, че разширението е нова добавка към подземната канализационна система, датиращо от последните две години, след появата на марсианците. Стените бяха изсечени под ъгъл и имаше места, където да седнеш и да извадиш краката си от водата и дори да легнеш, ако си късметлия. Тази специфична архитектура се поддържаше от глинени колони, които подпираха тавана. Скоро всички се подредихме по тухлените первази като играчки в склада на магазин, фенерчетата осветяваха лицата ни от долу нагоре, а плитката вода хвърляше треперливи отражения по тухления таван.

Разговорихме се отново, макар и с приглушени гласове. Наизвадихме вода, храна и одеяла от раниците си. Загледах се в униформите на мъжете, видях детайли, които ми бяха убягвали преди — зеленикавия оттенък на вълнените куртки и панталони, навущата до коляното, ботушите с метални капачки на токовете и при пръстите, заострените кепета. Съдържанието на раниците им също ме впечатли, всеки войник носеше четка за зъби, сапун, пешкир, резервни връзки за ботуши, канче и вилица, бръснач и дори малък шивашки комплект, заедно с нещо за четене, писма от дома, снимки и кичурчета коса на децата си… Една-две хармоники. А вероятно и кондоми, прибрани дискретно.

За тоалетна използвахме едно отклонение на тунела, което не се виждаше от голямото помещение. За мъжете бе по-лесно, отколкото за жените, но се справих някак. Все пак се намирахме в канализацията.

— Странно място да пренощуваш — казах аз на спътниците си. Грей тъкмо бе разчупил едно шоколадче да се почерпим. — Но съм виждала и по-лошо.

— Пробвайте окоп в Сибир — измърмори Тед Лейн. — Тук поне сме на сигурно място, най-сигурното на петдесет мили околовръст.

— Чудя се къде ли ще сме утре по това време.

— Аз знам къде трябва да бъдем — каза Грей, — но нещата невинаги вървят по план. Дотук добре, това мога да кажа. — Нагласи се по-удобно и смъкна кепето върху очите си.

Аз също легнах, доколкото беше възможно. Не вярвах, че ще заспя предвид обстоятелствата — дълбоко в канализационната система на окупиран Лондон, заобиколена от десетки хъркащи мъже. Ала ехото в просторната камера, шумът на водата и дишането на другарите ми се смесиха в чудата приспивна песен, акцентирана от тънкия звук на капеща вода, не беше нито топло, нито студено. И аз неусетно съм заспала.

Събудиха ме нечии тихи ридания в тъмното. Сякаш плачеше малко дете. Някой изсумтя грубо, друг прошепна: „Да, сержант“, после се възцари тишина.