Стивън Бакстър
Война на световете (88) (Изтреблението)

26.
Примирие

По същото време в Берлин било около три следобед и Уолтър Дженкинс, затворен в мазето на къщата си, веднага доловил промяната в поведението на марсианците. Активността им намаляла, сякаш се оттегляли дебнешком, с подвити опашки. Зловещият вой „Ула!“, огласял цялата планета в онзи ужасен ден, сега звучал някак жално, заглъхващо.

Уолтър, макар да не бил сигурен в заключенията си, изпълзял от мазето и с разтуптяно сърце излязъл под светлината на следобеда. И други хора стояли в дворовете и по тротоарите, прашни, объркани, някои ранени… стояли и гледали. И Уолтър видял как бойните машини, високи и грациозни, се изтеглят от града и се придвижват на север.

Мисля, че още в онзи момент, след онзи първи поглед, Уолтър е разбрал какво се е случило — какво съм направила аз. Осенила го е интуицията, която бе вдъхновила и мен. Е, първоначалната идея беше негова, нищо, че аз я приведох в изпълнение. Дори стигнал до заключението, че промяната е настъпила по обед британско време.

Върнал се на бегом в мазето с надеждата да потвърди теориите си, молел се телефонът да работи.

Разбира се, всичко бяха само догадки, предположения за реакцията на юпитерианците. Макар и догадки, стъпили на добра логика.

Какво искаха юпитерианците? Когато марсианците бяха нападнали Земята и Венера, защо обитателите на Юпитер бяха изписали своите кръгове в облаците и по луните на планетата — като предупреждение към боричкащите се раси, че Юпитер държи да запази неутралитет? И нещо повече — дали, за да опазят собствената си раса, юпитерианците не са готови рано или късно да обявят война на досадните марсианци и да ги прогонят от Земята и дори от Венера?

Моето намерение, когато ми хрумна да създадем гигантските символи от пръст и експлозиви, бе с един смел жест да обявим Земята за съюзник на Юпитер в предстоящата епохална война. И явно в отговор на това юпитерианците са дали на марсианските нашественици някакво предупреждение или инструкция, които са принудили натрапника да се изтегли. Така, за пръв и единствен път в живота си, аз разсъждавах не в мащабите на земна война, а в междупланетен контекст и именно благодарение на това намерих решение. Наречете го божествена намеса, ако искате, развръзка отвън, пословичния deus ex machina от древногръцките трагедии, като бактерията, която изби марсианците през 1907-а. Ала този път аз призовах боговете от техните машини!

Моят сигнал се появи по обед, лондонско време. Марсианците започнаха изтеглянето си два часа по-късно. На какво се дължеше това забавяне, което подложи мнозина от нас на силна тревога, за което мога да свидетелствам лично?

На наше място Уолтър би се досетил, че ще има забавяне, както ми обясни по-късно. Юпитер е пет пъти по-далече от Слънцето в сравнение със Земята и разстоянието между двете планети не пада под четиристотин милиона мили, а при най-голямо раздалечаване достига до шестстотин милиона. Следователно на светлината са й необходими най-малко трийсет и четири минути, за да стигне от Земята до Юпитер, и още толкова по обратния път.

Уолтър е убеден, че юпитерианците, чиито способности вероятно надхвърлят дори уменията на марсианците, следят Земята и хората в най-големи подробности, и то не отдалеч, чрез някакъв гигантски телескоп като обитателите на Марс, а отблизо. Представям си рояк от невидими изкуствени очи, които се взират в нашия свят. Е, със сигурност е нещо много по-сложно и елегантно, разбира се, непонятно за нас, както механизмът на микроскопа е непонятен за животинките, щъкащи в капка вода.

Но как стигат тези наблюдения до Юпитер? Айнщайн доказа, че нищо във вселената не може да се движи по-бързо от лъч светлина. Дали Бог може да бие скоростта на светлината, не знам и никога няма да узная, но дори юпитерианците сигурно имат някакви ограничения! Следователно реакцията им на нашия сигнал, на грубоватите юпитериански символи, издълбани в английската пръст, не би могла да пристигне за по-малко от час. Защото минава време, докато сигналите от Земята стигнат до Юпитер и обратно.

Но, със или без забавяне, идеята сработи и изтеглянето на марсианците го доказваше. Бяхме се намесили в конфликт от междупланетен мащаб. Повикали бяхме жителите на Юпитер, както изтормозено дете вика чичо си да го спаси от поредния побой. Беше се получило.

Когато Уолтър се върна в Англия няколко седмици по-късно и двамата се видяхме, гордата усмивка не слизаше от лицето му — заслугата била изцяло моя, повтаряше той, макар да знаехме, че неговите разсъждения бяха изворът на вдъхновението ми. Усмихваше се и дори се кискаше от гордост, а после изведнъж униваше почти до сълзи заради безразсъдството ни. Моето безразсъдство. Мисля, че дори малко се страхуваше от мен. Защото… какво бяхме направили?

Какво бях направила аз?

Бях привлякла окончателно вниманието на Юпитер към човечеството. Юпитарианците са много по-древни от нас и следователно неизмеримо по-интелигентни и мъдри. Можем да се надяваме, че ще са добронамерени като някакъв снизходителен звезден чичо. Но дори да е така, според Уолтър няма гаранция, че тяхната представа за добронамереност съвпада с нашата. По същия начин дете, плачещо за болната си майка, не би могло да си представи моралните дилеми, пред които е изправен един военен лекар при разпределянето на ранените и болните.

И въпреки това, в ретроспекция, Уолтър не смяташе, че сме имали друг избор. Юпитерианците биха могли да ни пощадят, марсианците със сигурност нямаше да го направят.

И все пак в онази съдбовна неделя, и в дните и седмиците, които последваха, много загадки останаха без отговор.

Агресията се прекрати незабавно, навсякъде марсианците се изтегляха. Зарязаха цитереанския си „добитък“, както и всички оцелели човешки пленници, отведоха само хуманоидите от своя свят. И точно както в Англия през 1907-а, започна бавната и тъжна работа по възстановяването.

И пак като преди, екипи от военни, учени и различни държавни институции плъзнаха из гигантските земни съоръжения, издигнати от марсианците. Те бяха празни, разбира се, марсианците си бяха отишли и този път бяха взели със себе си всичко, което бяха донесли от своята планета, както и онова, което бяха произвели тук.

И все пак въпросът остана да виси, защото знаехме — както скоро ще разкажа — че само малка част от тях бяха напуснали Земята. Така че — къде се бяха дянали марсианците!

А и какво щяхме да правим с още по-напредналите си съседи? Юпитерианците ни бяха спасили, макар и непряко… но как? Очевидно бе, че, предупредени от грубоватото ни съобщение, те са изпратили някаква заповед на марсианците. Но как? Какво е било изпратено и получено?

Накрая отговорът стана очевиден. По онова време, в края на май 1922-ра, луната беше в последна четвърт и отиваше към новолуние. Само че луната се беше променила и промяната се виждаше с просто око — извита линия като дъга върху лицето на нашия единствен космически спътник. Дните минаваха, дойде новолуние и истината се разголи пред погледа на цялото човечество, истина, която марсианските ни гости бяха видели много преди нас. Върху луната имаше гигантски кръг, сребрист и съвършен, с диаметър хиляда мили, който грееше въпреки забуленото в сенки лице на новата луна. Юпитерианците бяха поставили своя печат върху спътника на Земята.

Очевидно бе за кого е бил предназначен символът. Гигантският кръг остана на луната през идните месеци, при новолуние, пълнолуние и всички междинни етапи, остана там цяла година и част от следващата. А после изчезна внезапно, както внезапно се бе появил. Датата беше седми април, хиляда деветстотин двайсет и четвърта.

Уолтър пръв разгада значението на датата.

— Точно както марсианците планираха атаките си според нашето денонощие и се приземяваха в полунощ наше време — обясни ми той. — Лунният символ остана две години без четиресет и три дни. Като вземем предвид високосната година, това прави точно шестстотин осемдесет и седем дни. Толкова остана символът на Луната.

Точно колкото продължава една марсианска година.