Стивън Бакстър
Война на световете (42) (Изтреблението)

14.
Отново на повърхността

На следващата сутрин стигнахме до края на подземния си преход и излязохме, примигващи на слабата светлина, в руините на Хампстед.

Нямаше време за туристически обиколки. Натовариха ни без бавене на малка кавалкада от омнибуси, които чакаха в надупчен от снаряди училищен двор. Всъщност транспортът ни се състоеше от лондонски автобуси, оригиналните им цветове бяха скрити под пласт камуфлажна боя — убитите зелени, кафяви и черни окраски, които бяха на мода в Англия онова лято. Бях приятно изненадана, че превозните средства вече са на място и ни чакат. Поне този път армейското планиране беше сработило без засечка.

Още по-изненадана останах, като видях Ерик Идън да ме чака в един от автобусите, издокаран в чиста на вид униформа. Посрещна ме с широка усмивка.

— Изпреварих ви, не питай как! Теб трябваше да те прекараме по най-безопасния, макар и неудобен маршрут. Аз не съм толкова ценен товар. — Претегли ме с поглед. — Радвам се да те видя жива и здрава, скъпа Елфинстоун, предвид дългото ти пътуване дотук. Изглежда, се справяш добре със… тоест специалният пакет не те е затруднил прекомерно…

Имаше предвид заразената кръв, която течеше по вените ми.

— О, всичко е просто идеално — сопнах му се аз.

Много скоро автобусите потеглиха в малък конвой по иначе празното шосе. Ако се съдеше по ъгъла на изгряващото слънце, пътувахме на запад, право към марсианското леговище. Разузнавачите докладвали, че наблизо няма марсиански патрули и е относително безопасно да изминем този последен открит участък от пътя си.

Ерик седеше до мен на окъсана кожена седалка, Грей и Лейн седяха зад нас. Останалите от групата ни също се бяха настанили, някои дремеха, други си подаваха манерки с вода и просеха цигари един от друг.

Тед Лейн, самият той подофицер, им хвърляше развеселени погледи с доза презрение.

— Виж ги само. Мрънкат и се оплакват. Сякаш не са спали цели осем часа на сигурно място в уютна миша дупка, че са им дали и да закусят след това.

Ерик се засмя.

— Е, зад гърба ми да мрънкат колкото искат, стига да изпълняват заповеди. И да имат нужните умения. В Окопа не ти трябват само войници, а и хора с професии — миньори, работници с опит в строежа на пътища и железопътни линии, от този сорт. А един опитен фортификационен инженер струва колкото теглото си в злато, разбира се.

Ала не след дълго войниците станаха неспокойни и взеха да сочат напред. Погледнах през омазания с боя прозорец и видях нещо като възвишение на хоризонта, или по-скоро верига от възвишения или пясъчни дюни. Това ли беше прословутият им Окоп?

— Ерик. Какво е това място, за бога?

— Забрави всичките си досегашни представи, Джули. Тук това е в най-висша степен необходимо.