Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Massacre of Mankind, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
3 (× 1 глас)

Информация

Сканиране
Еми (2021 г.)
Разпознаване, корекция и форматиране
sqnka (2022 г.)

Издание:

Автор: Стивън Бакстър

Заглавие: Война на световете

Преводач: Милена Илиева

Година на превод: 2017

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: ИК „Бард“ ООД

Град на издателя: София

Година на издаване: 2018

Националност: английска

Печатница: „Алианс Принт“ ЕООД

Излязла от печат: 15.01.2018

Редактор: Мария Василева

ISBN: 978-954-655-811-4

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/15185

История

  1. — Добавяне

18.
Картофените ниви

Стигнахме до поток. Шосето го пресичаше по малък каменен мост. Поспряхме на мостчето, удивени от гледката. Водата едва покриваше дъното, руслото на потока беше обрасло с гъста алена растителност.

— Помня тези червени бурени от седма година — казах.

— Всички ги помним — отбеляза Тед Лейн. — Червеният бурен… Мислех, че е изчезнал напълно, след като марсианците измряха.

— Така беше, тогава — обади се Франк. — Явно марсианците са намерили начин да го защитят срещу земния бацил, който му видя сметката преди, точно както са защитили и собствените си тела. И сега пак е тук, расте около реки и потоци, а дори и на твърда земя, ако подпочвените води са високи…

Спуснах се по брега да видя отблизо червения бурен. Калта поддаваше под ботушите ми, буренът се стелеше напращял около мен. В руслото на този почти пресъхнал поток в сърцето на Англия видях издънки, пъпки, стъбла и нещо, което приличаше на семенни шушулки. По форма буренът напомняше кактусови растения с издути бодливи листа, растящи от дълбока коренова система. И всичко това в наситен червен цвят, по-тъмен от цвета на кръв.

Всякакви хипотези бяха изказвани във връзка с тази биологична новост след края на марсианското нашествие от 1907-а. Ланкъстър от Природонаучния музей например твърдеше, че кактусоподобната морфология е отличителна за сух свят като Марс, където растенията трябва да извличат и запазват малкото налична вода с помощта на дълбоки корени и листа с дебел, подобен на кожа повърхностен слой, който намалява в максимална степен изпарението, а бодлите прогонват жадните марсиански животни… или хуманоиди. Сега, не за пръв път в живота си, аз откривах, че теориите със своята лишена от емоции научна логика са едно, а реалността на извънземното нашествие, видяна така отблизо, е нещо съвършено друго, нещо толкова чуждо, че обезсмисля анализите.

Да, буренът беше растение, което къта скъпернически водата си, но не само. Беше изключително жизнено. Приклекнах да го огледам още по-отблизо и го видях как расте, буквално. Забелязваше се как листата нарастват, как пъпките се издуват. Не знам как да опиша по-ясно тази зловеща гледка. Червеният бурен се развиваше по-бързо от недоловимия растеж и движения на земния растителен свят и по-бавно от пъргавите, захранвани с кислород движения на животните. Беше нещо средно. Представете си, че гледате филм на бързи обороти.

— Невероятно — казах на глас.

— Да — съгласи се Франк и ми подаде ръка. — По-добре се махни оттам.

Изправих се и внезапно ми се зави свят. Поех си дълбоко въздух и приех с благодарност помощта на Франк. Когато се върнахме на моста, той каза:

— Различно е, като го видиш отблизо, нали? Викарят, за когото ви споменах, се има за естественик. Навремето колекционирал бръмбари.

Усмихнах се, макар още да ми се гадеше.

— Последовател на Дарвин, значи.

— Сега е разширил сферата си на проучвания. Според него нашите местни растения и животни не могат да се състезават с червения бурен. Зелените растения, обитавали преди бреговете на този поток, както и червеите, калинките, мухите, паяците и птиците, които се хранят с тях, сега измират. Ставаме свидетели на подмяна на видовете, така казва. Позовава се на някакъв французин, Кювие, чието име на мен нищо не ми говори. Твърди, че не страховитите бойни машини, нито зловещите сенки на летящите, а това е истинското марсианско нашествие на Земята, това е най-страшното им оръжие във войната на световете. Природа срещу природа.

Вдишвах дълбоко.

— А въздухът? Защо се чувствам така, сякаш съм пробягала маратон на Олимпийските игри?

— Направих свое проучване по темата, когато кабинетът ми започна да се пълни с пациенти, които се оплакваха от задух, след като са работили на речните ниви.

— Какви речни ниви?

Тед Лейн плъзна поглед по плитката долчинка на потока и посочи.

— Може би като онези.

Погледнах натам и различих дребните фигурки на хора, които се трудеха в плитката вода и по калните брегове на четвърт миля от нашия мост. Реших, че поне част от тях са войници заради торбестите дрехи и усещането за дисциплина в движенията им… както и защото неколцина не работеха, а крачеха напред-назад и гледаха как останалите се трудят, точно както биха правили подофицери например. Ала сред тях имаше и други, далеч по-странни особи от два вида — едните бяха високи и стройни, другите ниски, набити и прегърбени, чиито превити гърбове ми се сториха покрити с настръхнала козина. Ала най-странното във въпросните особи, доколкото можех да видя от това разстояние, бе фактът, че не носеха никакви дрехи. Любопитството ми се разпали, а усещането за нереалност се засили.

Макар че след насилието в тунела, целият ден ми се струваше като сън.

Франк все още говореше за промените във въздуха:

— Не съм учен, но проведох няколко простички теста. Химия на училищно ниво, сещаш се. Около червения бурен, особено там, където расте нагъсто, съставът на въздуха се отклонява от нормата. Смятам, че кореновата им система свързва азота и кислорода от въздуха в някакви съединения дълбоко под земята, така както някои от нашите растения натрупват азот в почвата. По този начин марсианският бурен отнема от въздуха основните му елементи, което повишава концентрацията на останалите — водни пари, въглероден диоксид и прочее. Подозирам също, че количествата на аргон са завишени, а от барон Рейли знаем, че аргонът е съществен елемент в нашата атмосфера, но за да потвърдя това, ми е необходим по-сериозен набор за химически изследвания от онзи, който успях да събера оттук-оттам. Чиста проба химическо секвестиране, това се случва. Каквито и други цели да обслужва буренът — ние не можем да го ядем, но и двата вида марсохора могат, — той със сигурност е високоефективно средство за извличане на елементи от въздуха! И ако си го представиш в по-голям мащаб, на площта на цяла нива, да речем, или на няколко акра, или квадратна миля…

Погледнах го стреснато.

— Марсохора? Два вида? Какви марсохора?

Франк посочи към тружениците надолу по течението на потока.

— Нека ти покажа.

Тръгнахме натам.

Както можеше да се очаква, Тед държеше да си поговори с войниците, а марсианската екзотика да върви по дяволите. Наложи се да се отклоним малко от пътя си, за да стигнем до тях. Подготвена бях да зърна какво ли не в това конфискувано кътче на Англия, но гледката на германски войници, които отглеждат картофи, ме свари напълно неподготвена.

Срещата протече съвсем по джентълменски. Един от мъжете, които крачеха насам-натам и наблюдаваха работата на другите, се оказа ръководител на групата, макар облеклото му да не се различаваше от тяхното — безформена сламена шапка, риза и бричове. Франк ни запозна, човекът се здрависа с мен и с Тед Лейн.

— Новодошли, а? Добре дошли в лудницата. Аз съм Боб Феърфийлд, подполковник, доколкото това още има някакво значение. — Огледа ме с нескрито любопитство, каквато бях мръсна и прашна, и аз се запитах колко ли знае за мисията ми, било то за официалната версия, или за истинското ми предназначение. Дадох си сметка, че нямам представа на кого мога да се доверя тук, в Кордона.

Тед междувременно се бе изпъчил в стойка мирно и козирува.

— Моля да ме извините, сър.

— О, свободно, сержант. — Феърфийлд погледна към подопечните си, които вадеха картофи от лехите с ръждиви лопати и ни поглеждаха с враждебно любопитство. — Вече две години, откакто великата марсианска завеса се спусна и ни улови в капан. Трябва да поддържаме дисциплината; винаги съм бил убеден, че тя е най-добрият подход към хората, а както виждате, тук има доста работа за вършене. Отдавна свършихме консервите с говеждо и боб, които донесохме със себе си. Един ентусиазиран подофицер ще ми е от полза, ако искате да се включите.

Тед погледна към редниците, които го изгледаха на свой ред, кални, потни и недоволни. Тед се ухили широко.

— С радост, сър.

— Междувременно, позволете да ви запозная със своя колега. Без съмнение навън се знае, че известен брой германци, които се сражаваха редом с нас срещу нашественика, също попаднаха в капана. Бяха отлични съюзници на бойното поле, а после се оказаха и чудесна компания тук, в този голям и зелен военнопленнически лагер. Най-старшият офицер сред тях е фелдфебел-лейтенант Швайциг. Да видим дали ще го открия…

Тръгнахме сред трудещите се войничета. От другата страна на тази странна картофена нива на дъното на пресъхналия поток ясно виждах странните хора, които бях зърнала отдалече, кльощавите дългучи и косматите мъници.

Франк обаче говореше за картофите.

— Всъщност идеята беше моя. Или по-скоро на Милдред Тритън, а аз я споделих с Феърфийлд и другите.

— Милдред?

— Местна фермерка. Корава жена, скоро ще се запознаеш и с нея. Много бързо се наложи да създадем някаква организация. Токът и телефоните спряха още първата нощ, а до края на първата седмица стана ясно, че трябва сами да си осигурим храна. Затова изровихме от плевните рала и други селскостопански инструменти и се заехме да разорем ниви, които не бяха обработвани от двайсет или трийсет години. Тежък физически труд без помощта на машини, конете също бяха малко, но се справихме, а така намерихме и занимание на войниците. Месеците минаваха и някои от старите занаяти се възродиха на свой ред. Като традиционното за този край плетена на слама — ще видите доста английски редници със сламени шапки като китайци. Колкото до лекарствата, пускат ни доставки с различни медикаменти, превързочни материали, шини и прочее. Та така изкарахме първата година — със запасите, с усилна работа и помощ отвън.

— И марсианците са ви позволили да вършите тези неща? Да си играете на фермери в краката на бойните машини?

Той ме стрелна изпод вежди; този поглед щях да виждам често тук, в Кордона.

— Не ни закачат, ако са сигурни, че не действаме срещу тях. Опитваме се да оцелеем, Джули. Не да се бием.

— Не съм дошла тук да ви съдя, Франк.

— Да, но…

— А картофите в речното легло?

— Предизвикателството на втората година. Точно бяхме поразчистили нивите, когато реките започнаха да пресъхват. Виждаш ли как марсианският бурен задръства потока и изчерпва цялата течаща вода? Лоша новина за нас и животните ни, както можеш да се досетиш. Но пък така речното легло се открива и можем да използваме него. Моя идея, между другото. Тежката речна кал, като позасъхне малко, е идеална за отглеждане на картофи. Трябваше да внимаваме, разбира се, защото това означаваше да работим близо до кльощавите, които се занимават с червения бурен в реките.

— Кльощавите?

Той ме погледна.

— Казах ти вече — марсианци. Хуманоидни марсианци от цилиндрите.

— Помня, че през седма година…

— Тогава открихме само изсмукани трупове. Сега обаче…

Въпреки емоционалното ми изтощение тази новина успя да ме стъписа.

— Живи? Хора от Марс?

— Не са хора. И не са само от Марс, както изглежда.

Трябваше да го видя с очите си. Поех храбро по речното легло, покрай войниците, право към другите.

Другите. Беряха червения бурен, листата, сакчетата и шушулките, но дълбоките корени не закачаха. По-голямата част от тази реколта подреждаха на брега явно за да изсъхне, а другата ядяха кротко в движение.

Осъзнах, че инстинктивно, водена от някакъв дълбок страх, съм насочила вниманието си към работата им, а не към онези, които я вършеха. Събрах кураж да ги погледна.

Бяха два вида, и двата в общи линии човешки… или хуманоидни, ако трябва да използвам тази странна и грозновата дума. Двата вида работеха на отделни групи, без да се смесват.

Едните бяха високи и слаби — средно около метър и деветдесет и наистина кльощави — с кръгли глави, големи очи и миниатюрни устица върху малки лица; като бебешки глави върху тела на възрастни, осъзнах аз. Бяха голи и почти безполови; репродуктивните органи на мъжките екземпляри бяха несъразмерно малки и някак съсухрени, а гърдите на женските — едва загатнати. Мнозина имаха нескопосани превръзки по краката и ръцете. Голи, бледи и неокосмени, тези странни индивиди изглеждаха крехки и работата, лека сама по себе си, очевидно им струваше усилия. Не проявиха никакво любопитство към мен и Франк, не личеше да обръщат внимание и на войниците, които се трудеха само на метри от тях.

— Всичките са зрели индивиди, нали? — прошепнах аз на Франк. Изпитвах някакво странно неудобство, което не ми пречеше да ги зяпам.

— Така е, но има и родени деца — отвърна той. — Тук, имам предвид, след приземяванията от 1920-та. Виждали са ги. Има новородени и сред нашите хора, разбира се… Ето онази — посочи една от женските, — изглежда, е бременна. Проличава си много бързо заради слабите им тела.

— Има много ранени.

Той кимна.

— Костите им са крехки, както може да се очаква; предназначени са за по-слаба гравитация от нашата. Явно имат някакви медицински умения, макар и съвсем елементарни. Виждал съм ги да си оказват първа помощ. Наместват счупен крайник почти автоматично, сякаш знанието е толкова древно, че се е превърнало в инстинкт… точно както птиците строят гнездо, вродено, а не придобито знание. Ще ми се да знаех дали скелетите им са от същия силициев материал, който бе открит сред останките от приземяванията през седма година. Нито един не беше оцелял след онова пътуване, както знаем, марсианците ги бяха изяли по време на прехода между планетите и ние открихме само изсмуканите им трупове. Тези обаче…

— Са докарани тук да се размножават.

— Да. Ставаме свидетели как марсианска екология пуска корени на Земята, Джули. Имаме червения бурен и тези хуманоиди, които се хранят с него, точно както нашите крави пасат трева. И точно както ние ядем кравите…

Потръпнах.

— Дали си дават сметка, че ги използват, как мислиш?

— Може би. Но както вече казах, поведението им изглежда подчинено на инстинкти, така че… Вероятно са заробени толкова отдавна, че са загубили способността си да мислят самостоятелно.

— Естествената селекция ги е оформила така, че да се впишат в ролята, отредена им от съдбата.

— Нещо такова — съгласи се той.

Гледах как се трудят марсианските хуманоиди и се питах дали същото бъдеще не очаква хората, уловени в капана на Кордона… както и цялото човечество. Дали и ние няма да еволюираме, нагаждайки се към робията, докато не забравим, че сме поробени?

— Другите обаче — каза Франк и продължи напред — май не са толкова адаптирани към участта си.

Говореше за другия вид хуманоиди — десетина на брой, толкова бяха и кльощавите. Бяха ниски, но не прекалено; всъщност биха се вписали по отношение на ръста си в някой от бедняшките квартали на Лондон. За разлика от бледата, почти прозрачна кожа на високите, тези бяха тъмни и покрити с гъста козина. Докато високите имаха твърде големи за нашето слънце очи и гледаха да стоят с гръб към него, тези бяха с малки черни очи и току се блъскаха един в друг, сякаш светлината на нашия майски ден не им беше достатъчна. И макар да не изглеждаха здрави като човеците, нито костите им толкова масивни, със сигурност бяха по-тежки от кльощавите.

— Всъщност адаптацията им е в начален етап — продължи Франк. — Сякаш са поробени едва наскоро.

— Наскоро? Какво имаш предвид?

— Ами, погледни ги — търпеливо каза той. — Високите са от Марс. Мисля, че по този въпрос няма две мнения. Телата им са пригодени за по-ниска гравитация и по-слабата светлина на отдалеченото слънце.

— Големи очи и крехки кости.

— Именно. Докато другите, новите — спомни си, че не открихме техни трупове в ямите от приземяванията през седма година — изглеждат пригодени към по-силна светлина от нашата и гравитация почти колкото земната, може би съвсем малко по-слаба, а не три пъти по-слабата на Марс. А гъстото окосмяване, което покрива телата им…

— Напомня за нещо морско.

— Точно това си помислих и аз, когато ги видях за пръв път — кимна той. — Като на воден бозайник, видра или тюлен.

— На Марс няма много вода.

— Да. Само че според мен тези не са от Марс. Чудо е, че могат да се хранят с червения бурен като кльощавите… или това е просто поредният пример за уменията на марсианците да манипулират биологията.

Ниските индивиди продължаваха да се трудят като бледоликите — по козината на краката им се беше спекла кал — но за разлика от тях ни стрелкаха с погледи скришом и някак предизвикателно. Освен това ми се стори, че си говорят нещо — пискливо, почти гъргорещо припяване. Дадох си сметка, че не бях чула високите хуманоиди да си разменят и една дума. Дали марсианците не им бяха отнели и тази способност? Дали не ги бяха лишили от език чрез някаква обратна еволюция?

— Щом не са от Марс, откъде са тогава?

— От Венера — преспокойно каза Франк. — Марсианците са били там и са ги докарали на Земята. Мисля, че са от Венера, Джули. Венерианци тук, в Англия!