Стивън Бакстър
Война на световете (37) (Изтреблението)

9.
Тайната задача

— Така де — каза бодро Ерик Идън, докато ни наливаше ужасно кафе, — какъв би бил смисълът? Дали ние щяхме да променим отношението си, ако тасманийците бяха настояли да ни изложат теориите си за вселената? Не, пак щяхме да станем причина за изчезването им.

Грей, Лейн, Марина и аз седяхме на неудобни столове с твърди облегалки пред бюрото на Ерик. Кабинетът, макар и малък, беше типична стая за инструктаж във военноморска база с морски карти по стените и задължителния портрет на лорд Нелсън, както и някак между другото сякаш, карта на Южна Англия с голям червен кръг около марсианските позиции при Амершам. На плота на бюрото нямаше нищо, ако не броим канцеларските материали и моята кожена папка.

По лицето на Ерик имаше нови белези, сувенир от героизма му при Уърмуд, както щях да узная много по-късно.

— Често дискутирахме тази тема в училище — каза Грей. — Морална ли е империята.

Тед Лейн направи физиономия.

— Защо ли не се учудвам.

Само че Грей принадлежеше към онази класа на привилегировани индивиди, чието интелектуално превъзходство ги прави слепи за иронията.

— Да се върнем на въпроса — намесих се с известно раздразнение. — Щом не става въпрос за комуникация, тогава за какво? — Потупах кожената папка със скиците на Уолтър. — Нося това от доста далече, Ерик.

Той опря едни в други пръстите на двете си ръце.

— Уолтър не те е излъгал. Идеята наистина дойде от него, за комуникацията с марсианците и прочее. Ние просто… я разкрасихме. — И взе, че се разсмя.

Започвах да се ядосвам.

— Тогава за какво става въпрос в действителност?

— Не сме си клатили краката от седма година насам. Имам предвид военното разузнаване, към което и аз съм частично съпричастен поради уникалния си опит. Винаги съм смятал, че от гледна точка на марсианците първоначалният им провал е тежка стратегическа грешка. Изненадващата атака по правило има най-големи шансове за успех. Провалът на първата им мисия ни предостави време да ги изучим. Внедрихме някои техни технологии в собствената си промишленост, топилките за алуминий например. Но усилията ни не се ограничиха с това.

Ръцете продължаваха да ме сърбят от ваксинациите и това интуитивно ми подсказа истината… или по-скоро Лъжата.

— Говориш за биологията им, така ли? — подхвърлих аз.

Той ме изгледа.

— Всъщност, да. Всички знаем, че марсианците измряха, поразени от бацили. Карвър пръв изказа тази теория и се оказа прав. Още помня онези прекрасни редове в книгата на Дженкинс: „Марсианците — мъртви! Поразени от… от най-скромните създания, които Бог, в своята мъдрост, е поселил на тази земя“. Ала въпросът е кои точно от безбройните скромни създания им видяха сметката. Дженкинс ги описва като „гнилостни“ и „болестотворни“, черпейки от трудовете на Карвър, но откровено казано, това са си чисти спекулации.

— Аха — кимна Лейн с многозначителна усмивка. — И вие, умниците, сте се опитали да разберете коя бактерия е свършила работата, така ли? С цялото ми уважение, сър.

Ерик кимна.

— Не лично аз, разбира се… Чували ли сте за едно място на име Портън Даун, госпожице Елфинстоун? Секретна армейска лаборатория в района на Уилтшайър.

— Знам я — обади се Тед Лейн. — Така де, чувал съм за нея. Собственост е на моите хора, нали? На Кралския инженерен корпус.

— Да. Създадена е по време на Шлифеновата война със задача да проучи възможностите за химическо обгазяване на противника.

Лейн изпръхтя.

— Смрадливите бомби. Свършиха добра работа в Русия.

Грей го погледна с любопитство.

Ерик продължи:

— Когато марсианците се върнаха, възложихме на момчетата в Портън да установят кой точно патоген е избил първите нашественици. Цялата работа беше по идея на Чърчил. Можел е да се сети и по-рано, в интерес на истината, но трябва да признаем, че хрумването му е гениално. Една от много прояви на безмилостния му интелект.

Лейн се наведе напред.

— Да, но как изобщо сте направили тестовете? Всички марсианци от седма година са мъртви.

— Така е, но труповете им останаха тук, следователно имахме предостатъчно тъкан, с която да експериментираме. Знаехте ли, че по време на първото нашествие се е родил марсианец, тук, на Земята? Открили са го почти отделен от своя родител и мъртъв като останалите, разбира се. Именно неговият труп бил най-сладката мръвка за нашите лабораторни плъхове. Не ме гледайте така, госпожице Елфинстоун. Марсианците едва ли проявяват милост към нашите деца в Кордона.

Сърбежът по ръцете ми се усилваше и аз внезапно осъзнах какво са ми сторили.

— Открили са го, нали? Учените глави в Портън Даун. Открили са патогена, избил марсианците.

— Да. С малко помощ от най-добрите лаборатории в Германия, което, между другото, беше истинската причина за собствената ми неотдавнашна разходка до континента. Не ме питайте за латинските названия, този език никога не е бил от силните ми страни. Знам само, че е много стар микроорганизъм, който се открива във всички хора от всякакви раси… явно е дошъл с нас от Африка, ако Дарвин и приятелчетата му са прави за тамошния ни произход. Та, въпросният бацил явно е вилнял на воля сред човекоподобните ни предци, преди те да развият имунитет. Работата е там, че марсианците със сигурност са направили необходимото да се защитят срещу този микроорганизъм. Затова ние намерихме друг. Негов още по-неприятен братовчед, с когото марсианците не са имали допир при предишното си посещение, но все пак достатъчно различен, така че имунитетът им да не сработи. И се получава — разполагаме с пресен тъканен материал от втората марсианска вълна и го доказахме.

— И „ваксинациите“, които ми направиха снощи…

— Бацилът се размножава свободно в човешкото кръвообращение, без да причинява вреда на преносителя си.

— И онова нещо е в мен! Онзи древен убиец? Вкарали сте го в кръвообращението ми. Искате да го занеса на марсианците под предлог, че само ще си говорим. — Ето това беше Лъжата, разбудена и изречена на глас. Почувствах се като последната глупачка. Трябвало е да се сетя по-рано.

А после видях как спътниците ми — Тед Лейн, лейтенант Грей и дори спокойната Марина Огилви — се отдръпват инстинктивно от мен.

В крайна сметка мисията ми се оказа проста — да вляза в Кордона и да се приближа максимално до марсианците, със или без помощта на Кук, макар че артилеристът изглеждаше най-добрият ми избор за момента.

— Ще имаме само един шанс — продължи Ерик. — И не бива да се проваляме. Идеята е да се гътнат повсеместно. Не забравяйте, че предстои нова опозиция. Ако нова вълна от цилиндри потегли към Земята, трябва непременно да сме приключили с марсианците в Англия, иначе нямаме никакъв шанс. Важно е да уморим авангарда им, преди подкрепленията да са пристигнали. Така… научихме се да използваме и друга марсианска технология, системата им за съхранение на кръв. Както знаем, именно тази система им осигурява „провизии“ за дългото пътуване през космоса. Вече и ние използваме тази технология, основно на бойното поле. Логиката подсказва, че марсианците прилагат подобна система за съхранение и в голямата си централна яма в Амершам. Представете си го като гигантски килер за човешка кръв. И точно тази кръв трябва да заразиш ти, Джули. Успееш ли, заразата би трябвало да покоси директно повечето от тях, а откритите рани, които инфекцията причинява, ще заразят и останалите. Но за тази цел трябва да спечелиш доверието им, така че да те допуснат до самото сърце на гнездото си. И точно тук помощта на Кук ще е жизненоважна.

— Защо не ми казахте всичко това? Преди да вкарате отровата във вените ми.

— Честно? Защото преценихме, че има голям шанс да откажеш задачата.

— Очаквате от мен да извърша масово убийство, така ли, майор Идън?

— Очакваме от вас да спасите нацията, госпожице Елфинстоун.

Беше като да видя надгробната си епитафия.