Стивън Бакстър
Война на световете (23) (Изтреблението)

23.
Бягството ни от Станмор

Докато зората се сипваше в сряда сутринта, марсианците се строявали във формация извън Кордона.

По време на Първата война нашествениците се бяха придвижили от Съри към централен Лондон във формация „лък“ — полумесец от бронирани машини и огнева мощ с непробиваеми флангове, както гласеше заключението на военните анализатори, направено по-късно, стратегия, която до голяма степен наподобяваше пруската атака към Париж през войната от седемдесетте години на деветнайсети век.

Сега отново оформили полумесец извън Кордона, като централната му част се придвижвала по шосе А40 през руините на Аксбридж, а раменете му се протягали назад до Уест Дрейтън на юг и Буши на север. И този път машините били много; преброени били поне петдесет в течение на деня, приблизително една пета от всички бойни машини, приземили се в сърцето на Англия с новата армада от цилиндри.

Напредвали неумолимо. А във всички западни предградия на Лондон зазвучали сирени; войскови подразделения и оборудване се придвижвали под тревога към определените им позиции.

А ние, аз и снаха ми, бяхме в Станмор, на запад от голямата импровизирана барикада, известна под името Кралския фронт. Не можех да видя какво се случва, но можех да си го представя — на запад от нас бяха марсианците, на изток беше британската отбранителна линия, а ние двете се намирахме помежду им, уловени в затварящ се капан!

Алис наистина се бе върнала от Бакстън, където поне на първо време би била в безопасност, но инстинктът я накарал да се прибере у дома. Аз бях пристигнала в Станмор във вторник и оттогава организирах евакуацията ни според силите си. Решила бях да тръгнем с велосипеди, така че да се придвижваме възможно най-бързо, но това поставяше ограничения върху количеството багаж, което можем да вземем със себе си. Не бях разопаковала своята раница, а с цената на всевъзможни аргументи — на моменти се изкушавах да прибягна и до физическо насилие — принудих Алис да сведе багажа си до обема на един куфар. Ако оставех на нея, тя щеше да отдели място за семейните бижута и снимки на Джордж за сметка на бельо и дрехи, което е показателно за приоритетите й. И не спираше да говори за ваканцията си на минералните бани, кой какво и на кого казал. Така, в приказки и спорове, отлетя втората половина от вторника и стана твърде късно да тръгнем, а аз със завист и срам гледах как съседите се изнасят един по един, неколцина с автомобили, минали незнайно как между капките на всеобщата реквизиция, останалите — пешком.

През целия онзи ден следях, доколкото бе възможно, новините за марсианските атаки срещу различни мишени в района — атаки бързи, прецизни и безмилостни.

В сряда сутринта неспокойният ни сън бе прекъснат от звука на църковни камбани и сирени, полицейски камионетки с високоговорители насърчаваха жителите да се скрият в мазетата или да бягат по най-бързия начин. Когато научих, че марсианците се придвижват към Лондон, горко съжалих, че не сме тръгнали по-рано. Боях се, че каквото и да направим сега, ще е късно.

С мъка изкарах снаха си от леглото.

— Джордж не би искал да бягаме като зайци — подчерта тя, докато аз се опитвах да я убедя, че точно сега не е задължително да си прави прическа.

— Трябва да тръгнем на север — разсъждавах на глас. — Ако стигнем до градчетата в Мидланд, може там да пътуват влакове до… знам ли, до Езерата или дори до Шотландия…

— Двамата с Джордж… това беше неговият дом, библиотеката му още е тук, хирургическите му инструменти.

— Джордж е мъртъв от тринайсет години! Сега ние решаваме, Алис. Трябва сами да се спасим, защото Джордж не може да ни помогне.

— Франция.

— Какво?

— Не Шотландия. Франция. Джордж имаше един пациент там, мъж от Нант, дойде в Англия да се лекува. След седма година ми писа, че ако марсианците пак дойдат, да сме отидели при него във Франция.

— Франция… — Нямаше причина да смятам, че Франция ще избегне съдбата на Англия, не и този път. Имаше ли изобщо безопасно място? А и за да стигнем до Франция, първо трябваше да се доберем до южното крайбрежие. Да минем през Лондон!

— Алис, днес Лондон ще е врящ казан. Не можем да…

— Трябва — настоя тя. — Другаде не отивам.

И това бе компромисът, до който стигнахме; Алис не отстъпи и на йота. Да, щяхме да избягаме, но към столицата в този ден на хаос.

Най-сетне излязохме от къщата в един безпредметно ясен и приятен пролетен ден, последния ден от март. Къщата е близо до гарата и аз няма да забравя прекрасните вили по пътя, всичките изоставени и заключени, с дръпнати завеси на самотните прозорци под косата светлина на слънцето. По думите на Алис, някои от съседите й се хвалели, че са заровили парите и бижутата си, точно като саксонците по време на викингското нашествие.

Така започна нашето бягство. По мое настояване тръгнахме на север — знаех, че Кралският фронт свършва някъде северно от Еджуеър и там евентуално биха ни пуснали да преминем. След това щяхме да поемем на юг.

А междувременно, на югозапад от нас марсианците наближаваха Кралския фронт.