Стивън Бакстър
Война на световете (56) (Изтреблението)

28.
В пещерите на Уест Уикъм

Поехме на запад и подминахме селца като Холмър Грийн, Хюгъндън и Напхил, преди да се спуснем на юг към Уест Уикъм, селце, намиращо се на главния път западно от Хай Уикъм. Избягвахме шосетата и откритите пространства, както ни бе посъветвал Кук, придържахме се към живите плетове и горичките. Почти не срещнахме хора. Местните явно избягваха разходките.

Обядвахме набързо с консервирано месо и дъждовна вода под сянката на един древен дъб. През онзи ден изминахме пеша седем-осем мили, вървяхме до ранния следобед и доста се уморихме. И двете бяхме в добра форма, но аз още се възстановявах след инцидента в езерото, когато едва не се удавих, а подозирам, че ръката на Верити я болеше повече, отколкото признаваше тя, особено когато трябваше да се прехвърляме през стени. Е, справихме се някак.

Лесно намерихме пещерите. Хълмът на Уест Уикъм се вижда отдалече, на билото му има крипта и църква, чиято кула някога е била увенчана със златен купол. Според Верити златният купол бил голяма простотия, някой го бил позлатил, за да му напомня за пътуване до Венеция. Но когато изкачихме билото в онзи ден, заварихме църквата разрушена и обгорена, кулата стърчеше като счупен зъб, несъмнено облизана от топлинен лъч, а от златния купол нямаше и помен. Но това беше без особено значение, важно бе да открием входа към пещерите.

Пещерите, оказа се, били реликва отпреди две столетия. След няколко слаби реколти местното семейство земевладелци Дашууд демонстрирали нехарактерна инициативност и наели местните селяни да изкопаят креда от хълма. С този материал бил построен път от Уест Уикъм до окръжния град, а настоящият Дашууд превърнал кратерите в склона на хълма в нещо като монумент.

Стигнахме до подобие на вътрешен двор. Отворен към небето, но ограден със стени. Входът към пещерите беше вграден в кремъчна фасада с прозорци от цветно стъкло. Този ексцентричен комплекс приличаше на старо и разрушено абатство с пропаднал покрив, открито за стихиите. Както можете да се досетите, влязохме в двора с крайна предпазливост. Размахвахме бели носни кърпички и вървяхме бавно с вдигнати ръце, не в сенките, а на светло, под яркото слънце. Дори извикахме няколко пъти:

— Бърт ни праща! Ние сме приятели на Албърт Кук! Мери! Жени сме и не сме въоръжени! — Последното беше лъжа.

Стигнали бяхме средата на двора, когато изгърмя пушка. Свих се инстинктивно, но не хукнах назад.

Верити запази самообладание.

— Сами сме — извика тя. — Само двете. Казваме ти истината, Мери. Срещнахме Бърт и…

— Мъртъв е, нали? Пребъркали сте му джобовете?

— Не, не — побързах да кажа аз. — Той ни намери… яздеше една бойна машина.

Верити се подсмихна.

— Бъфало Бил от Марс.

— Това звучи правдоподобно.

— Да се приближим ли тогава? Честно, нищо лошо няма да ти направим. Приятелката ми Джули се познава с Бърт. Тя също е спомената в книгата на Дженкинс! Мери, знаем, че се опитваш да защитиш детето си. Бърт ни предупреди, че ще си предпазлива, и с право си такава.

Тя се поколеба.

— Добре де. Да ви виждам ръцете. Едно погрешно движение и ще ви гръмна. А ако след вас идват други, ще ги гръмна, после ще гръмна и вас. Покривам целия двор от мястото си.

Верити кимна.

— Бърт те е обучил добре, вижда се. Идваме.

Прекосихме останалата част от двора и стигнахме до една врата. Там ни чакаше Мери — ниска, тъмна, набита, облечена с нещо като комбинезон от син шевиот. Зад нея се виждаше осветен със свещи тунел с извит като арка таван. Насочила бе пушка насреща ни, но сега я бе подпряла на стената зад себе си и вместо това държеше револвер. Револверът е по-добро оръжие за близък бой и изборът му отново говореше за военна подготовка.

— Спрете там. Обърнете се. Ръцете на стената. Чантите оставете на пода. Ще претърся и тях.

Двете с Верити се спогледахме, после изпълнихме инструкциите.

Верити въздъхна.

— Имам револвер в кобур на кръста. Лесно ще го намериш.

— Значи си ме излъгала.

— А ти не би ли? Предпазителят е спуснат, но иначе оръжието е заредено. В раницата има още муниции.

— Добре. — Взе пистолета на Верити, после и резервните патрони от раницата.

— Ще може ли да си го взема, когато си тръгнем?

— Ще питам Бърт. Ако изобщо си тръгнете.

Отнякъде долетя бебешки плач, странен звук, когато стоиш с лице към стената и те разпитват за оръжия.

— Ще ви заведа в залата.

— Къде? — попитах аз.

— Ще разберете. Вървете напред една до друга, да ви виждам. Светло е, има свещи и фенери. Ще прибера пистолета си в кобура, но мога много бързо да го извадя отново, упражнявам се.

— Нямаш причина да се тревожиш — настоя Верити.

— Вие трябва да се тревожите, не аз. Хайде, тръгвайте — нареди Мери, сякаш подвикваше на коне. И ние поехме напред.

 

 

Като си помислиш, пещерата е добро естествено скривалище, когато бягаш от марсианци.

Те просто не го виждат. Според някои експерти марсианците не разбират що е то пещера. Пещерите в Средна Англия са резултат от въздействието на течаща вода върху съществуващи вече скали. На Марс водата е оскъдна, следователно и ефектът й върху подпочвените скали е непознат. Като оставим настрана някое и друго вулканично образувание, пещерите вероятно са нещо свръхекзотично на Червената планета. Но на Земята не е така и още по-малко в Бъкингамшир. По-късно щях да науча, че системи от пещери из цялата страна са били проучени и разчистени от властите, за да се осигури прикритие от летящите машини и убежища в случай на нападение.

Пещерата на Кук не беше естествено образувание, но не приличаше и на каменоломна. През повечето време вървяхме по чист тунел с равен под, вертикални стени и извит таван. Както бе казала Мери, пътят бе добре осветен със свещи и газени лампи; беше достатъчно светло да различа следите от кирки по стените, подписите на работници, мъртви от двеста години.

Тунелът водеше до две камери, едната от които имаше вторични проходи, водещи незнайно къде, като в лабиринт. Влязохме в трета, още по-голяма камера. Именно нея наричаха „залата“ и точно тук Бърт и Мери си бяха устроили дом, бяха си свили гнездо.

Легло нямаше, само матрак върху щайги, отрупан с чаршафи и одеяла. Така де, би било почти непосилно да пренесат истински креват в това място. Масата и столовете бяха стабилни, но сгъваеми, от онези, които се използваха при военни кампании. Дрехи висяха на закачалки, други лежаха на купчини в отворени куфари. Близо до входа на пещерите имаше нещо като кухня с импровизиран комин. Водата се съхраняваше в кофи и ведра, а по-късно щях да науча, че има и нещо като химическа тоалетна. Отоплението се осигуряваше от печка, захранвана с газ в бутилки, а в стената над нея беше издълбана вентилационна дупка за отвеждане на отработените пари. Понеже се намирахме на стотина метра под земята, нито тогава, нито сега имам идея как Кук се е справил с вентилацията. Вероятно е използвал някаква естествена пукнатина в скалата. Но пък той е бил в конната артилерия, напомних си аз, а хората там бързо се научават на практически умения. И все пак, явно бе положил сериозни усилия, за да превърне пещерите в обитаемо място — внасянето на вода и изнасянето на отпадъци, прокопаването на вентилационни шахти бяха начинания, изискващи много работа. Явно е сметнал, че сигурността, която е получил в замяна, си струва усилията.

А причината за цялата тази грижлива организация скоро ни се изясни. Малко дете седеше в люлка, повдигната над студения под в средата на помещението. Момиченцето едва ли беше навършило годинка, но като ни видя, стисна решетката на люлката си в опит да се изправи.

— Ау, какво сладурче! — възкликна Верити и направи крачка към детето.

— Стой далече от нея — чу се гласът на Кук.

Обърнах се, стресната. Трябва да беше вървял само на крачки след нас по тунела, а сега стоеше в сумрака при входа на пещерата с насочен към нас револвер.

Верити вдигна здравата си ръка.

— Виж… не съм истинска медицинска сестра, но изкарах курс, когато се записах в доброволческия корпус. Точно ти, Бърт, би трябвало да знаеш какво означава това. А в Абътсдейл бързо се научих да се грижа за деца и пеленачета.

— Нищо й няма на Бел — побърза да каже Мери.

— Но няма да навреди, ако я прегледам, нали? — Верити обходи с поглед пещерата. — През цялото време ли стоите тук, долу? Така малката едва ли вижда достатъчно слънце… или лекарски грижи. Има витамини, които могат да…

— Остави ни на мира!

Кук прибра револвера си в кобура и тръгна към нас с явното намерение да уталожи страстите.

— Хайде, Мери, успокой се. Нищо няма да направи на детето.

— Така е — обадих се аз. — Верити е тук случайно, Бърт, аз всъщност те търся. Тя просто попадна в орбитата ми, така да се каже.

Верити се ухили.

— А като си помислиш, че ти спасих живота…

— Разбираш какво имам предвид.

Кук погали Мери по гърба.

— Щом иска да прегледа Бел, нека го направи, няма лошо. Хората трябва да се използват и ако се пишат доброволци, толкова по-добре.

С Верити се спогледахме. Не бях очаквала, че си е завъдил тайно семейство, но думите му, че хората трябвало да се използват, бяха напълно в негов стил.

— Макар и не точно сега всъщност — добави той и започна да се съблича — палтото, съдийската перука, кметската верига. — Мери, не е ли време малката да яде? Ти се погрижи за това, а аз ще спретна нещо за вечеря.

Мери изсумтя, взе детето от люлката и тръгна към далечния край на помещението, където нямаше да я виждаме. Мъничето ни гледаше ококорено.

Бърт влезе в ролята на домакин, но по своя си начин. Посочи ни сгъваемата маса и подкани:

— Седнете там. Като ви обърна гръб, за да направя нещо за ядене, няма да ми спретнете някой номер, нали?

— О, не ставай смешен, Бърт — казах уморено и се тръснах на стола. — Мен поне ме познаваш. Не сме някакви героини от книжка с приказки.

— Добре де — съгласи се той, но не звучеше докрай убеден. — Е, май ще трябва да си спомня какво е да си домакин. Тук рядко имаме гости за вечеря, както можете да си представите. — Изкиска се. — Наминава по някой плъх, но тях Мери ги посреща с лопатата или метлата. — Отиде при един от куфарите и започна да вади пакети с храна и метални чинии. — Странно място, нали? За пещерите говоря. Попрочетох нещичко за тях, след като се настаних тук. Онзи тип, дето ги изкопал, уж ги използвал за сатанински ритуали. Не го вярвам. Бил е пътешественик, авантюрист и малко нещо фукльо. Мисля си, че просто е показал среден пръст на общественото мнение, или нещо такова. Иначе историята си я бива. А и какво би могло да е по-сатанинско от марсианците, нали така? Пък те са си съвсем истински. Жадни ли сте? Водата в кофите е чиста. Колкото до вечерята, ще ядем бекон, картофи и боб. — Обърна се и ми намигна. — От фермерите. Плащат ми да държа бойните машини настрана. Оставят ми приношения един вид. Разбира се, някои са по-сговорчиви от други. Готвим на печката при входа, когато преценим, че е безопасно, после ядем ястието студено с по чаша чай. — Сложи чайник на газовата печка. — Твоят девер ме нахрани в онази нощ на Мейбъри Хил преди години, в разгара на Първата война. Албърт Кук си плаща дълговете.

И така, вечеряхме студено месо и хляб в пещерата. Храната ни успокои и поизглади търканията, както се случва обикновено, седнат ли хората на една маса. Аз дори подарих на Кук кутийката с индийски чай, която бяхме взели от вилата. Той я прие, без да продума.

Попитах предпазливо:

— Ти как се озова тук, Бърт? И Мери? Защо се криете?

— А ти не би ли? Ако правеше каквото правя аз.

— Не съм сигурна какво точно правиш, така че…

Той обърна ножа, който държеше, и посочи с върха му Верити.

— Тя знае. Ако ви пусна да си тръгнете, ще изприпкате право в Абътсдейл и ще кажете на всички къде съм, а те ще съобщят на властите отвън, на военните и на правителството, и скоро след това мен ще ме прогонят оттук като плъх. А това не е добра идея, нали така? — Изгледа пресметливо Верити. — Единственият ми вариант е да не ви пусна да си тръгнете… нали?

Верити го гледаше смело и с презрение.

— Няма да се връщам в Абътсдейл, засега поне. Ще остана с Джули, а тя иска да отиде в ямата на марсианците. Правилно ли съм разбрала, Джули?

Всъщност не бяхме обсъждали такива планове, не и директно.

Бърт вдигна вежди.

— И?

— Тя смята, че можеш да я заведеш там. Защото нали това правиш, Бърт, честичко ходиш при марсианците.

Усмихнах се насила.

— Хайде, Бърт, разкажи ни. Ако знам нещо със сигурност, то е, че обожаваш да говориш за себе си.

Той ме погледна стреснато, после по лицето му се разля обезоръжаваща усмивка.

— Май ме познаваш по-добре, отколкото сам се познавам. Ха! Добре, добре. Но ако някога седнеш да го опишеш на белия лист — върхът на ножа се премести в моята посока, — гледай този път написаното да отговаря на истината.

Обещах му и се опитвам да спазя обещанието си на тези страници.