Стивън Бакстър
Война на световете (50) (Изтреблението)

22.
Мариот

Мъжът, когото познавахме само като Мариот, беше в избата. Естествено, марсианците не даваха пукната пара за имената на хората, но секретността при подобни операции е въпрос на навик.

Мариот беше тъмнокос, смугъл и нисък, на петдесетина години и със силно изразен лондонски акцент. Наля ни чай, запарен с гореща вода от дюаров съд.

Избата миришеше на влага и беше осветена с пушливи свещи, които изглеждаха домашно направени. Пълна беше с всякакви боклуци, каквито хората събират в мазетата си — празни бурета за бира, туби и кюнци, щайги и бъчонки, няколко рафта с бутилки твърд алкохол. Но имаше и някои не толкова обичайни неща — пушки и кутии с муниции, дори една картечница. По стените бяха закачени карти, при това от добрите, от онези, които издаваше Кралското географско управление. Много неща бяха отбелязани върху картите с червен молив, цели райони бяха защриховани в синьо, вероятно местата на разливите. А на една масичка до стената имаше безжичен радиоприемник.

Мариот седеше на канцеларски стол пред голямо и красиво писалище — писалище, което нямаше място тук, в избата — а ние седнахме на високи столчета, вероятно свалени от бара горе. Бюрото беше отрупано с документи, затиснати с тежести от кремък.

— Ще прощавате за момчетата — каза Мариот, когато Верити му разказа набързо за посрещането ни. — Всичко е част от прикритието ни, разбира се. — Махна с ръка. — Кръчмите са полезно нещо. Дори марсианците знаят, че хората идват на такива места по всяко време. А и имат изби, където човек може да свърши това-онова далеч от погледа на тия гадини. Но горе всичко е фалшиво, също като… с какви имена ви се представиха?

— Джеф и Тоби. — Верити стана от столчето си и тръгна бавно из избата, като се взираше в картите на слабата светлина и се навеждаше да прочете надписите върху кутиите и сандъците.

— Вършат работа — промърмори Мариот. — Само дето бирата я изпихме още на втората или третата вечер. Ха! Няма да повярвате колко бързо пресушихме това място. Е, електричество и течаща вода няма, разбира се. Но се справяме някак. — Ухили се, доволен в малкото си подземно кралство.

Реших, че този тип не ми харесва, без значение колко е храбър или колко благородни са мотивите му. Съзнателно не обърнах внимание на високопарната му реч и вместо това се обърнах към Верити:

— Ти как се свърза с тези индивиди?

— Те се свързаха с мен — отвърна тя. — Не разчитам тези етикети, тъмно е… Още от самото начало, за разлика от Абътсдейл и неговите хора, които бързо свикнаха с новия си живот, аз винаги съм се чувствала… неспокойна.

— Гадна работа — намеси се Мариот в разговора ни. — Да си живеем с марсианците и да се примиряваме със… с жертвоприношенията. Е, сигурно е по-добре от алтернативата марсианците просто да обикалят и да вземат по някой жив човек. Но пак е гадна работа и страшно унизителна. Унизителна, да.

— И тук се намесвате вие с операцията си — отбелязах аз.

Той се усмихна с нескрита гордост.

— Е, засега не е кой знае какво, макар че точно за утре сме планирали нещо зрелищно. Човек прави каквото може. И да, винаги се оглеждаме за нови членове. Научихме се да познаваме, когато някой не е доволен от ролята си на овца, личи си по погледа.

— И така сте забелязали Верити.

— Точно.

Верити оглеждаше някакъв прашен револвер.

— Като гледам, голяма част от инвентара ви са реликви от първите дни на инвазията.

— Най-вече от запасите на армейските части, които бяха тук преди нашествието и останаха затворени в Кордона. И има още много, в бункери и прочее. Оттам идва и по-голямата част от мунициите ни. Правителството се опита да прати разни неща по въздуха, да ги пуснат с парашути, обаче…

— Марсианците ги свалиха — прекъсна го Верити. — Изглежда, познават кога доставките съдържат оръжие и муниции. Не закачат лекарствата, дрехите, храната… обикновено. Предпочитат да не рискуват. Тези сандъци… вътре има динамит, нали?

— Не е на армията. Има един склад още отпреди окупацията, за каменоломните, за събаряне на стари сгради и такива неща. Дори фермерите понякога са прибягвали до пръчка динамит да разчистят дълбоките корени на някое дърво, така поне съм чувал. — Ухили се. — Ние събираме тук всичко, което намерим, още от началото на окупацията.

Верити се намръщи.

— Та това беше преди повече от две години. — Загледа се отново в етикетите на сандъците.

— Скрили сме динамит и на други места, понякога досами стените на марсианските ями. Имахме един работник в каменоломна, специалист по взривовете, и той ни показа как да залагаме зарядите, за да получим желания ефект. Било като скулптура, така го наричаше, все едно оформяш пейзажа, самата земя. Разбираше си от работата той.

„Все едно оформяш самата земя.“ Фукнята се заби в главата ми, по-скоро несъзнателно, и си остана там. Сега, в ретроспекция, ми се струва, че по онова време идеята вече се е оформяла в съзнанието ми като семе, което покълва във влажна земя. Ще разкажа за това, когато му дойде времето.

— А този ваш експерт — попита прагматично Верити — обясни ли ви как да съхранявате динамита?

Мариот не й обърна внимание.

— Готови сме да действаме, чакаме само заповед.

— Явно бързо сте се организирали — казах аз с риск да го полаская.

— Така е. И то благодарение на капитан Толчард, офицер от армията, един от онези, които попаднаха в капана. Петдесетинагодишен беше и знаеше това-онова за партизанските методи. Преминал обучение по времето, когато имаше опасения, че германците ще нахлуят в Англия. Не е за вярване, нали? Нещата, от които се страхувахме, така и не се случиха, а ни сполетя нещо много по-страшно. Та той сложи началото на нашата съпротива. Показа ни как да отмъкнем и скрием оръжията. И намери много съмишленици. Повечето от нас са били във „Фърд“ или са служили по друг начин.

— И къде е той сега?

— Кой, Толчард ли? Отнесоха го марсианците, представете си. Извади лош късмет, това е. Видях го с очите си… Мъж като него — сражавал се е с бурите в Южна Африка, между другото — да тича като заек пред ловджийска хрътка, баш като заек, казвам ви. Е, не успя да избяга на марсианеца, онзи го грабна с едно от пипалата си и го отнесе.

— И сега вие сте начело.

— Виноват. Служил съм във „Фърд“, младши лейтенант бях. Иначе съм банков мениджър. Клонът на „Лондон & Кантри“ в Чийпсайд. — Плъзна нежно длан по писалището. — Дошъл бях на разходка с кола в района. За пръв път идвах насам. Откакто жена ми почина, не излизах много, така че… Идеята беше да се разведря, а и прогнозата за времето беше добра. А после дойдоха марсианците и ми провалиха плановете. Късмет, какво да правиш.

— Банков мениджър, значи.

— Тук уменията ми не се търсят много. А това писалище го взех от един банков клон в Грейт Мисендън. Така де, само събираше прах там, а на мен ми върши работа. — Почука с пръст главата си. — Много планиране има да се направи.

— Тези сандъци с динамит… — обади се Верити. — Тези тук са от „Самърсет Уест“, толкова поне мога да разчета и знам, че това е завод в Южна Африка. Не съм специалист, Мариот, но през последните две години живея сред войници. Не откривам дата на производство, но тези сандъци ми изглеждат доста овехтели и според мен са на доста повече от две години… Нали знаеш, че сандъците с динамит трябва да се обръщат периодично?

Той махна с ръка и каза хладно:

— Имаме професионални войници и тези подробности съм ги оставил на тях. Препоръчвам ти и ти да направиш същото.

— Да, но…

— Защо не дойдеш тук, не седнеш до приятелката си и не ми кажете какво искате от мен?

Верити беше видимо ядосана от снизходителното му отношение и явно имаше още въпроси за съхранението на динамита, но накрая все пак кимна.

— Кажи му, Джули.

— Трябва да намеря Албърт Кук.

— Онзи предател — навъси се той.

— Вижте, няма значение какво мислите за него. Хората в Абътсдейл си крият главите в пясъка, но вие би трябвало да знаете къде е Кук. Явно познавате района доста добре. — Станах, заобиколих бюрото му и спрях пред картите, закачени на стената отзад. Осветлението беше слабо, но все пак разчитах надписите върху големите и подробни професионални карти на Географското управление.

— Тези карти ги получихме със специална доставка по въздуха — изтъкна той с известна гордост.

Посочих.

— Това е Амершам… това е Абътсдейл… а тук сме ние. — Кордонът, периметърът на марсианското опустошение, представляваше кръг, защрихован с молив. — Отбелязаните в синьо участъци вероятно са разливи. А тези червени маркировки…

— Дъщерните ями, така ги наричаме. Местата, където цилиндрите паднаха далече от Кордона и от голямата централна група в Амершам.

Не бях разглеждала толкова детайлни карти на окупираната зона, всъщност само бях зърнала картата в хампширския офис на Ерик Идън. От пръв поглед се виждаше, че подредбата на ямите е подобна на онази, която ми беше показал Уолтър. Точно както го беше направил той в Берлин със старата карта на Съри и Лондон, сега аз плъзнах пръст по вътрешните маркери — получиха се концентрични окръжности, нещо като спирала по посока на часовниковата стрелка. Като цяло моделът обхващаше участък с диаметър двайсетина мили вътре в тъмната окръжност на Кордона. Обърнах се към Мариот.

— А тези линии, с които сте свързали ямите?

— Викаме им канали, но това е шега — нали са марсианци, сещате се. Копаят дерета между ямите. Няма вода в тях, не знаем за какво са.

Аз обаче го видях — марсианците свързваха ямите си с прави и извити линии, оформящи символ като онзи, който Уолтър бе забелязал през седма година (тогава символът бе останал недовършен) и чието повторно изграждане беше предсказал. Бил е прав.

— И вече сте получили заповедта, така ли? — попита Верити. — Спомена нещо „зрелищно“, което щяло да се случи утре.

Мариот стана от стола си и дойде при мен. Лъхна ме слаба миризма на цигарен дим и немито тяло. Посочи една защрихована в синьо област на картата.

— Това място предлага възможност, която не е за изпускане. Районът е наводнен, оформил се е нещо като язовир и дори малък заряд може да причини големи щети. И ни дадоха зелена светлина да действаме. Не правим нищо без заповеди. Все пак сме войници, а не сбирщина бунтовници, точно както ни учеше капитан Толчард.

— Виж — намесих се аз, — мен ме интересува само Кук. Знаеш ли къде е той, или не?

Гордост и предпазливост се сборичкаха за надмощие върху дребното му лице.

— Да — призна той най-накрая. — Да, знам къде е. Не е приятел на човечеството този Кук, ако съдя по онова, което съм чувал за него. Но поне е верен на принципите си, както изглежда.

— За разлика от хората в Абътсдейл? — вметна Верити.

— Точно така. Не си губи времето да отглежда картофи и да се разпорежда с останалите.

— Ще ми помогнеш ли да го намеря?

Той се замисли.

— Ето какво — вие ни помогнете утре, а вдругиден аз ще ви заведа при Кук. Така става ли?

Спогледах се с Верити. Вече ми беше станало ясно, че Мариот и хората му не са ни длъжни с нищо и нямам право да очаквам услуги от тях.

— Добре. Но как бихме могли да ви помогнем? Да отнесем някой и друг сандък с динамит? Както Джеф или Тоби установи преди малко, по-силни сме, отколкото изглеждаме.

Но Верити сложи ръка на рамото ми и заяви твърдо:

— Не. Това ще го оставим на експертите.