Стивън Бакстър
Война на световете (19) (Изтреблението)

19.
Първите часове в Кордона

В ранните часове на вторник, след като марсианците разбили за нула време съпротивата на нашата армия, Франк, Верити и шепа от техните хора, както и войници, изпратени от отделенията си да ги пазят, се криели в набързо изкопани дупки и окопи.

Оттам те гледали безпомощно как бойните машини се разхождат по разораната земя на Кордона и оглеждат отломките от бойните им укрепления. Още било много тъмно, но вражеските силуети се виждали сравнително ясно на светлината от горящи превозни средства и туби с гориво. Франк гледал краката им, дълги, грациозни, многоставни, как пресичат аления светлик на кладите. От време на време грейвал прожектор и обливал марсианците с бялата си светлина, ала бойните машини бързо откривали източника на дразнението и го изпепелявали в миг. Стрелба почти не се чувала, почти нямало признаци за съпротива, организирана или не.

След няколко часа Верити прошепнала на Франк:

— Стрелят по всичко, което се движи, всичко механично. Дори да не е оръдие. Сигурно ще стрелят и по полевите линейки, ако успеем да се доберем до някоя от тях. Но не закачат хората, освен онези, които проявят глупостта да стрелят по тях. Точно както каза твоят приятел Бърт Кук. Да, да, знам защо го правят, защото имат нужда от храна… Рано или късно ние също трябва да се нахраним, впрочем. Къде е Кук, между другото?

— Тръгна си отдавна — отговорил Франк. — Търси марсианци. Бърт винаги е следвал собствения си дневен ред, а не този на армията.

— Май започва да се развиделява.

— Хм. За жалост, да.

Верити погледнала към подопечните им, младите лекари и доброволките. Повечето се гушели на групички, за да се топлят, невинни като малки деца.

— Виж ги само. Завиждам им, че могат да спят.

— Изтощени са. Снощи повечето от нас не мигнаха, както знаеш.

— Така е — съгласила се тя, после чула нещо и се надигнала да погледне над окопа.

Франк също се надигнал предпазливо на лакти. На сивкавата светлина преди зазоряване видял поредната бойна машина да се придвижва бързо, но и внимателно през опустошението. А в краката й препускало нещо по-малко и овално, с множество крака, подобно на рак или паяк и с размерите на неголям автомобил.

— Това пък какво е? — прошепнала Верити.

— Работна машина. Има ги в музеите. Щом са изкарали работните машини, значи ще строят нещо, не само ще разрушават.

— Може би ще строят крепост.

— Да, нещо такова. Укрепление около завладяната зона, може би.

Верити го стрелнала с поглед.

— Значи наистина е кордон, и от наша, и от тяхна гледна точка.

— Така изглежда.

— И ние сме вътре в него…

— Да. За добро или зло…

Стреснал го ясен женски глас, така различен от техния шепот. Франк посегнал тромаво към револвера си, превъртял се по гръб и се свлякъл в окопа.

Изцвилил кон, сякаш да му се присмее.

Франк се озовал лице в лице с Милдред Тритън, която седяла на очукана стара двуколка, в която били впрегнати два едри коня.

— Добрутро — бодро поздравила тя. — Не е толкоз тъмно, че да ме вземете за марсиански нашественик.

Смутен от неуместната си реакция, Франк се изправил, макар инстинктът му да говорел, че е глупаво да излиза от прикритието на окопа.

— Простете — казал той и побързал да прибере револвера си в кобура. — Изкарахме тежка нощ. С какво мога да ви бъда полезен, госпожо Тритън?

— Милдред, моля те. Струва ми се, че по-скоро аз мога да ви бъда полезна. Вече два пъти изминавам пътя до периметъра тази нощ, този ще е третият, след като открих по трудния начин, че марсианците не стрелят по возила, теглени от коне. Е, освен ако не са натоварени с гаубица, предполагам. Целят се в машини. Видяха сметката на старата Беси проклетниците. На трактора ми. — Изкривила лице в гримаса. — Това няма да им го простя.

— Горките марсианци! — обадила се Верити. — Спечелили са си страховит враг.

— Два пъти сте изминали разстоянието до периметъра? — попитал Франк.

— Да, качвам по пътя измъчени хорица като вас и ги карам у дома.

— У дома?

— В моя дом. Фермата ми е близо до Абътсдейл, селце на няколко мили в онази посока — и посочила с палец през рамо. — Първия път се смилих над неколцина от добро сърце. Втория качих вашия подполковник Феърфийлд. Приятно момче е той. Та, качих него и още един офицер от командването, който ми обясни, че макар телефоните и телеграфите да са извън строя — марсианците явно режат усилено жиците, — отделенията имат безжични телеграфи, които още работят, и с тяхна помощ командването се опитва да координира оцелелите. Онези, които са останали вътре в Кордона, трябва да се придвижат към периметъра и оттам до подходящи сборни пунктове. „Подходящи“ означава да са достатъчно далече от марсианските ями, а това не е лесно, защото цилиндрите са се приземили навсякъде из Кордона, не само по периферията му. Откарах Феърфийлд до Абътсдейл и той ме помоли да се върна за хората му. Мисля, че особено много държи да открия вас, доктор Дженкинс.

— Франк, моля — натъртил той. — Искрено сме ти благодарни, че си се върнала за нас.

— Да действаме тогава — подканила енергично тя. — Мога да кача десетина, а онези, които нямат нищо против разходка пешком, да тръгнат след нас. Ще се върна и за останалите, не се бойте. Нося ви закуска. Шунка, сирене, хляб и бидончета с прясно издоено мляко. Хайде двама-трима от младежите да разтоварят набързо. А, нося ви и вода за пиене. Предвид онова, което черният пушек може да направи на почвата, засега не е препоръчително да пиете от потоци и други такива.

— Едва се зазорява — рекъл Франк, — но вече имам чувството, че на небето е изгряло слънце. Благодаря ти, Милдред.

Тя само кимнала разсеяно, сякаш мислите й били другаде.

След миг казала тихо:

— Чак сега си давам сметка колко млади са хората ти, докторе.

— Така е. Май само младите са достатъчно глупави да тръгнат на война.